поеме дъх. Протегна се напред и се огледа. Някъде вляво от него бяха скрити враговете му, но не видя никого. Почака малко, докато дишането му се нормализира, вслушвайки се напрегнато. Тъкмо когато понечи да продължи пътя си, зад гърба му нещо прошумоля.
Беше старият ловец на пуми. Той се надигна иззад един храст на не повече от пет крачки от Ласитър и насочи револвера си към него. Оръжието изтрещя и от дулото му излезе пламък.
Ласитър светкавично се хвърли настрани. Куршумът се заби в пясъка само на сантиметри от главата му. Обаче ловецът на пуми не успя да стреля втори път, защото уинчестърът на Ласитър изгърмя и оловото го улучи право в гърдите. Старецът се строполи по гръб на земята, револверът изхвръкна от ръката му и падна на гърдите му. Но той вече не можа да усети удара.
Ласитър скочи на крака и потърси с очи Джон де Салдо. Негодникът беше изчезнал. Когато обаче се обърна на север, където го чакаше Синтия с конете, видя някаква сянка да се движи между скалите.
Ласитър побягна нататък. Ако това беше Джон де Салдо, играта беше загубена. Единственият му шанс беше да го изпревари. Той правеше огромни скокове с високите си ботуши. Ушите му бучаха от напрежение. С последни усилия достигна падината, в която бяха скрити конете и Синтия. Тя беше седнала на един камък пред конете и щом чу тежките му стъпки, вдигна очи и влюбено се усмихна.
Ласитър падна на колене и се претърколи през ръба на падината надолу, докато се стовари право върху нея и я притисна под себе си върху пясъка. Дълго време се чуваше само тежкото му дишане.
— Ще ме задушиш! — прошепна след малко негърката и нежно го побутна.
Ласитър се отдръпна и се отпусна по гръб. После протегна крака, все още стискайки уинчестъра в лявата си ръка. Нямаше сили да се помръдне. Само изхриптя:
— Аз… Мислех си, че той… е вече тук.
После вдигна очи към небето и се отмести настрани, за да бъде на сянка. В този миг видя на метри от себе си Джон де Салдо! Широко разкрачен, негодникът беше застанал на ръба на падината с опряна на рамо пушка.
— Първо ще убия нея, Ласитър! Погледни я за последен път — проговори студено той.
Синтия не смееше да помръдне. Очите й бяха втренчени в Джон де Салдо.
Без да се колебае нито миг, Ласитър се претърколи встрани и стреля. Джон де Салдо също натисна спусъка. Двата изстрела изгърмяха почти в един и същи миг. Улучи само Джон де Салдо. Конят зад Синтия изцвили от болка и се строполи на земята. Беше ранен смъртоносно. Падащото тяло удари Синтия и тя полетя към Ласитър, който в същия миг даде втори изстрел.
Джон де Салдо изчезна.
Ласитър се беше прицелил много точно. Беше сигурен, че този път най-после е улучил негодника. Вярваше, че ще го намери мъртъв в пясъка. Затова се изправи и се затича към ръба на падината. Синтия го последва.
Когато обаче стигнаха горе, Ласитър веднага се обърна назад и с все сила блъсна Синтия обратно в падината. Тя изпищя от уплаха, превъртя се три пъти и падна върху трупа на коня.
Ласитър остана върху ръба на падината с готова за стрелба пушка и напрегнато се огледа. Джон де Салдо не се виждаше никъде. А той си мислеше, че го е улучил смъртоносно! Как ли беше успял толкова бързо да се скрие?
Може би беше като онези страшни вълци, които успяват да задържат кръвта си да не изтича, за да не ги открият ловците и кучетата, когато ги преследват, и тичат така, докато се строполят мъртви на земята…
Ласитър направи няколко крачки, продължавайки да търси врага си. Не се виждаха дори следите от стъпките му.
— Но къде е той? — извика зад него Синтия. Той рязко се обърна и видя къдравата й глава да наднича над ръба на падината.
— Скрий се веднага! — изкрещя Ласитър. Синтия го послуша, без да се противи.
Той обиколи цялата падина, огледа всеки камък и храст, но не откри нищо. Затова се върна при момичето си.
— Страх ме е, мили! — посрещна го красивата негърка.
