Фараго, който беше най-близо до него. — Не бива да подценяваме врага си. Разчитам на вас!
Той влезе в хотела и се качи в стаята. Алис седеше до прозореца. Като го чу да влиза, подскочи.
— Какво има? — учуди се Джон де Салдо. — Да не си видяла пак Ласитър?
— Не! Но къде остана татко? — по вида й личеше, че е много разтревожена.
Джон де Салдо пристъпи към нея и я прегърна.
— Ще дойде! Не се тревожи толкова — опита се да я утеши той.
— Не знам! — изплака тя и скри лице в гърдите му. — Сигурна съм, че с татко се е случило нещо лошо. Този Ласитър… — тя не успя да довърши изречението си.
Той я притисна до себе си и започна нежно да я милва. След малко разкопча роклята й и развърза твърдия корсет. Но когато погали гърдите й, тя се отдръпна и се хвърли с плач на леглото.
Джон де Салдо опря ръце на хълбоците и изгледа Алис с неприкрито раздразнение. „Може да стане весело“ — мислеше си той. Но трябваше ли да се обърне на другата страна в леглото само защото зет му не беше дошъл?
— Хайде да отидем да вечеряме — каза спокойно той. — И двамата сме гладни — после си помисли: „Една чаша тежко червено вино ще я стопли и ще промени хода на мислите й“. Наведе се над нея и закопча роклята й.
— Алис, ти си гладна — зашепна Джон де Салдо. — Цял ден не сме яли.
После я издърпа от леглото. Отначало тя се противеше, но после изми лицето си и слезе в ресторанта. Лицето й беше бледо и изразяваше обърканост. Но още след първите глътки вино тя се разведри и Джон де Салдо се изпълни с нова надежда.
10.
Ласитър беше настигнал колата и придружаващите я ездачи пет мили преди Ейгът Сити, но беше предпочел да не го забележат. Беше останал на разстояние и после нарочно бавно беше минал по главната улица на градчето, водейки след себе си конете на Бекманови и на Хърд. Чувалите, с които ги беше натоварил, бяха направени от одеялата на седлата, напълнени с листа и пръчки. Ласитър забеляза лицето на Алис зад един от прозорците на хотела и установи, че тя също го е видяла и познала.
Това беше и намерението му. Искаше да го забележат с тежко натоварените коне. Най-добре беше самият Джон де Салдо да го види, за да се убеди, че златото е налице, и да облекчи живота на двете жени, докато Ласитър намери начин да ги освободи.
Беше още светло, когато Ласитър се скри в съседния двор и започна да наблюдава какво ставаше в хотела. Беше скрил конете на края на градчето в една изоставена дъскорезница.
Видя тримата каубои, които охраняваха каручката. Първият се беше облегнал на задното колело със скръстени ръце и дремеше. Вторият седеше пред обора в сянката на стената върху преобърната бъчва за събиране на дъждовна вода. Третият дълго време не се мяркаше и Ласитър го забеляза едва когато смени наблюдателния си пункт. Той беше седнал отпред на капрата.
Ласитър тихо изруга. Нямаше как да влезе незабелязано в двора на хотела, поне докато беше светло.
Вече доста се беше смрачило, когато мъжът скочи от капрата и няколко пъти обиколи колата. Беше държелив брадат старец. Той повика другаря си и двамата свалиха страничната дъска. После старецът се покатери в колата и след малко изведе навън Мира О. Мъжът върху бъчвата се надигна и застана на пост пред хамбара, който беше долепен за хотела. Държеше пушката си готова за стрелба. Старият поведе Мира О към хамбара и я накара да влезе вътре. Самият той застана на пост пред вратата с пушка в ръка. Третият мъж остана зад колата.
Ласитър доста време не можа да си обясни смисъла на тези действия. Най-после се сети, че са извели индианката малко да се поразтъпче в хамбара. И наистина тя ходеше напред-назад. Ласитър обаче не можеше да вижда добре.
