Проклятие! Дано хората му хванат този пратеник на дявола преди да го срещнат червенокожите. Само тогава би могъл да бъде сигурен, че всичко ще свърши по късата процедура. Разбира се, и с Луа — тази проклета жена. След това всичко би могло да се представи за досаден нещастен случай.
Изпълнен с нетърпение, Кийнсбърг очакваше най-новите съобщения. Трудно му беше да участвува в разговора на двете жени. Постоянно и напрегнато се ослушваше за конски тропот, но не се случи нищо.
Името на Ласитър непрестанно се мяркаше из главата му. Едно име, което вече толкова често проклинаше.
Дано скоро да го прибере дяволът!
6.
Луа отвори раната на Ласитър и я изми с чиста вода от извора. Отвреме навреме той пийваше по глътка от бутилката с уиски. Не му убягваше, че червенокожите правеха неодобрителни забележки по този повод.
Подобно нещо се случваше на Ласитър за първи път. Обикновено на индианците им се услаждаха уискито и другите напитки. Само при тези воини явно не беше така.
Учудваше го и обстоятелството, че ги оставиха с Луа да се движат свободно. Смяташе, че отдавна трябваше да са вързани.
Що за тайнствено племе беше това?
— Имаш ли представа що за хора са? — попита той Луа тихо.
Тя поклати глава.
— Такива още не съм виждал. Те са по-високи и от апачите, и от команчите. По-стройни са. Лицата им са ъгловати.
Тя взе бутилката от ръцете на Ласитър и искаше да сипе малко уиски в раната му. Това беше обичайното универсално лечебно средство.
В това време един от индианците извика нещо и бавно се приближи към нея. В лявата си ръка държеше дървено гърне. Той коленичи до Ласитър.
— Това е по-добро лекарство — каза, усмихвайки се, на безупречен английски без акцент. — Стойте спокойно, мистър!
— Много мило от ваша страна, че ми помагате — каза Ласитър. — Мога ли да узная с кого имам честта? Името ми е Ласитър. Моята спътница се казва Луа Мак Брайд.
— Аз съм Чарлз — каза индианецът с достойнство и намаза мехлема върху раната. — Можете ли да седнете, мистър? Трябва да намажа дупката и от другата страна.
Ласитър седна и тихо изохка. Вече чувстваше, че мехлемът разпръсква приятна хладина и същевременно остър, подобен на мента мирис, който освежаваше дихателните му пътища.
— Това действа добре, Чарлз — каза той одобрително. — Струва ми се, че разбирате доста от лечение на рани.
— Да, малко — отвърна Чарлз скромно. — В нашето племе има хора, които разбират много повече от тези неща.
Той извади листа от една ленена торба и ги сложи върху раната. Чак тогава дойде ред на превръзката, която Луа през цялото време държеше.
Междувременно Ласитър кимна към бутилката с уиски.
— Лошо лекарство — каза индианецът.
— Аз повече го обичам — засмя се Ласитър. — А какво ще стане по-нататък? Трябва ли да се считаме за ваши пленници?
— Вождът ще реши какво да прави с вас.
— Ние не сме ваши врагове — рече Ласитър.
— Но не сте и наши приятели — усмихна се Чарлз. — Кой е стрелял по вас, мистър Ласитър?
— Тълпата стрелци на Кийнсбърг, ако това име ви е познато.
— Кийнсбърг?
Чарлз хвърли особен поглед към събратята си. Техните лица издаваха напрежение.
— Нашият вожд ще реши — каза той. — Ще изтърпите дотогава.
После се оттегли.
Ласитър се разположи удобно, като използуваше за облегалка седлото си.
Вече се чувствуваше значително по-добре. Ароматът на този мехлем действаше учудващо ободряващо на сетивата му. Болките също затихваха. Вече бе сигурен, че скоро ще се възстанови.
Индианците запалиха огън и опекоха в един тиган месо. Безмълвно донесоха две порции и на пленниците. Имаше и царевичен хляб, който наистина беше много вкусен.
По-късно, на смрачаване дойде вождът. Във всеки случай Ласитър предполагаше, че той е главният тук.
Внимателно слушаше какво му съобщават воините. Говореха тихо на племенния си език, който бе непознат за Ласитър.
Не успя да разбере нищо от разговора им.
Предводителят погледна мрачно към тях. Това не предвещаваше нищо добро.
Накрая той се приближи до Ласитър и Луа и безизразно ги погледна. Мина известно време докато проговори.
— Наистина ли вие сте Ласитър? — попита той. — И сте имали престрелка с хората на Кийнсбърг?
Ласитър спокойно кимна.
— Така е, вожде. Негодниците на Кийнсбърг искаха да ме убият по някаква причина, която не ми е известна. Аз се защитавах и бях ранен.
— Не съм вожд — каза индианецът. — Името ми е Масаро. Аз съм воин като всички останали тук. Имаме само един вожд и го наричаме сачем. Той ще реши как да постъпим с вас, мистър Ласитър.
След това Масаро изпитателно погледна Луа.
— Вие ли сте Луа Мак Брайд?
— Защо питате, Масаро? Или трябва да ви наричам мистър Масаро?
Индианецът леко се усмихна.
— Масаро е достатъчно. И така, вие ли сте наистина?
— Да, аз съм Луа Мак Брайд.
— И защо дойдохте с Ласитър в тези планини?
— Защото бягаме — отвърна тя. — Чуйте, Масаро, това е една много заплетена история и не вярвам, че особено ще ви заинтересува. Трябваше да предам Ласитър на убийците на Кийнсбърг. Но размислих и му казах цялата истина. Последва разгорещена битка и Ласитър изби стрелците. Сега, разбира се, останалите ни преследват. Ако ни хванат, с нас е свършено. Те не се церемонят много.
Масаро ги погледна доста сериозно и съсредоточено. Мислеше върху казаното от Мария. Изхождайки от това, трябваше да гледа на Ласитър като на бесен кръвожаден вълк.
Масаро имаше друго впечатление след разговора с него и Луа. Но трябваше да бъде предпазлив. Възможно бе този господинчо да лъже.
— Оставате наши пленници — каза той. — Не се опитвайте да бягате, защото е безсмислено. Никога не бихте могли да се оправите в лабиринта от каньони.
Той се обърна и се отдалечи заедно с другите.
Те се събраха на около тридесет крачки от тях. Говореха толкова тихо, че Ласитър не успя да долови нито дума.
— Какво би могло да означава това? — попита Луа страхливо. — Що за странни индианци са те, Ласитър?
— Не вярвам да са от тези, дето скалпират — успокои я Ласитър и се засмя. — Тук има някаква тайна.
— Но каква?
— Може би ще я открием. А може би не.
