— Пусни пушкалото, Джо! Иначе край с теб.
Пекъс Джо светкавично се обърна и се хвърли като тигър встрани. При това изпразни револвера си по посока на гласа.
Но никой не стреля срещу него. Индианецът измъкна резервния „Колт“ от колана си и се претърколи като котка към Ласитър. Той обаче вече държеше своя „Ремингтън“. Нищо не можеше да го спре. Двойното дуло проблесна и от цевите изскочи пламък. Към изстрелите на ремингтъна се присъединиха, макар и позакъснели, изстрелите от оръжието на непознатия.
Пекъс Джо заби лице в земята и повече не се помръдна. Ласитър прибра револвера в колана, вдигна уинчестъра си и се обърна към застиналите в уплаха мъже. Отначало всички сметнаха, че мелезът се е разправил успешно с противниците си. Толкова по-силна беше изненадата им, когато насреща им изникна огромната фигура на Ласитър.
— Не мърдайте, иначе горко ви! — проехтя силният му глас. — Пекъс Джо е мъртъв. Позволявам ви да го вземете със себе си и да се махнете оттук. Но първо ще оставите оръжията си! Не забравяйте какво ви поръчах да предадете на шефа си! Отсега нататък нека трепери за живота си…
Петимата размениха няколко думи помежду си. Явно бързо се разбраха, защото коланите и пушките скоро се озоваха на земята. Без да се погрижат за мъртвия си другар, мъжете побягнаха и скоро се скриха в мрака.
Ласитър доволно се усмихна. Първото препятствие беше преодоляно. Тия момчета бяха здравата наплашени и нямаше скоро да се изпречат на пътя му.
Той приклекна и обърна индианеца по гръб. Пекъс Джо беше мъртъв. Два куршума го бяха улучили право в гърдите. По лицето му беше изписана изненадата от внезапно появилия се зад скалите непознат.
Всъщност кой ли беше този човек? И защо не беше стрелял, когато Пекъс Джо не реагира на предупрежденията му?
Ласитър се взря в непрогледната тъмнина.
— Хей, приятелю! — извика той. — Покажи се най-после. Искам да ти благодаря за помощта.
— Идвам, идвам — обади се отново задгробният глас.
Скоро изпод сянката на грамадните скали изникна странна човешка фигура.
Но как вървеше тоя нещастник! Всъщност той едва се държеше изправен. На всяка крачка се олюляваше и с мъка се влачеше напред. Ласитър скочи и успя да го подкрепи, преди да се е строполил на земята. После внимателно го положи на пясъка и измъкна от торбата си бутилка уиски. Слава Богу, че със себе си носеше винаги това питие! Поднесе бутилката към сухите устни на изтощения, полумъртъв от умора мъж и го остави да пие колкото може. През това време огледа лицето му. То беше прорязано от многобройни бръчки и покрито с буйна бяла брада. Още в първия миг Ласитър беше поразен от очебийната му прилика с описанието на търсения от него престъпник.
— Ранен ли си? — попита Ласитър, защото не можа да открие следи от куршуми по тялото на мъжа. Може би старецът просто беше изтощен до смърт от глад и от дългото скитане по тези пусти места.
Старецът отново надигна бутилката с уиски, която беше хванал с две ръце, и се усмихна с благодарност.
— Казвам се Алекс Мосли — изхриптя той. — Ранен съм в гърба. Някакво копеле реши да изпробва ножа си върху мене, но, както изглежда, не успя! Въпреки това се чудя, че съм още жив…
Старецът се надигна на лакти и се обърна по корем.
— Би ли погледнал раната, приятелю? — помоли той.
Ласитър внимателно свали коженото яке и предпазливо почна да разрязва с ножа си потъналата в кръв риза, която се беше спекла и беше залепнала за раната като пластир.
— Аз се казвам Ласитър, Алекс. Как се случи това?
Той леко докосна раната и старецът болезнено простена.
— Божичко, нима съм още жив?
