— Става още по-интересно.
— Историята ми е необичайна — отговори Дуна. — Всъщност бях си решила да не говоря пред чужди хора за това. Но ти ми харесваш. Лицето ти е честно и добро. Сигурна съм, че чувството ми не ме лъже. Да тръгваме, Ласитър! Аз ще вървя напред. Познавам тези места.
Той усещаше нетърпението й.
— Нека да вървим един до друг — предложи той. — По пътя ще ми разкажеш най-важното.
Тя пристъпи към него и обгърна с ръце врата му. В тъмнината той не можеше да различи чертите на лицето й.
— Благодаря ти, Ласитър — прошепна жената. — Небето те изпрати при мен. Ако не беше дошъл, аз…
Той я привлече към себе си и нежно започна да я целува. Прегръдката им ставаше все по-страстна. Ласитър физически усещаше желанието й.
Но тя изведнъж се откъсна от него. Гласът й трепереше:
— Да побързаме, мили! Моля те, нека отложим нежностите за по-късно. Сега трябва да спасим един човешки живот…
Двамата бързо тръгнаха напред. Ласитър водеше сивия кон за юздата.
Дуна започна да разказва. Историята й беше направо смайваща, дори за такъв опитен и препатил стар вълк като Ласитър. На места звучеше почти невероятно. Но в света всичко беше възможно. Даже фактът, че едно индианско племе беше провъзгласило бялата жена за своя княгиня.
3.
След по-малко от час двамата стигнаха до мястото, където беше извършено кървавото злодеяние. Оставиха коня на половин миля от индианското селище, за да не може никой да чуе цвиленето му, и тръгнаха предпазливо напред. След малко намериха удобно място, където от безопасно разстояние можеха да огледат малкото селце или поне това, което беше останало от него. А то не беше много. Виждаха се единствено обгорели остатъци от къщи, обори и навеси за сено.
Миризмата на изгоряло висеше във въздуха. На много места развалините все още димяха.
— Подпалвачите твърдяха, че законът е на тяхна страна — зашепна потресено Дуна. — За всичко е виновен онзи проклет бандит Вито Мотола. Но той ще си получи заслуженото. Няма да се добере до парите ми. По-скоро ще умра…
— Нима той не знае, че голяма част от наследството ти отдавна е на сигурно място в друга банка? А какво ще правиш, ако научи?
— Банкерът, който пази парите ми, беше най-добрият приятел на баща ми — обясни Дуна. — Казва се Джонатан Бендър и е човек с голям опит. Каза ми, че този Вито Мотола още от началото не му е харесал. Най-голямата грешка в живота ми беше, че се омъжих за него. Но вече нищо не може да се поправи. Сега най-важното е да помогна на приятелите си арикара. Отсега нататък всички ще се втурнат да ги гонят. Сигурно хората от това селище са се скрили при съплеменниците си в по-далечните села. Никой няма да прояви и капка милост към тях. Единственото, което им остава, е да напуснат тези земи. Ако се опитат да окажат съпротива, местните кметове ще повикат армията. Тогава с арикара ще бъде свършено…
Гласът й трепереше. Тя скрито изтри очите си.
— Все старата история — съгласи се огорчено Ласитър. — Но ти и арикара няма да бъдете сами. Обещавам ти го!
— Нима смяташ, че можеш да ми помогнеш? — попита тя обнадеждено.
— Във всеки случай ще се опитам.
— Вече съм сигурна, че небето те изпраща при нас, Ласитър! Но какво можеш да направиш ти? Нямаш никакъв шанс срещу мощния клан. Ще те застрелят, преди да си казал и една дума. Ако пък ги обвиниш открито, ще те нарекат жалък лъжец. И непременно ще се намерят някои, които да свидетелствуват срещу теб. Пък и хората от нападнатите ферми твърдо вярват, че грабителите са били индианци. Ония негодници са били преоблечени. Нощем и без това не можеш да различиш подробностите. Достатъчно е да излязат насреща ти няколко украсени с пера ездачи, въоръжени с лъкове и стрели…
— Ще намеря начин да се оправя — промърмори Ласитър.
