мислиш?
— Кой друг? — отговори спокойно старият ловец.
— Хип-хип-ура-а-а! — изкрещя Ед и пришпори коня си. Джон де Салдо и ловецът го последваха. Тримата препускаха в галоп един до друг в отлично настроение. Чакаше ги цял куп злато. Едва когато случайно се обърнаха назад и видяха какъв голям облак прах се вдига под копитата на конете им, те се сетиха, че не бива да се издават и тръгнаха по-спокойно. Мъжът пред тях не трябваше да ги забележи.
Най-после идваше краят на дългата гонитба. Но той дойде доста по-бързо, отколкото очакваха, защото не те настигнаха Ласитър, а той тях.
— Ето ме! — обади се някой зад гърба им.
Мъжете се стреснаха и дръпнаха юздите.
Широко разкрачен, с „Уинчестър“ в ръка, Ласитър се изправи зад тях, сякаш беше изникнал от земята. Когато Джон де Салдо погледна напред, той с учудване установи, че облакът прах е изчезнал. По дяволите, как не бяха забелязали това? Мисълта за златото така ги беше замаяла, че бяха спрели да обръщат внимание на всичко останало.
После Джон де Салдо бързо огледа мястото, където се намираха. Отдясно се издигаха няколко остри скали, иначе беше тревисто и равно. Той беше сигурен, че Ласитър е скрил някъде в скалите натоварените със злато коне и пламенното чернокожо момиче.
Толкова време негърката беше в ръцете му, а той, глупакът, не се сети да преспи с нея!
Но тази мисъл само за миг премина през главата му и отлетя.
Защото зад гърба му стоеше мъжът, когото трябваше веднъж завинаги да отстрани от пътя си. Тогава и златото, и негърката щяха да бъдат негови. Те бяха трима, а Ласитър беше сам!
13.
Ласитър бавно приближи с готова за стрелба пушка. Нито Джон де Салдо, нито двамата каубои насреща му бяха новаци с жълто около устата. Затова трябваше да бъде внимателен.
— Защо ме преследвате? — заговори той. — Искате да направим размяната, така ли? Къде е Мира О?
— Златото при теб ли е? — контрира го веднага Джон де Салдо.
— Къде е индианката? — повтори спокойно Ласитър.
— Чака те на гарата в Сидни. Нали така се договорихме — изръмжа Джон де Салдо. — Зет ми е с нея. Иска да си отмъсти, че си убил брат му и Хърд. Затова ми взе червенокожата. Какво можех да направя! Ако не отидеш там, ще й пререже гърлото, така каза!
— А вие какво търсите тук? — попита Ласитър.
— Искаме да сме сигурни, че ще отидеш там — отговори Джон де Салдо. — Но като труп!
Това беше сигнал за останалите.
Джон де Салдо, старият Рик и Ед Лейтън се хвърлиха на земята и посегнаха към оръжията си.
Ласитър се приведе и стреля. Даде три изстрела по Джон де Салдо и не го улучи нито веднъж. Този мършав негодник се плъзгаше бързо и гъвкаво като сянка. Когато Ласитър понечи да изстреля четвъртия си куршум, Джон де Салдо беше изчезнал.
Околните храсти, трапове и скални отломъци, които достигаха почти човешки бой, предлагаха удобно прикритие. Джон де Салдо мълниеносно се беше сврял някъде из тях и Ласитър нямаше по кого да стреля. Сега трябваше да спасява собствената си кожа. Направи огромен скок като пантера и се озова зад една скала. В този миг едновременно изгърмяха пушките на двамата каубои. Но и тяхната цел беше изчезнала.
— Ласитър, ти нямаш никакъв шанс, кучи сине! — изкрещя Джон де Салдо. — Предай се! Знаем, че златото е наблизо и черната ти уличница също. Предай се, иначе ще я хванем и тежко й тогава!
Гласът му издаваше къде се е скрил. Ласитър се извърна настрани и вдигна уинчестъра си на рамо, за да стреля веднага, щом врагът му се покаже. Но Джон де Салдо дори не мислеше да се помръдне.
— Ед! — извика той на другаря си. — Изтичай в скалите! Огледай се внимателно! Като намериш парите и жената, накарай я да изпищи, за да я чуе нейният любим. Тичай, ние ще го задържим!
