почти опряха в гърлото му. После прибра всичките му оръжия.
Ласитър нямаше избор. Ако искаше да запази живота на Си, трябваше да се подчини. Ръцете му бяха вързани.
Той се качи на коня си и потегли. Мъжете яздеха плътно до него, а пушките им почти опираха в гърба му. Искаха да видят златото, което не съществуваше. Значи трябваше да ги остави да лежат мъртви на мястото, на което щеше да ги отведе. Иначе и двете жени щяха да изгубят живота си. Ласитър трябваше да спечели тази игра, като напрегне всичките си сили, защото тримата въоръжени мъже зад него не му даваха почти никакъв шанс.
Той тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл, и скоро групата излезе извън града. После зави на северозапад в посока към Хат Крийк — малка рекичка, която по пътя си към Чайен Крийк се провираше през множество недостъпни скалисти клисури. В тази дива местност може би щеше да му се удаде да се справи по-леко с тримата мъже, които го следваха по петите. Въпросът беше на живот и смърт. На карта беше заложен не само собственият му живот. Ласитър се тревожеше преди всичко за двете жени, които все още бяха под властта на онзи негодник.
Но как да обезвреди тези трима мъже? Как да се справи окончателно с тях, когато дори нямаше оръжие? През целия път Ласитър размишляваше трескаво. Останалите също мълчаха. Едва когато видяха пред себе си стръмният склон, който се спускаше към Хат Крийк, започнаха да стават недоверчиви.
— Ти май ни баламосваш! — извика Бекман. — Не е възможно да си се спуснал с кола по този склон!
— Червенокожите натовариха златото на мулета — отговори лаконично Ласитър. — Те нямат каруци.
Джилдън Бекман се успокои.
Слънцето отдавна беше изгряло, когато четиримата мъже навлязоха в тясната каменна клисура. Трябваше да слязат от конете, да ги водят за юздите и да вървят един след друг по тясната пътека.
— Колко още ни остава? — попита Хърд.
— Ей там е! — Ласитър протегна ръка напред.
Той вървеше пръв. Следваше го Джилдън Бекман. След него вървеше Хърд. Последен беше Пол Бекман.
Ласитър не бързаше. Оглеждаше се незабележимо настрани, понякога обръщаше глава назад. Но не виждаше никаква възможност да повали вървящия след него мъж, без да се изложи на куршумите на двете останали пушки.
След малко спря и пусна юздата на коня си.
— Какво става? — извика Джилдън Бекман, остави коня си и пристъпи напред. — Тук ли е?
Намираха се пред стръмен каменист склон, обрасъл с високи дървета. Бяха на самия бряг на рекичката. Ласитър посочи нагоре.
Джилдън Бекман недоверчиво присви очи.
— Какво? Там горе?
— Аз дойдох от другата страна.
— Тогава и ние ще минем оттам.
— Значи трябва да се върнем.
Джилдън Бекман втренчено го изгледа.
— Това е най-късият път, а и вие няма да вземете златото със себе си — отговори Ласитър.
Пол Бекман и Хърд също се приближиха.
— Пол, там е, горе! — протегна ръка Джилдън Бекман. — Качи се горе и ме повикай, ако видиш мулетата!
Пол Бекман също присви очи и напрегнато се опита да различи нещо между дърветата.
— Къде са? Нищо не се вижда!
— Естествено, че оттук не можеш да ги видиш — намеси се Ласитър. — Трябва да се качиш горе.
— Хайде, тръгвай! — изръмжа ранчерото. „Защо точно аз?“ — този въпрос беше изписан на лицето на по-младия брат. Но той не се възпротиви гласно и бавно тръгна нагоре по склона. Тримата напрегнато гледаха след него.
— Колко злато носиш? — осведоми се с дрезгав глас Джилдън Бекман. — Поне това можеш да ни кажеш…
Ласитър равнодушно сви рамене.
— Трудно ми е да определя.
— Горе-долу!
Ласитър изкриви лице и се направи, че размишлява.
— Един милион? — попита напрегнато Бекман.
— Милиони! — каза Ласитър. — Какво?
— Повече от един милион. Много повече.
— Десет милиона?
Ласитър махна с ръка.
— Четири пъти по толкова. А може би пет. Или още повече.
Джилдън Бекман се задъха и лицето му побледня. Той с вълнение проследи с очи по-младия си брат, който се катереше по склона. Хърд и Ласитър също се загледаха след него. Мина доста време, докато Пол достигне билото. Той се изправи, огледа се и изведнъж изчезна.
Джилдън Бекман и Хърд се спогледаха със съмнение в очите.
— Къде ли хукна така? — промълви Ласитър. — Отгоре мулетата се виждат много добре.
Двамата го погледнаха сърдито и отново втренчиха очи в билото на склона. Ласитър тъкмо щеше да се нахвърли върху Бекман, когато внезапно горе се появи Пол и нещо изкрещя.
— Какво казва той? — попита задъхано ранчерото.
— Видял е мулетата — отговори Ласитър. Ранчерото отново втренчи очи в брат си, който продължаваше да вика и да ръкомаха, макар че нищо не се разбираше.
— Ти пази Ласитър, Хърд! — не можа да се стърпи Бекман. — Аз отивам да видя какво става… Идвам, Пол! — извика той и хукна нагоре по склона.
— Вземи си ласото! — извика след него Ласитър.
Джилдън Бекман широко се ухили.
— Умно куче си ти! — отвърна му той и се запъти към коня си.
Но Ласитър бързо взе ласото си от седлото и му го подхвърли.
Без да каже повече нито дума, ранчерото пое ласото и тръгна нагоре по склона.
— Наистина ли си докарал толкова много злато? — попита с пресъхнали устни Хърд.
Ласитър сви рамене.
— Трудно е да се оцени точно. Това са статуетки, а не монети!
— От чисто злато?
— Ами, да! Червенокожите имат купища злато. Защо им е да го фалшифицират?
Хърд беше дребен набит мъж с доста голямо шкембе, недодялан грубиян. Като млад е бил боксьор в пътуващ цирк. Трябвало е да се бие с много здравеняци и се е научил да млати здравата, без да обръща внимание на техника и тактика. Всеки, който се е качвал на арената, е трябвало да го събори на земята, за да получи обещаните от директора 10 долара. Работата на Хърд е била да се отбранява и да осигурява на цирка тази неголяма сума. Доста често е понасял силни удари, но въпреки всичко беше запазил без повреди тесния си прав нос и малките стърчащи уши. Обаче от доста години насам разсъждаваше твърде бавно. Това беше печалбата му от дългите боксьорски години.
Когато Ласитър се надигна на пръсти и изненадано посочи с ръка назад, съобщавайки, че другите идват, Хърд веднага се обърна. Този кратък миг беше достатъчен за Ласитър. Той му стовари един ляв прав удар и после дясно кроше, така че Хърд падна под коня му и загуби съзнание. С един скок Ласитър се озова при него и измъкна пушката от ръцете му. После извади и револвера от кобура.
Джилдън Бекман не забеляза нищо. Той беше спрял на половината път да изчака брат си, който се спускаше надолу. Двамата си разменяха отсечени реплики. Ясно за какво. Пол не беше видял нищо от билото. Нито мулета, нито товари със златни статуетки.
