Сидни?
— Значи негърката не го е намерила — установи Джон де Салдо.
Но и двамата се лъжеха.
Когато надвечер стигнаха брода на Норт Плат Ривър, Рик бързо установи, че ездачът е слязъл да напои конете си. Но по влажния крайбрежен пясък бяха отпечатани не само следите на неговите грамадни ботуши, а и дребничките следи на женски обувки.
Джон де Салдо остана неподвижен на седлото. Само стисна устни и се вгледа в отсрещния бряг.
— Ласитър! И чернокожата уличница! Но какво, по дяволите, ще търси в Сидни?
— Той мисли, че индианката все още е в ръцете ни! — извика Гай.
— Глупости! — озъби се Джон де Салдо. — Само негърката е важна за него!
— Значи той търси в Сидни това, което и ние, сър — обади се Рик, — железопътната линия! Смята да офейка с влака. Казвам ви, сър, негодникът много бърза! Ако успее да хване по-ранния влак, свършено е с нас. Ще загубим всичко, сър!
Мъжете мрачно погледнаха костеливия старец.
— Съжалявам, но това е единственото обяснение според мен! — сви рамене той.
Джон де Салдо го разбираше. Разбираха го и другите мъже.
Прекосиха голямата река през брода и продължиха покрай другия бряг.
— Какво ли се е случило с татко? — попита нерешително Алис.
— Сигурен съм, че ни чака в Сидни на гарата — измърмори Джон де Салдо. Казваше го само за да я успокои. Всъщност много му се искаше и Бекманови, и техният старши работник да са отишли по дяволите. Сега, когато най-после бяха по следите на Ласитър и златото, той непрекъснато мислеше как да се отърве от четиримата каубои и да офейка с Алис и с голямото богатство. Първо трябваше да се справят с Ласитър, а затова имаше нужда от тяхната помощ. После обаче нямаше да дели с никого — нито с Бекманови, нито с хората им!
Слънцето залезе и стана време да потърсят място за лагеруване. Джон де Салдо попита следотърсача какво е предимството на Ласитър.
— Настигаме го, сър! Ей сега минахме покрай едно място, където четирите коня са почивали доста време, без двамата да слизат от седлото. Смятам, че преднината му е не повече от два-три часа.
Джон де Салдо пое дълбоко въздух, за да усмири лудото биене на сърцето си. Тази негърка сигурно беше нещо съвсем особено, щом онзи тип беше така луд по нея. На Алис никога не би й хрумнало да седне в скута му и да се люби по време на езда. Не искаше да го направи дори и когато бяха съвсем сами в пустинята. Само като си спомни как негърката седеше на коня зад Ласитър, Джон де Салдо усети, че го обхваща гняв. Алис също седеше зад гърба му и го беше обгърнала с двете си ръце, но седеше права и вдървена като свещ и през ум не й минаваше да се притисне до него.
За пръв път Джон де Салдо осъзна, че един бял мъж сигурно пропуска много, ако поне веднъж през живота си не се люби с някоя негърка с гореща кръв.
Рик спря коня си. Джон де Салдо също спря до него и това го изтръгна от тежките му мисли.
— Какво става? — попита той.
Рик посочи напред.
— Ако останем на лагер тук, през нощта сигурно ще видим огъня му.
Намираха се на един хълм сред равнината. Оттук се виждаше на мили напред.
— Добре, тук ще нощуваме — реши Джон де Салдо.
Устроиха си лагер. Слънцето отдавна беше залязло и над равнината се спускаше мрак. Скоро настъпи нощта и звезди обсипаха небето. Никъде обаче не се виждаше лагерен огън.
— Само който е много гладен, пали огън по това време на годината — проговори Рик, след като бяха мълчали часове. — Ония двамата ще се наситят с любов.
Мисълта за това, което ставаше недалеч от тях в тъмната нощ, накара Джон де Салдо да се разтрепери от възбуда. Той също държеше Алис в обятията си, но тя дълбоко спеше.
