Това трая само няколко секунди. Шумът бързо заглъхна в далечината. На миля по-нататък локомотивът пронизително изсвири. В тази безбрежна и безлюдна равнина свирката прозвуча като вой на гладен койот.
Гарата беше чак на другия край на града.
— Най-добре е да отидем при доктора, сър! — настоя Ед. — И аз имам нужда от помощ…
— Аз няма скоро да хвърля топа — процеди през зъби Джон де Салдо. — Първо ще пратя по дяволите онова копеле!
Ласитър не му излизаше от ума.
Когато наближиха гарата, изпод сянката на водната кула се появиха човешки фигури. Бащата и дъщерята Бекман с Бъстър и Тай! Превръзката на главата на Бъстър още се белееше, макар че вече беше порядъчно замърсена. Тай и ранчерото бяха съблекли ризите си. Денят беше непоносимо горещ. Алис носеше памучна блузка с тънки презрамки. Тя първа позна ездачите и замаха с пушката. После понечи да се спусне насреща им, но баща й я спря.
— Джон! — изпищя уплашено момичето, като забеляза побледнялото лице и кървавите петна по ризата на любимия си.
Джон де Салдо вдигна ръка за поздрав и измъчено се усмихна. После се загледа в зетя си и в очите му проблясна омраза.
— Значи тук сте заели позиция — каза той.
— Къде остана Рик? — попита сърдито ранчерото.
— Ласитър! — отговори кратко Ед.
— Не е трудно да се разбере. Друго?
— Той идва след нас — отговори де Салдо. — Иска индианката. Казах му, че е при теб.
— А златото? У него ли е златото? — извика прегракнало Бекман.
— Ти видя ли го преди?
— Дори и мулетата не забелязах…
— Аз също не видях нищо! — Бекман сведе очи.
— Беше ли близо до него?
— Видях негърката и конете в една падина. Конете бяха без седла. Имаше само едно седло — неговото!
— Нищо друго? Поне един чувал?
Джон де Салдо поклати глава.
— Но това не доказва нищо!
— Тази надежда ме крепеше досега — отговори мрачно де Салдо.
— От вашата посока ли ще дойде той?
— Така смятам!
Бекман потърка челото си и се огледа.
— Как да се организираме? — попита Джон де Салдо.
— Слез най-после от коня и се скрий на сянка! — намеси се загрижено Алис.
Джон де Салдо не й обърна внимание.
— Ще се скрием — отговори Джилдън Бекман и посочи водната кула, купчината дърва за горене и малкия навес за локомотиви от другата страна на релсите. — Като дойде, ще го обкръжим от всички страни и направо ще стреляме! Бам-бам и готово! Без дълга престрелка! И още нещо, Джон: искам половината от златото! Дължа го на мъртвия си брат.
Джон де Салдо изкриви лице в гримаса.
— Първо да убием мечката, после да делим кожата й.
— Все пак държах да те уведомя за претенциите си. И без това аз поемам водачеството. Както виждам, ти не си годен за нищо…
Джон де Салдо се приведе напред, подпря се с две ръце на седлото и с мъка слезе от коня. Движенията му бяха бавни и тромави. Само Алис се притече да му помогне. Ранчерото и каубоите му не се помръднаха от местата си и се загледаха настрани.
Но вместо да отиде на сянка, той измъкна уинчестъра от калъфа и откачи палтото си от седлото. Всички се потяха в адската горещина, но Джон трепереше от студ. Алис наметна палтото на раменете му.
— Ед, скрий конете! — заповяда той.
— Ти не бива да стоиш тук — повтори загрижено Алис, докато Ед отвеждаше конете зад водната кула. — Трябва да си легнеш, Джон! Ще ида да повикам лекар.
— По-тихо! Сега имаме друга работа — отговори раздразнено той и тръгна напред. Всички очакваха да се строполи на земята, но нищо подобно не се случи. С широки крачки той достигна водната кула и седна върху една греда от дървената конструкция. Алис зае място до него. От другата страна се приближи Ед, който беше вързал конете и сега прекрачи през гредите.
— Не е справедливо Бекман да вземе половината злато — прошепна той на ухото на Джон де Салдо. Дори Алис не чу думите му.
— Ние ще напуснем бойното поле последни, Ед — натърти Джон де Салдо.
Ед се усмихна доволно, отстъпи крачка назад и зае позиция за стрелба.
Гай и Бъстър минаха през линията и се скриха от другата страна под навеса за локомотиви. Ранчерото закрачи към водната кула и спря пред гредата.
— Ласитър каза ли поне колко злато носи?
Джон де Салдо поклати глава.
— Какво ще му кажем, когато попита за индианката?
Джон де Салдо посочи навеса.
— Ще кажем, че е затворена там. Преди да я пуснем, да ни даде златото. Иначе е свършено с нея!
— Съгласен съм с теб. Но индианката я няма!
Джон де Салдо дрезгаво се изсмя.
— Няма да го узнае, защото ще му забия един куршум в главата!
— Не бива обаче да вдигаме голяма тупурдия — предупреди ранчерото. — Шерифът на града е много строг.
— Няма нужда да трепериш толкова — каза пренебрежително Джон де Салдо. — Ще има само един- единствен изстрел — и той потупа уинчестъра си. — От моята пушка!
— Я виж Бъстър! — прошепна възбудено Ед. — Какво му става?
Всички се загледаха към навеса. Бъстър се беше изправил в цял ръст отпред и сочеше на запад. Когато мъжете се взряха в указаната от него посока, видяха самотен ездач. Той галопираше към гарата по продължение на железопътната линия.
— Дали е Ласитър? — попита прегракнало Бекман.
— Но как така без златото? — слиса се Джон де Салдо. — Какво си въобразява този кучи син?
— Защо веднага не му теглим куршума? — обади се Ед.
Джон де Салдо и ранчерото като по команда се обърнаха и погледнаха разгневено тексасеца.
— А кой, по дяволите, ще ни покаже къде е скрито златото? — изсъска ядно Джон де Салдо.
Ед стреснато местеше поглед от единия към другия.
Локомотивна свирка проряза тишината над града. Далечно трополене показа, че в града влиза влакът, който скоро щеше да потегли на запад.
15.
Ласитър бързо напредваше към гарата. Беше я наблюдавал дълго от отсрещната страна и видя пристигането на Джон де Салдо. Беше наясно къде отива и какво го очаква.
Беше скрил Синтия в един гъст храсталак.
Ласитър яздеше в края на улицата, използувайки всяко дърво за прикритие. Право пред себе си виждаше водната кула. На няколко метра зад нея беше спрял влакът. От големия комин на локомотива се издигаха гъсти кълба дим.
Ласитър знаеше къде се крият мъжете и не очакваше да срещне никого преди гарата. Затова се