— Късметлия си ти, старче — промълви Ласитър. — Знаеш ли какво ще направим? Ще те отведа при приятели. Те непременно ще те излекуват. Казаха, че лекарят им е много учен. По-добре е аз да не пипам раната. Просто ще я превържа с парче от ризата, а после ще те отведа където трябва.
Ласитър разбираше от рани и реши, че е по-добре да остави така залепналата за раната риза, която образуваше нещо като превръзка. Отлепването й щеше да бъде много болезнено и неминуемо щеше да предизвика кръвоизлив. Трябваха чисти бинтове, топла вода, а най-вече беше нужно време. Нищо чудно и други групи от охраната на дон Вито да кръстосват из гората.
— Как се озова тук? — попита Ласитър, докато превързваше раната. — Отдавна ли обикаляш наоколо?
— Видях те с бялата жена и стария индианец — измърмори Алекс Мосли. — Тъкмо се бях скрил в една от кариерите. Толкова ми се спеше… После съм заспал като труп. Събудиха ме изстрелите ти. Промъкнах се насам и видях оня проклет мелез. Не можех да му позволя да те убие…
— Познаваш ли го?
— Случайно чух приятния ви разговор — изръмжа старецът. — Мога ли да получа още малко уиски?
Той посегна към бутилката и я надигна. После доволно облиза устните си и кимна към Ласитър, който го наблюдаваше усмихнато.
— Мисля, че е крайно време да се махаме оттук. Хайде, амиго, помогни ми да се изправя на краката си! Нали ще ме хванеш под ръка? Далече ли е селото на арикара?
— На два-три часа оттук може би. Наблизо ли живееш, Алекс?
— Живеех във фермата на Дръри — отговори с горчивина старецът. — Нападнаха я и я подпалиха. Всички загинаха. Само аз останах жив. Бях навън в беседката и най-спокойно пиех вечерното си уиски, когато някакъв негодник се промъкна зад мен и заби ножа в гърба ми. Слава богу, че не беше точен! През цялото време си мислех, че са били червенокожи. Проклятие! Най-после разбрах истината. Много се радвам, че успях да чуя разговора ти с Пекъс Джо. Все още не всичко ми е ясно, но вече съм сигурен, че някой нарочно подклажда омраза срещу индианците.
Старецът жадно надигна бутилката с уиски. Говоренето го уморяваше.
Ласитър му помогна да се изправи. Двамата бавно потеглиха напред. Алекс използуваше дългата пушка на Пекъс Джо като патерица. Беше взел и револвера му. Ласитър го подкрепяше и напрегнато размишляваше. Този старец, който се нарече Алекс Мосли, говореше с явен френски акцент като повечето канадци около Квебек. Ласитър все повече се убеждаваше, че именно той е мъжът, когото търсеше по поръчение на Бригада Седем.
А този човек му беше спасил живота…
4
В Кросби цареше вълнение. Новината за трите нападнати и подпалени ферми беше избухнала като бомба в градчето. Първоначалната изненада скоро премина в бесен гняв. Ужасът от индианците беше жив у много от хората тук.
Страхът провокира омраза и готовност за самозащита. Никой не се замисляше защо точно мирното племе арикара е тръгнало да граби и убива. Преди две нощи имаше нови нападения. Малки групи индианци кръстосваха обработените поля, палеха стопански сгради и гонеха добитъка.
Най-лошо беше засегната фермата на Дръри. Убити бяха фермерът Едуард и четиринадесетгодишният му син.
Фермерите организираха отряд за самоотбрана. Към него се присъединиха няколко чужденци, които бяха тръгнали към златните съкровища в Монтана.
Лесно откриха следите на откраднатите коне и говеда. Част от животните бяха намерени в земите на арикара, близо до селото на вожда Олд Биър Мен.
Разказваха, че фермерите поискали от индианците да обяснят поведението си. Но проклетите червенокожи веднага стреляли. Разбира се, истината не беше такава. Първите изстрели бяха дошли от съвсем друга посока. Стреляха двамата скаути чейени, които през цялото време се криеха зад гърба на другарите си и се стараеха да останат незабелязани. Те душеха като кучета из цялата околност и
