Албърт Ласко си наля чаша уиски.
— Няма причини за безпокойство, Вито — отговори той. — Всъщност всичко върви като по вода.
— Вървеше — поправи го Вито Мотола. Красивият и извънредно елегантен мъж идваше от Бостън. — Нали те познавам, Алберто! По лицето ти се вижда, че си разтревожен. Какво стана? Разкажи ми всичко приятелю!
— Четирима от нашите са мъртви — отговори мрачно Ласко. — Появил се е някакъв тип на име Ласитър. Нямаме понятие откъде идва и какво търси по нашите места. Възможно е с жена ти да замислят нещо. Първо застреля Фред Никълс и братята Рашър. После Пекъс Джо, един от най-добрите ни следотърсачи. Засега няма кой да го замени. Четирима за една нощ, Вито! Честно казано, това много ме тревожи. Твоята Дуна се е свързала с много опасен човек…
Лицето на Мотола се помрачи.
— Откъде знаеш всичко това? Не вярвам Пънч да ти го е разказал пред всички на улицата.
— Той дойде при мен още преди час. Подучих го какво да прави пред гражданите.
— А как е било в действителност?
— Ласитър съвсем сам е убил Никълс и двамата братя. Пекъс успял да го хване, но в последната минута всичко се обърнало. Пънч твърди, че въобще не проумява как е станало. Той и хората му нищо не могли да направят. Били твърде далеч.
— Защо скаутите чейени не са ни съобщили нищо за тоя тип? Сигурно е нов в тази област.
— След няколко часа ще знаем повече, Вито. Ела да излезем. Нека хората да те видят. Смятам, че това ще е от полза и за двама ни. Ще идем в ресторанта да се запознаеш с шерифа. Той е решил да се срещне с вождовете на арикара.
Вито Мотола тихо подсвирна.
— Това е чудесна възможност да настроим населението още повече срещу индианците. Как смяташ?
— И аз си мислех нещо подобно. Но първо исках да се посъветвам с теб.
— Знаеш мнението ми, Алберто. Това е прекрасна възможност. Обичат ли шерифа в града?
— Даже много…
— Тогава всичко е наред. — Вито злобно се ухили. — Аз ще си прибера жената, а ти най-после ще получиш земите на арикара.
Двамата въодушевено се потупаха по раменете.
Вито Мотола пристигна в Кросби преди ден и половина. Когато разбра, че старият му приятел Албърт Ласко е станал голям човек по тези места, той реши лично да посети земите на Дакота. Това съвпадение на благоприятни обстоятелства не биваше да се изпуска. Ето че първата цел беше постигната: населението гореше от гняв срещу индианците. Ако към това тяхно настроение се прибави и смъртта на шерифа, тя можеше да стане искрата, която ще подпали натрупания барут на омразата.
— Дано ония червени кучета се отбраняват както трябва — рече загрижено Вито. — Иначе ударът ще попадне в празно пространство.
— Когато нападнеш невинен, той се отбранява отчаяно — отговори невъзмутимо Албърт Ласко. — И често греши. Знаеш го от собствен опит, приятелю.
— Трябва да убедим шерифа да изпрати телеграма до правителството и да отпечата две обяви за търсене на престъпници. В града ви има печатница, нали?
— Тя съществува едва от няколко седмици. Собственикът е решил да издава и вестник. Търси някой с повече пари…
— Хайде, действувай! — окуражи го Вито. — Дай му всичко, каквото иска. Помогни на човека…
— Ти луд ли си? Тази мизерна печатница едва се издържа. Той не може да си плати даже лихвите.