Цяла нощ да се люби! Много пъти си беше представял подобно нещо. Но сигурно беше само по силите на негърката. Оня негодник Ласитър много добре знаеше защо толкова държи на нея.
Джон Де Салдо можеше само да му завижда и безсилно да се гневи.
— Ето го! Ей там! Огънят! Ей сега го запали!
Мъжете наскачаха. Алис също се стресна в съня си и се изправи, олюлявайки се.
— Къде е? — изръмжа де Салдо. Той не виждаше нищо.
— На запад! Ей там, оттатък! — Гай сочеше някъде напред, но никой нищо не забелязваше.
Мъжете втренчиха очи на запад. Някъде под хоризонта светеше дребна червена точка. Беше не по- голяма от главичката на карфица.
— Да, това наистина е огън — обади се Ед.
— Защо чак там, Рик? — попита дрезгаво Джон де Салдо. — На какво разстояние е от нас?
— Има доста начини да заблудиш преследвачите си, за да не те нападнат през нощта — обясни Рик. — И той е използвал един от тях. Разположил е лагера си далеч от всякакъв път. Разстоянието е две до три мили.
— Май все пак са огладнели — изсмя се сурово Рик Хай. — Как се лъже човек! Любовта не ги е наситила достатъчно…
— Искам на зазоряване да сме там — обяви дрезгаво Джон де Салдо. — Кога трябва да тръгнем?
— След четири часа, сър — отговори старият ловец.
— Ед, разпредели хората да стоят на пост, за да не се успим — нареди де Салдо и се изтегна на земята. Алис се сгуши до него и веднага заспа.
Мъжете дълго не можаха да заспят. Седяха и гледаха огъня, който блещукаше в далечината. След около час обаче червената точка изчезна.
— Край! Загасиха огъня! — извика Ед и скочи на крака.
— Никой разумен човек няма да остави огъня да гори цяла нощ — отговори спокойно Рик. — Особено пък, ако го преследват. По тези места човек трябва да бъде предпазлив и постоянно да е нащрек, дори и ако не носи със себе си толкова злато като Ласитър…
— Ще чакаме ли още? — попита Джон де Салдо.
— Да! — прозвуча в тъмнината гласът на стария ловец.
12.
Лека-полека всички задрямаха. Само Джон де Салдо не заспа. Златната треска го беше завладяла напълно. Когато настъпи определеното време, той събуди Алис и мъжете. Всички бързо оседлаха конете, метнаха се на седлата, стиснаха пушките в ръце и потеглиха.
Алис яздеше кафявия жребец, когото досега Гай беше водил със себе си. Тя също беше въоръжена с уинчестър, тъй като умееше да си служи с него не по-зле от всички останали.
С настървението на вълк, уловил следата, старият ловец ги поведе към мястото, където бяха забелязали огъня.
Внезапно той дръпна юздите, мъжете също спряха конете си. Слязоха, вързаха ги за едно дърво и продължиха пеша с пушки в ръце и погледи, втренчени в тъмнината.
Между дърветата и храстите се стелеха кълба дим. Когато Рик спря и направи предупредителен жест с ръка, в отиващия си мрак постепенно проличаха очертанията на околните скали. На едно самотно дърво беше вързан жребец. Джон де Салдо се запъти нататък и скоро откри изгасналото огнище и мъжа, който спеше до него. Той разочаровано отпусна пушката. Това не беше Ласитър. Нямаше я негърката, нямаше ги конете със златото… Някой скитник беше спрял да лагерува край скалите и беше запалил огън, за да си свари супа за вечеря.
Джон де Салдо ядно изруга. Мъжете вече бяха обкръжили лагера. Рик се появи иззад коня на скитника. Джон де Салдо сърдито му махна с ръка, но старецът не се обърна. Мъжът край огъня се стресна и скочи на крака.
— Татко! — изпищя внезапно Алис, втурна се към него, спъна се и буквално влетя в разтворените му обятия.