Ед скочи и затича приведен между скалите и храсталаците. Джон де Салдо и старият Рик откриха огън. Ласитър изруга, защото де Салдо се появи много по-вдясно, отколкото беше очаквал. Той се сви зад скалата. Видя старецът да се показва насреща му, но не стреля срещу него. Притисна пушката до тялото си, изви се и се претърколи зад обрасла с гъста трева скална издатина. От новото си прикритие можа да види Джон де Салдо. Но този кучи син отново беше по-бърз. Когато Ласитър вдигна пушката за стрелба, него вече го нямаше на предишното му място.
Двамата мъже насреща му внезапно прекратиха огъня и смениха местата си. Ласитър чу само бягащи стъпки. Ед беше изчезнал между скалите.
Синтия и конете се намираха доста по-назад. В копитото на един от тях беше попаднало камъче. Ласитър забеляза това едва когато конят почна да куца. Цели четири часа го беше оставил да почива. Тъкмо когато реши да продължи пътя си, се появиха тия негодници…
Но къде ли беше Мира О? На него и през ум не му мина, че Джон де Салдо я е освободил. Иначе отдавна да беше пуснал на свобода конете на Бекманови и да беше тръгнал нанякъде със Синтия. Защото, щом индианката беше свободна, задачата на Ласитър беше изпълнена. Но как би могъл да се сети? Нямаше причини да се усъмни в думите на Джон де Салдо, че ранчерото иска да му отмъсти и е отвел жената със себе си в Сидни.
— Не! Там няма нищо! — изкрещя някъде зад гърба му Ед и хукна обратно.
Ласитър спокойно се прицели и натисна спусъка. Проехтяха два изстрела. Ед се препъна и се претърколи няколко пъти. Ласитър видя краката му, които ритаха конвулсивно във въздуха. Тялото изчезна в една яма, без Ласитър да може да разбере тежко ли беше ранен.
В крайна сметка тия типове не бяха дошли да си играят с него, затова той възнамеряваше да се защитава с всички възможни средства. Нямаше да се остави да го убият.
Сега наред бяха другите!
Наоколо цареше пълна тишина, но те все пак бяха тук. Ласитър не се тревожеше особено. Нека обикалят наоколо като вълци, нека търсят несъществуващото злато. Само да не минават покрай него на север, където го чакаше Синтия. Той се изправи на крака и приведен изтича обратно зад скалата. Тия кучи синове явно замисляха нещо. Богатството ги привличаше като магнит. Никой не беше виждал накуп толкова злато. Заради него никога нямаше да се откажат от преследването. Тяхната цел беше да го убият на всяка цена!
Той спря, отпусна се на лявото си коляно и сви глава между раменете си. Вляво от себе си беше чул шум, макар и само за част от секундата. В този миг иззад един храст, на не повече от 15 крачки, изскочи Джон де Салдо и изпразни срещу него пушката и револвера си. Старият Хай също се включи в нападението. Той се изправи зад прикритието си от другата страна на Ласитър и оръжията му изтрещяха.
Двамата го бяха обградили като в клещи, без да ги забележи. Куршумите пропищяха покрай ушите му и той се спаси, като направи огромен скок напред, без да даде нито един изстрел. Приземи се в една пясъчна падина, претърколи се и скочи на крака с готова за стрелба пушка.
Но противниците му не мислеха да го преследват.
Ласитър усети как в миг сякаш железен обръч стегна сърцето му. Джон де Салдо и старият Хай се бяха озовали между него и Синтия! Тия негодници сигурно бяха подушили конете…
Ласитър скочи на крака и веднага след това се хвърли на земята. Двамата мъже лежаха един до друг на сто ярда от него зад една скала. Разбира се, и двамата моментално стреляха. Той забеляза пламъка от дулата и многократното ехо от гърмежите отекна болезнено в ушите му.
Ласитър изпълзя към ръба на падината и се промъкна на изток. Положението ставаше опасно. Преди всичко за Синтия. А се беше заклел, че тя ще бъде в безопасност близо до него и че няма да допусне да й се случи нещо лошо!…
Безредната стрелба най-после престана. Отново се възцари тишина.
Ласитър пропълзя напред. Описа широка дъга, за да ги нападне отстрани. Стрелна се като невестулка под палещото слънце. Дрехите му лепнеха от пот. Най-после спря изтощен в сянката на една скала, за да си