— Тези места тепърва ще се развиват — каза уверено Вито. — Чух, че територията на Дакота скоро ще бъде обявена за самостоятелен щат, разделен на Северна и Южна Дакота. Ако искаш да запазиш мястото си в тази област, вестникът трябва да бъде зад гърба ти. Вслушай се в съвета ми, Алберто! Подкрепи печатаря! Дай му необходимите средства. Той ще ти целува ръцете и ще прави всичко, което поискаш. Нека издаде извънреден брой за въстанието на арикара. Дори и в две незначителни страници да е, пак ще ни е от полза. Няма да повярваш, но хората си падат по такива неща. Вестникът е отлично пропагандно средство. Знам това от собствен опит. Нека сега да идем при шерифа. Важно е веднага да се отпечатат обявите. На първата ще напишем името на Ласитър. На втората — следното:
— Ти пак преувеличаваш, Вито! Десет хиляди са много пари!
— Нищожна част от наследството й, приятелю. Смешно е да се говори за това.
— Както искаш, Вито. Ти си знаеш.
— Защо си такъв скептик, Алберто?
— Не, не съм.
— Гледаш ме, като че ли не одобряваш плана ми.
— Не знам. Хората са чувствителни, щом се отнася за жена.
— Ще се стреснат, когато прочетат във вестника, че търсената вещица е убила много хора. Има и още нещо. Ще накараш издателя да напише, че невинните индианци са станали жертва на коварните й замисли. Или още по-добре: нека цитира твоето лично мнение. Така цялата вина ще се стовари върху Дуна. Ще я докараме дотам, че ще приеме с радост решението ми да я върна отново вкъщи. И, разбира се, ще ми припише цялото си имущество — Вито Мотола запали пура и вдъхна дълбоко дима. — Ти ще получиш земите — допълни той. — От арикара надали ще остане някой. Може би не е зле нашите хора отново да се предрешат и да нападнат някоя и друга ферма…
— Смятам, че нещата се раздвижиха, Вито. Всичко ще тръгне от само себе си.
— Добре. Да тръгваме най-после.
5.
Скитникът яздеше мършаво муле. Дългите му крака се люлееха напред-назад, защото простото, саморъчно направено седло нямаше стремена. Човекът имаше вид на последен бедняк.
На широкополата му шапка се вееше голямо перо от сойка. Носеше груби самоделни ботуши без подметки и без токове, съшити от няколко парчета необработена кожа. Те сякаш бяха част от огромните му крака. Всъщност ботушите бяха изкусно изработени индиански мокасини, но дори и най-внимателният поглед не можеше да ги различи. Те бяха маскировка, както и останалото облекло на мнимия скитник.
Ласитър беше решил да се предреши по този начин, защото никой не биваше да го познае или да заподозре нещо за целта на мисията му. Такива като него имаше много. Те се скитаха от град на град и преживяваха някак си отредените им от бога дни.
Беше въоръжен със стара еднозарядна пушка „Спрингфийлд Райфъл“, която висеше на прокъсан ремък зад гърба му. На простия кожен колан беше окачен 38-калибров „Неви-Колт“, много стар модел, който се пълнеше с барут, олово и възпламенителна капсула. До револвера висяха рог с барут и торбичка с куршуми. Там беше затъкнат и дълъг ловен нож. Всичко беше изпипано до последната подробност. Индианците бяха положили усилия да го снабдят с необходимото снаряжение и бяха сторили всичко, за да улеснят опасната му мисия.
Дуна го изпрати със сълзи на очи, но не направи опит да го задържи. И тя, и всички останали много добре разбираха, че планът му е опасен, но и изключително разумен. Някой трябваше на всяка цена да се осведоми какво става в града и какво е настроението там. Освен това Ласитър възнамеряваше тайно да се свърже с шериф Ърл Бенън. Арикара смятаха, че той е справедлив човек и на него може да се разчита.
Ласитър не напредваше бързо на упоритото старо муле, но това не го тревожеше особено. Щеше да бъде доволен да стигне в града, преди да се стъмни. Така нямаше да го забележат твърде много любопитни очи. На следващия ден хората ще свикнат с физиономията му и няма да му обръщат внимание.
От време на време животното се инатеше и просто спираше. Съгласяваше се да тръгне едва когато Ласитър слизаше и тръгваше пеш покрай него. Беше много приятно да се ходи с тези меки ботуши, които съвсем приличаха на индианските мокасини. Понякога арикара използваха опита на белите хора, и то много