— Всъщност кой си ти, човече? Какво те води по нашите места?
— Случайността — отговори мъжът и сви рамене. — Аз съм от онези, които непрекъснато скитат из страната. Преди два дни бях в Канада. Но наближава зимата и затова реших да тръгна на юг. Много ми се иска да стигна по-скоро в топлото Мексико.
— И аз съм от тези хора — каза тихо Дуна. — Обичам срещите с нови места…
— Значи няма да останеш завинаги при арикара?
— Не ми се вярва…
— Но ти си тяхната княгиня. Много ще се разочароват, ако ги напуснеш.
— Засега не смятам да ги изоставя — отговори рязко тя. — Арикара са мои приятели, а приятел в нужда се познава.
Тази жена все повече му харесваше.
Подчинявайки се на внезапен импулс, Ласитър понечи да я вземе в обятията си и да я утеши. Едновременно с това искаше да изрази и възхищението си от нея.
Но в същия миг някъде зад тях се чу странен шум. Приличаше на предсмъртно хъркане на тежко ранено животно. Идваше от гъстия храсталак край брега на реката, който се издигаше като черна грамада в тъмната нощ.
Ласитър и Дуна вторачиха очи в мрака.
— О, божичко! — проплака жената. — Това сигурно е Олд Биър Мен. Точно там се разделихме. Мислех си, че е мъртъв…
— Ще отидем да видим. Но бъди внимателна, моля те.
Дуна решително кимна с глава. Тя беше въоръжена с една от пушките на мъртвите бандити. Оръжията и мунициите бяха от жизнено значение за арикара, особено сега, когато бяха изложени на нападенията на белите хора. По начина, по който държеше уинчестъра, Ласитър разбра, че тя умее да си служи с него, и се успокои. Лицето й излъчваше готовност за борба.
Двамата пропълзяха от две различни страни към храста и предпазливо навлязоха навътре. Скоро се натъкнаха на стария шаман. Той седеше облегнат на дънера на една елха и се взираше с празен поглед в мрака. Устните му се движеха непрекъснато и мърмореха непонятни слова.
— Татко! — прошепна ужасено жената и коленичи пред него. — Познаваш ли ме? Аз съм твоята дъщеря Дуна…
— Нашата княгиня? — промълви шаманът и по лицето му се изписа израз на задоволство. — Ето че пророчеството се сбъдва. Ще се бориш ли за своя народ, Дуна?
— Няма да напусна арикара — отговори твърдо Дуна и думите й прозвучаха като клетва. — Но сега ще те отнесем на сигурно място.
Тежко раненият индианец леко кимна, сякаш това се разбираше от само себе си.
— Да, отведете ме при моя братовчед Ийгъл Мен — проговори с безсилен глас старецът. — Той е най- добрият лекар на арикара. Сигурен съм, че ще ме излекува. Още не ми е дошло времето да умра.
Думите му звучаха съвсем естествено. Ласитър също ги възприе така. Знаеше, че хората, които постоянно общуват с природата, имат особено отношение към живота и смъртта. Те инстинктивно усещаха кога ще дойде последният им час. Това си беше тяхна тайна, научена от деди и прадеди, но и те самите не можеха да я обяснят, ако някой ги попиташе.
— Ще можеш ли да се качиш на коня, Биър Мен? — попита го Ласитър.
Старият шаман впи поглед в него. На мъжа му се стори, че тези очи проникват право в сърцето му.
— Казвам се Ласитър — промълви тихо той. — Съжалявам, че не се представих веднага, вожде.
— Името не е толкова важно — промърмори Олд Биър Мен. — Човекът, който го носи, е по-важен.
— Трима от бандитите ме хванаха, татко — намеси се Дуна. — Те са от хората, за които много пъти съм ти разказвала.
Старецът се усмихна.
