сякаш се беше върнало и дните бяха непоносимо горещи. Затова предпочитаха да яздят по ризи.
По едно време Алис се стресна.
— Върна ли се татко? — извика тя и се огледа сънено.
— Не!
— Страх ме е за него — призна тя. — Оня Ласитър е опасен…
— Но те са трима! Пък и са опитни мъже. Не се тревожи! Смятам, че са го намерили и сега препускат след колата, за да не избяга със златото. Не че е нужно, но поне не е опасно.
Алис изглеждаше успокоена. Но това беше само привидно. Тя често се оглеждаше наоколо и търсеше с очи баща си.
Беше почти тъмно, когато влязоха в Ейгът Сити. Всъщност това беше забутано селце с две дузини къщи. Наоколо обаче имаше множество обширни и богати ферми. Затова жителите на селището се занимаваха главно с търговия. Имаше и сносен хотел.
Алис влезе в хотела да потърси стая. Искаше да наеме просторно бяло помещение с големи прозорци към главната улица, откъдето да наблюдава движението на хората и колите.
Джон де Салдо откара колата в задния двор. Каубоите го последваха. Той спря близо до кладенеца и слезе. После както всяка вечер предаде поводите и водачеството в ръцете на Ед Лейтън.
Лейтън беше едър рус тексасец на около 30 години. Изглеждаше спокоен и добродушен, но външният вид лъжеше. Той беше много мнителен и лесно се дразнеше, беше избухлив и деспотичен. Често ставаше направо непоносим. Но на него можеше да се разчита. Това поне беше сигурно.
— Къде ли остана Бекман? — попита той, когато Джон де Салдо му подаде юздите.
— Защо? Липсва ли ти? — попита невъздържано Джон де Салдо.
— Когато имам киселини в стомаха, значи ще се случи нещо лошо. А от три дни насам непрекъснато имам киселини, сър!
Джон де Салдо невъзмутимо се изсмя.
— Нима мислиш, че ранчерото замисля нещо срещу теб?
— Ако Бекман е офейкал с парите, и вие, и аз ще останем с пръст в устата. Моята част е по-скромна, но все пак…
Джон де Салдо не отговори.
— Ласитър е сам, а те са трима — продължи със съмнение в гласа Ед. — Обзалагам се, че са го намерили. Но защо не се връщат?
Останалите трима бяха наобиколили Ед Лейтън и слушаха напрегнато. Джон де Салдо местеше очи от единия към другия.
— И вие ли си мислите такива неща? — попита развеселено той.
— Това не са измислици — отговори сериозно Ед. — Бекманови и Хърд сигурно са утрепали Ласитър и са офейкали със златото. Ако не бяха намерили нищо, отдавна щяха да се върнат, за да ви трият сол на главата и да ви наричат какъв ли не! Не съм ли прав?
Джон де Салдо изкриви лице в кисела усмивка.
— Бекманови винаги са ме смятали за негодник, зная…
— Вярно е — отговори уверено Ед.
— Успокойте се! Ние ще ги извозим всичките! — произнесе с омраза Джон де Салдо. — Почакайте да се стъмни и пуснете жените да се поразтъпчат. Но бъдете нащрек! С червенокожата държим в шах индианците, с негърката — Ласитър, а Алис е залогът срещу Бекманови. Ясно ли е?
Мъжете го изгледаха слисано, но после се ухилиха.
— Най-после разбрахте! — каза доволно Джон де Салдо. — Не викайте дявола и не се оставяйте Ласитър да ви изненада! А като седнем във влака и потеглим на юг със златото у себе си, ще бъда щедър при делбата. Обещавам ви го!
Но това беше лъжа. Всъщност той през цялото време мислеше как да се отърве от придружителите си. Но сега-засега имаше нужда от тях.
Затова дружески потупа Ед по рамото, обърна се и влезе в хотела през задната врата.
Алис го очакваше на прага на стаята. Всичко беше така, както си го беше представяла: просторна стая, боядисана в бяло, с големи прозорци, гледащи към главната улица. Широкото двойно легло беше поставено на подиум в ъгъла на стаята.
— Защо се забави? — извика тя, щом го видя. — Така те чаках!
Той се ухили и посегна да я прегърне, но веднага забеляза, че вълнението й е предизвикано не от красивата стая. Младата жена цялата трепереше.
— Току-що под прозорците мина Ласитър със златото!
Джон де Салдо я погледна смаяно и с два скока се озова до прозореца. Алис изтича след него и го хвана за ръка.
— Водеше след себе си три товарни коня — прошепна задъхано тя. — И трите тежко натоварени.
Джон де Салдо се обърна към нея и шумно преглътна.
— Наистина ли беше Ласитър? Да не си се припознала?
— Не, не! Ако го проследиш…
— Не! — прекъсна я грубо той. — Нищо няма да правим.
Джон де Салдо отвори прозореца и показа главата си навън. От Ласитър нямаше и следа, но не можеше да е отишъл далеч. След последните къщи пощенският път правеше рязък завой и високите дървета напълно го закриваха.
— Познах го! — повтори уверено Алис. — Той беше! Но защо не идва баща ми?
— Ще дойде! Седни до прозореца и го чакай! Баща ти със сигурност е по петите му.
— Така ли мислиш?
— Да, разбира се!
Очите й се напълниха със сълзи.
— Не ме напуска чувството, че с татко се е случило нещо лошо. Нищо чудно този Ласитър да му е сторил нещо…
— Спри дотук, Алис! Те са трима яки мъже! Ако баща ти и Пол не могат да се справят с Ласитър, Хърд няма да го изпусне. Досега се е справил със стотици като него…
— Дано си прав — промълви тя, опитвайки се да си придаде смелост.
— Щом ти казвам…
— Ще седна до прозореца.
— Може би Ласитър е успял да ги заблуди. Цяла нощ ли ще седиш там?
— Защо мислиш така?
— От този тип всичко може да се очаква. Почакай ме! Ще отида да кажа на мъжете да си отварят очите.
Джон де Салдо излезе от стаята и бързо слезе в задния двор. Мъжете тъкмо разпрягаха конете.
— Ед, Рик! — извика от вратата той. — Елате за малко!
Мъжете се приближиха към него.
— Ласитър току-що е минал по главната улица — съобщи важно Джон де Салдо. — С три тежко натоварени коня!
— Минал е през града? — попита недоверчиво Рик Хай, костелив старец, който никак не обичаше да го питат на колко е години. При това яздеше като младеж и се биеше много добре.
— Да, да. Сигурно е решил да стигне преди нас на гарата в Сидни — отговори уверено де Салдо.
— Но там ще ни скрои някой номер! — извика Ед Лейтън.
— Няма да му позволим — изсмя се Джон де Салдо. — Още не се е родил този, който ще ни измами, момчета. Не е ли така?
— Май ще закъснее! — усмихна се Бъстър Фараго. Той беше едва 25-годишен и не се боеше от нищо и никого. Така поне твърдеше.
Мъжете се изсмяха грубо. Гай Хилър неколкократно се удари по бедрата. Той беше чернокос мъж с буйна брада и приличаше на джудже, но когато се ядосаше, ставаше опасен. Посягаше към ножа и се биеше безмилостно, без да подбира средствата.
— Въпреки това бъдете нащрек, момчета! — предупреди Джон де Салдо и потупа по рамото Бъстър
