същински дявол! Не, не същински дявол. Той е самият дявол! Изпратил е убийци по петите ми. Този път в моите земи се появи един особено опасен тип. Моите хора го бяха издебнали миналата нощ в Даст Вали. В гнездото на Мак Брайд. Сигурно си спомняш още тази съмнителна кръчма.
— Разбира се — каза тя. — Луа и Мартин Мак Брайд. Понякога съм се отбивала при тях. Симпатични хора, доколкото си спомням.
— Да, симпатични хора — измърмори той. — Освен факта, че ми бяха откраднали известен брой първокласни расови коне.
— И? — попита тя изпълнена с лоши предчувствия.
— Когато моите хора го издебнаха, се стигна до бой — отвърна Кийнсбърг, но не каза цялата истина. — При престрелката го улучи куршум.
— Мъртъв ли е?
— Да.
— И Луа сама ли живее там?
— Проявих милост към нея — промърмори той. — Тя не ми пречи.
— Значи вече не си толкова жесток, колкото те помня — каза Мария с облекчение и отново го целуна по бузата.
— Вече не — усмихна се Кийнсбърг скромно. В дъното на сърцето му все още се спотайваше старият вълк.
— Какво стана с този убиец, когото сте издебнали в Даст Вали? — попита тя.
— Успя да избяга. Удаде му се, защото взе Луа Мак Брайд за заложница. Избягал е с нея в планините. На юг. Сигурно ще се появи в твоя район. В такъв случай ти би могла веднага да ми помогнеш.
— Ще видя какво може да се направи.
— Ако не го ликвидирате, ще бъда изложен на най-голяма опасност — отбеляза той. — Но ти ще останеш поне един ден, нали?
— Не. Не искам да губя време.
— Един ден не решава въпроса. — Той гледаше меланхолично. — Имаме да си разкажем още толкова много неща, Мария.
Тя се замисли за момент.
— Е, добре — каза след това. — Ще уведомя Масаро, който чака на една миля от ранчото. Тогава той ще се върне при другите. Те са в планините. На десет мили южно от Даст Вали. Ще се върна скоро.
Той гледаше след нея доволен. Тя изчезна така безшумно, както бе дошла.
След половин час се върна. Този път съвсем открито яздеше на петнист кафявобял мустанг. Кийнсбърг чу как вън, от поста й извикаха. Някой даде предупредителен изстрел във въздуха.
— Идиоти! — изръмжа Кийнсбърг на себе си. — Глупаци! Сънльовци! Намерихте си майстора.
Беше горд с дъщеря си, а също и с необикновеното й приключение. Значи, беше станала светица при тези диваци. В това имаше добри изгледи за бъдещето.
Мария лесно би могла да ги върти на пръста си. И тогава Кийнсбърг успешно можеше да затвърди влиянието си.
В най-скоро време цялото племе щеше да бъде под негова власт, това беше съвсем ясно.
Но най-напред трябваше да се справи с онзи дявол Яго Манаскуа. Предстоеше му много трудна работа, но с новите неочаквани съюзници всичко щеше да изглежда по-различно.
Кийнсбърг излезе на верандата.
Мария беше обкръжена от половин дузина въоръжени мъже. Момчетата не я познаваха. Не бяха достатъчно отдавна тук и само старите верни негови хора бяха посветени. Но на тях Кийнсбърг бе заповядал да мълчат.
Мария бе ескортирана до голямата каменна къща. Оръжията непрекъснато бяха насочени към нея.
— Хей, Мария! — извика големият шеф и се направи на изненадан. — Колко се радвам да те видя отново!
Последва господарски жест към въоръжените мъже.
— А вие изчезвайте! Вървете на постовете си! Дръжте си очите и ушите отворени!
Мария гъвкаво скочи от коня. Един коняр притича и пое мустанга. Тя тръгна към баща си и го поздрави така, сякаш наистина току-що бе дошла.
Кийнсбърг влезе с нея в къщата.
— Тези мързеливци! — ругаеше той. — Как успя да минеш през тази плътна верига от постове?
Тя нежно се усмихна.
— Не беше лесно, татко. Но междувременно научих много неща. Новите ми приятели са добри учители.
— Сигурно си се промъкнала като змия — каза той и одобрително я потупа по рамото. — А сега трябва да направим едно малко тържество, не мислиш ли?
— О, да — засмя се тя. — Сега с удоволствие бих пийнала чашка вино. От най-доброто, което имаш.
Отидоха в голямата дневна, а през другата врата тъкмо влизаше една млада, червенокоса жена. Беше приблизително на същата възраст като Мария.
— Мануела! — извика Кийнсбърг радостно. — Това е дъщеря ми Мария, за която вече много съм ти разказвал.
Двете млади жени пристъпиха една към друга и си подадоха ръце. После, след кратко колебание се прегърнаха и целунаха по бузите.
— Мисля, че ще се разбирате — каза Кийнсбърг. Седнаха около масата и Кийнсбърг извика със звънчето на масата прислужника, който трябваше да донесе вино и други напитки, както и разбира се всякакви неща за ядене.
— Не ти ли се яде нещо по-специално, Мария? — попита Мануела.
— Не, благодаря. За последен път ядох едва преди седем часа.
— Аз вече бих умряла от глад — каза весело Мануела.
Смяха се и пиха превъзходно калифорнийско вино.
— Искаш ли да й разкажеш, Мария? — попита Кийнсбърг след това. — Не се тревожи. Мануела мълчи като гроб.
— А хората ти? За тях ще остане ли тайна?
— Ще посветя само по-старшите — каза Кийнсбърг. — Отначало това не бива да се разгласява. Иначе Манаскуа ще бъде предупреден преждевременно. Като разбере, че съм спечелил нови съюзници, сигурно ще измисли нови пъклени планове. — Той направи една пауза и погледна Мария въпросително. — Нали мога да разчитам на вашата подкрепа в тази борба? Какво каза Масаро?
— Обеща да си отваря очите.
— Той трябва да ликвидира този Ласитър.
— Ласитър ли се казва?
— Да. Не ти ли казах?
— Не мога да си спомня. Ласитър… Мисля, че съм чувала вече някъде името му.
— По какъв повод?
Тя сбърчи чело. След това поклати глава.
— Съжалявам, но и при най-добро желание не мога да си спомня. Във всеки случай беше някаква много луда история, струва ми се. Много луда…
— Не съм и очаквал друго — изръмжа Кийнсбърг. — Надявам се, че твоите хора веднага ще го изпратят на оня свят, щом го видят.
— Не ми се вярва, че ще го направят.
— Защо?
— Защото моите хора не са убийци, татко.
— Но нали са диваци?
— Ще се учудиш като се запознаеш с тях.
— Много ми е интересно. Ти усили любопитството ми, Мария. — Той пак си наля уиски. Виното не беше достатъчно силно, за да успокои нервите му.