Той се плъзна като пантера покрай оградата, прехвърли се през нея на място, където мъжете не можеха да го видят, и изтича към задната страна на хамбара. Но задна врата нямаше. Самият хамбар представляваше стара и доста паянтова постройка, в която хората от хотела трупаха разни вехтории. Повечето дъски бяха изгнили. Когато Ласитър предпазливо откърти една дъска, не се чу почти никакъв шум. Вдигна се само малко облаче прах. Ласитър напрегнато се вгледа в тъмнината. Купчина царевични кочани изпълваше вътрешността. Вътре беше влязъл някакъв мъж, който разговаряше с Мира О, но той едва чуваше гласовете им. Откърти още една дъска, която се крепеше на един-единствен гвоздей, и провря главата си.
Гласовете вече не се чуваха. Ласитър се приведе напред и изтича до купа с царевица. Когато се надигна да погледне, видя на няколко крачки от себе си Синтия, която в този момент влизаше в хамбара.
— Разхождай се! — извика от прага старецът. — Пораздвижи се! Имаш само няколко минути.
Синтия послушно тръгна в кръг.
Ласитър предпазливо се показа иззад купчината с царевица. Синтия вървеше право срещу него. Без да го вижда, тя понечи да отмине, но внезапно се закова на мястото си.
Той хвърли бърз поглед към вратата. Видя само стареца, който беше обърнал гръб на хамбара и разговаряше с другаря си.
Ласитър скочи, бърз като мълния. Синтия потрепера и главата й се замая от внезапната радост. Той я хвана за ръката и я издърпа зад царевичната купчина. После посочи дупката в стената:
— Излез навън и се скрий зад оградата! Аз скоро ще дойда.
Ласитър възнамеряваше да освободи и Мира О!
— Няма да можеш! — прошепна Синтия и впи ръце в раменете му. — Тя е окована и вързана за колата. Един от мъжете винаги седи вътре. Онзи проклет дявол му е заповядал веднага да ни застреля, ако се опитаме да избягаме или ако някой дойде да ни освободи. Ключът е скрит някъде в колата, а не по джобовете им. Ако знаеш какви страхове преживях! Чудя се как още съм жива!
Тя щеше да продължи да говори, но в този миг един от мъжете високо изпсува. Двамата вдигнаха глави и се ослушаха. Ласитър светкавично извади револвера си. Брадатият старец се втурна в хамбара.
— Къде е тая черна гарга? — изкрещя той. Ласитър понечи да се изправи срещу него, но веднага се отказа. По-добре беше да си помислят, че Синтия се е освободила сама. Двамата изтичаха към процепа, промъкнаха се през него и той бързо постави дъските на местата им. После хукнаха да бягат. Междувременно беше станало почти тъмно. Ласитър повлече след себе си Синтия по една тясна и дълга уличка, преминаха през една ливада, после покрай няколко къщи, докато най-после стигнаха старата дъскорезница. Там, където по-рано бяха бучали задвижваните с пара гатери, сега цареше тишина. Половината покрив се беше срутил. Конете стояха отзад. Ласитър се метна на седлото, черното момиче се сгуши в скута му и конят се понесе в буен галоп. Синтия здраво се държеше за раменете му и непрекъснато поглеждаше страхливо назад.
Ласитър водеше със себе си и другите три коня, вързани с дълго въже. Скоро излязоха на открито. Последните светлини на града се скриха и настъпи пълен мрак. Силни ридания разтърсваха тялото на Синтия. Облекчение и радост от свободата, ужас при спомена за претърпените унижения, страх пред неизвестното бъдеще — всичко се смесваше в едно. Ласитър не говореше, само я притискаше силно до себе си, за да разбере тя, че вече е на сигурно място.
Той насочи коня си към една горичка. Навлезе доста навътре и избра удобно място за лагеруване. Слезе с момичето на ръце, увиснало безсилно на врата му. Ризата му беше мокра от сълзите й.
— Знаех си, че ще дойдеш, Ласитър! — изплака щастливо тя. — Знаех го през цялото време.
Той я притисна до себе си и почна нежно да я милва. Колко приятно беше да усети до себе си топлината на гъвкавото й тяло! Слава богу, че беше успял да я отърве от ония негодници!
— Вече никога не ме оставяй сама в хотела — говореше между целувките тя. — Никога, чуваш ли!
— Не се страхувай, момичето ми. Лошото мина. Онзи, лудият, ще си получи заслуженото. Можеш да бъдеш сигурна в това.
Тя потърси погледа му в тъмнината.
— Да, скъпи, той наистина е луд. Забелязах го още първия път, когато се срещнахме. Но е много опасен…
