хвърлим малко прах в очите на тези глупаци. Това е важно за нас.
Междувременно Ласитър незабележимо беше разхлабил въжето, което стягаше раменете му. Може би все пак имаше шанс. Не го ли използваше, беше загубен.
— Как ще действуваме, шефе? — попита отново Шърман.
— Много просто — прошепна Мълиган. — След два-три дни престъпникът ще бъде застрелян „при опит за бягство“. Ще използваме всички възможности, които ни се предлагат.
— От вас човек може да научи много неща, шефе — изсмя се Шърман.
Въпреки че двамата говореха тихо, Ласитър чу целия разговор. Беше настъпил часът за действие.
Този миг не биваше да се отлага.
Той бавно отвори очи и видя над себе си Мълиган и Хуанита Перада. Жената отчаяно се дърпаше, но не можеше да се изплъзне от силните ръце на мъжа.
— Мълиган — каза Ласитър, — нали обеща да я пуснеш! Спомни си какво каза преди малко. Нима не държиш на думата си? Ти си бил ужасен негодник!
Мълиган злобно се изсмя.
— Ама ти си бил голям глупак, Ласитър! Нямаш ли малко мозък в главата си? На твое място никога не бих се съгласил с подобна сделка. Никоя жена не заслужава да се жертвуваш заради нея. Но това беше последната ти глупост! Скоро ще бъдеш мъртъв…
— Да, знам — отговори спокойно Ласитър. — Ще ме застреляте при опит за бягство. Това е умно измислено, Мълиган. Но аз ти казвам…
Той говореше само за да отклони вниманието на враговете си. Искаше да приспи бдителността им и хитростта му напълно успя.
Когато се увери в това, Ласитър експлодира като цял тон динамит. Оттук нататък той се превърна в тигър. Скочи на крака и преди бандитите да успеят да се окопитят, сграбчи в желязна хватка Ред Клайд Мълиган. Той дори не успя да се помръдне. Ласитър светкавично изби ръцете му назад.
— Бягай, Хуанита! — изкрещя той. — Скрий се в офиса!
Бандитите откриха безредна стрелба. Стреляше се отвсякъде, но Ласитър веднага разбра, че пристигаше помощ. Беше сигурен в това още когато чу първите изстрели.
Апачите нападаха. Воините на Ел Ренегадо. Те надаваха войнствени викове и стреляха като истински дяволи.
След не повече от пет минути отново стана тихо. Няколко ранени се влачеха в праха на улицата и търсеха да се скрият на сигурно място. Ласитър продължаваше да стиска Мълиган в желязната си прегръдка.
— Видя ли най-после колко е неприятно това, човече? — попита го тихо той. — А сега тръгвай с мен! Нужна ти е хладна килия. Тя ще ти помогне да се почувствуваш по-добре.
Мълиган изглеждаше напълно сломен.
— Пусни ме, Ласитър — проговори едва-едва той. — Сам ще вървя. Настъпи времето да отговарям за делата си.
Навсякъде по площада се виждаха апачи. Те изглеждаха особено колоритно с украсените си с ресни кожени панталони и голите си бронзови гърди.
Хуанита пристъпи към Ласитър.
— Пусни го — каза тя. — И без това никой не може да докаже вината му.
Тя едва успя да довърши думите си, когато Ред Клайд Мълиган се откъсна от ръцете му. Но вместо да побегне, той се обърна към тях с разкривено от гняв лице. В ръката си стискаше двуцевен „Деринджър“, който мълниеносно беше измъкнал от джоба си. Малко, но много опасно оръжие.
— Аз навярно няма да се измъкна жив оттук — проговори той. — Но непременно ще ви взема със себе си по пътя към ада…
Той вдигна пистолета и тъкмо щеше да натисне спусъка, когато изпищя и се хвана за ръката. В дясното му рамо стърчаха забити две стрели, украсени с пера. Индиански стрели.
На няколко крачки зад него стояха Гордо и неговите воини. Те бяха изпратили тези стрели. Индианците бяха майстори в умението да улучат врага си точно където трябва.
Ред Клайд Мълиган коленичи в праха и застена от болка. Този път нямаше спасение.
Ласитър сухо каза:
— Не ти ли го предрекох още преди време, Мълиган? Спомняш ли си? Казах ти, че ще се срещнем под бесилката.
Мълиган презрително се изплю.
— Върви по дяволите, Ласитър! Никой не може да докаже нещо срещу мен. Не разбирам какви глупости приказваш…
В този миг от офиса излезе Рио Сардоне. На гърдите му блестеше значката на помощник-шериф. Той пристъпи към тях и сериозно изгледа Мълиган.
— Преди минути бях назначен за заместник-шериф — обясни той. — И първата ми служебна задача е да арестувам мистър Ред Клайд Мълиган.
С Мълиган беше свършено. Той разбра това и без съпротива се остави в ръцете на Рио.
Хуанита пристъпи към Ласитър и се усмихна.
— Сърдиш ли ми се още?
— Никога не съм ти се сърдил, Хуанита.
— Беше глупаво от моя страна, нали?
— За какво говориш?
— Толкова се тревожех за теб. Затова просто яхнах един кон и потеглих. После в ранчото веднага попаднах в капана.
Ласитър леко я целуна по бузата.
— В нищо не те упреквам, мила.
Тя се усмихна през сълзи и страстно го целуна по устните.
— Гуеридо… — прошепна тя.
Той погледна през рамото й на север и забеляза безмълвната редица на индианските воини. Те бяха застанали на възвишението край града и изглежда очакваха нещо.
— Ще тръгнеш ли скоро на път? — попита Хуанита.
Ласитър се усмихна и погали пищната руса коса. Тя все още носеше тясната прозрачна риза, която подчертаваше съблазнителните й форми.
— Какъв отговор очакваш? — попита нежно той.
Хуанита сведе очи.
— По-добре не ми отговаряй, амиго. Така ще си спестиш една лъжа.
Мъжът и жената продължаваха да стоят един до друг насред площада, забравили всичко около себе си.
Когато наблизо се чуха стъпки, двамата стреснато се извърнаха. Зад тях стоеше Арч Колеман.
— Няма ли да влезете вътре? — попита усмихнато той. — Там има хора, които много искат да ви благодарят за всичко, което сторихте. Защото ако не бяхте дошли навреме, аз щях да съм увиснал на бесилката.
Ласитър отново погледна към възвишението северно от града. Апачите чакаха.
— Първо трябва да благодарим на индианските воини, Арч, — каза той. — Те си търсят нова родина. Не можеш ли да направиш нещо за тях?
— Що за хора са те, амиго? — попита замислено Колеман.
— Хора като мен и теб, Арч — отговори Ласитър. — Лошата съдба ги е изхвърлила от влака на живота, но не са лоши хора. Търсят място, където да се заселят. Би ли могъл да им помогнеш?
Арч Колеман решително кимна с глава.
— Да, намерих нещо за тях. На около двайсет мили северно оттук има прекрасна долина. После ще ти напиша документ за дарение. Ще ти начертая и плана й. Там е същински рай.
Ласитър се метна на първия кон, който му попадна пред очите, и се понесе в галоп към очакващите го индианци.
Гордо и воините му едва сдържаха нетърпението си.