Ласитър трепереше от изтощение. Ризата му беше мокра от пот. Затова само леко я привлече към себе си и я целуна по челото.
— Де Салдо вече не е опасен — произнесе дрезгаво той. — Сигурен съм, че го раних тежко.
— Къде отиваме сега? — попита неуверено тя.
— В Сидни! Побързай, Синтия! — прошепна Ласитър и я поведе към кафявия жребец. — Мира О е в смъртна опасност. Ако закъснеем, всичко ще бъде напразно.
Той се метна на седлото, подаде ръка на Синтия, качи я на коня и я настани зад себе си върху чувала с провизии. Тя седна по мъжки, пъхна ръце под мишниците му и се притисна към него.
— Този негодник сигурно е забелязал, че конете не носят никакво злато — промърмори Ласитър.
Остави трупа на убитото животно, изведе другите два коня от падината, махна юздите от муцуните им и ги пусна на свобода. Седлата и импровизираните чували беше захвърлил още сутринта.
— Не се оставяйте да ви изядат вълците — каза тихо той и ги потупа приятелски за сбогом.
После пришпори кафявия си жребец и потегли напред. Намери стария Хай на мястото, където го беше прострелял. Конете обаче ги нямаше. Изчезнал беше и Ед, макар че беше ранен.
Нямаше смисъл да търси следата на Джон де Салдо. Той със сигурност беше препуснал към Сидни. Щеше да бъде трудно, почти невъзможно, да измъкне Мира О от лапите на тази банда чакали.
Не му се искаше да влезе в града посред бял ден. Когато чу наблизо пронизителната свирка на локомотива и забеляза белите кълба пушек да се носят над короните на дърветата, той се огледа да намери подходящо място за почивка. На петстотин ярда вдясно от него, обкръжено от гъсти бодливи храсталаци, се издигаше старо смокиново дърво. Той се насочи право към него и слезе от жребеца. Синтия приготви постеля от одеялата и спалните чували.
Ласитър измъкна двуцевката от калъфа на седлото и я мушна под одеялото. После се отпусна изтощено на приготвената постеля. Не се знаеше каква опасност дебне наоколо…
— Водиш много опасен живот — прошепна Синтия, намести се отгоре му, целуна го и свали шапката му. После зарови дългите си пръсти в косата му и го погледна в очите. — Обичам те, Ласитър! — целувките й ставаха все по-страстни. — Обичам те! — повтаряше тя след всяка целувка.
После разкопча панталона му, а той повдигна памучната й рокля и оголи заобления й задник. Тя разтвори бедра, седна върху него и започна трескаво да движи тялото си напред-назад. Той впи устни в нейните и я обгърна плътно с двете си ръце. После двамата се претърколиха настрани, той разкопча блузката й и захапа красивите малки гърди. Синтия простена от удоволствие и затвори очи. Устните й мълвяха неразбираеми слова. Лицето й се изпъна от напрежение, докато задникът й непрестанно се движеше напред-назад.
Оргазмът им настъпи едновременно и донесе успокоение и облекчение и на двамата.
14.
Джон де Салдо беше тежко ранен. Двата куршума на Ласитър го бяха улучили и едва се държеше на седлото. Ед, който беше прострелян в краката, беше загубил малко кръв и почти не усещаше болка. Той яздеше плътно до Джон де Салдо и го подкрепяше отвреме-навреме, за да не падне от коня си.
— Още малко, сър! Къщите вече се виждат — повтаряше непрекъснато той, за да му вдъхне смелост.
— Това проклето копеле! — изръмжа Джон де Салдо, когато най-после наближиха Сидни. Железопътната линия минаваше покрай пътя и водеше навътре в града. Ярката слънчева светлина се отразяваше в релсите и го заслепяваше.
Един влак ги задмина. Малко преди да влязат в града, друг се зададе насреща им. Отначало видяха само локомотива, после край тях се изнизаха и останалите вагони. Влакът беше много дълъг. Пъхтенето на локомотива и тракането на многобройните колела на релсите направо ги оглуши. Конете се подплашиха и ездачите едва ги удържаха. Прозорците на купетата с голяма скорост се изнизваха пред очите им. Зад стъклата се виждаха седящите вътре пътници.
