ремъци се увиваха около почернелите й от слънцето глезени. Цялото й тяло беше придобило бронзов оттенък, откакто живееше сред дивата природа.
— Княгинята на арикара! — изръмжа презрително Никълс. — Надявам се, че няма да ни създаваш проблеми.
— Откъде знаеш, че ме наричат така? — изненада се Дуна.
— Сред хората ни има двама отлични скаути от племето чейени — отговори равнодушно Никълс. — А те са наточили ножовете си срещу арикара още след Литъл Биг Хорн.
— И защо?
Всъщност Дуна много добре знаеше тази история. Старият индиански вожд толкова често й я беше разказвал, че тя имаше чувството, че е видяла всичко със собствените си очи. Това било по времето на големите въстания на племето сиукси и чейени, когато индианците окончателно се подчинили на волята на белия човек. По това време армията използвала услугите на множество следотърсачи от племето арикара. Оттогава арикара и чейените ожесточено враждуваха помежду си.
— Нямам време да ти обяснявам — изръмжа Никълс. Гласът му трепереше от едва сдържана похот. — Сега ще се заемем с нещо по-съществено, пиленце…
Той грубо я събори на земята насред просеката. Дуна приемаше всичко, без да се противи. Когато русият мъж се наведе над нея, тя затвори очи с отвращение. Този проклетник явно възнамеряваше да се наслади докрай на удоволствието.
В този момент обаче откъм края на гората прозвуча повелителен глас, Фред Никълс трепна и изпусна жертвата си. Гласът беше равен и същевременно излъчваше такава сила, че тримата негодници се стреснаха.
— Кой си ти? Какво искаш? — опомни се пръв Никълс.
— Оставете жената на мира и изчезвайте! — заповяда непознатият.
— Ти сам ли си?
— За три страхливи койота като вас е достатъчен един истински мъж…
— Фуклъо! — изсъска Никълс. — Я се покажи!
— Първо пусни жената, господинчо! Да не би да искаш да се скриеш зад гърба й? На всичкото отгоре си и подъл!
Да, когато трябваше да спасява кожата си, Фред Никълс можеше да бъде и подъл. А думите на непознатия мъж го бяха навели на отлична идея. Триста дяволи! Ако успее да изправи Дуна пред себе си като щит, ръцете на чужденеца ще бъдат вързани.
— Добре де, ще я пусна — извика той и се престори, че изпълнява обещанието си.
Последва светкавично, непроследимо с поглед движение. След част от секундата той вече стискаше револвер в ръката си и се готвеше да опре дулото в тила на Дуна.
В същия миг голата жена се хвърли настрани. От устните на Никълс се изтръгна ругатня и едновременно с това тежкият револвер изтрещя.
След този изстрел последва още един. Мъжът беше стрелял от сянката на гората. Никълс трепна, когато куршумът прониза тялото му, и се надигна. Не беше улучен смъртоносно. Въпреки това най-разумното беше да се откаже от борбата. Само че той не го направи. Не искаше, а вероятно и не можеше да разбере.
Затова се изправи с проклятие на уста и отново насочи револвера си срещу Дуна. В този миг чужденецът направи огромен скок и се озова насред просеката.
— Ето ме, Никълс! — извика той, но русокосият не му обърна внимание. Той се целеше в Дуна, която тичаше като сърна. Никълс беше полудял от ярост и болка. Инстинктивно усещаше, че губи играта, но не искаше да изпусне последния си шанс.
Затова натисна спусъка. Изстрелът прокънтя и от дулото на пистолета излезе пламък.
Никълс със сигурност щеше да улучи Дуна, ако непознатият не беше изпразнил револвера си секунда по-рано. Улучи го отстрани и бандитът почти се преобърна. После се олюля и падна на колене.
Двамата му съучастници веднага откриха огън по мъжа, който неочаквано беше прекъснал забавлението им. Но него вече го нямаше на просеката. Този тайнствен непознат се движеше невероятно бързо. Хвърли се настрани на земята и откри огън по мъжете. В барабана на пушката му имаше четири патрона, като всичките улучиха целта.
Мъжете бяха тежко ранени. Ръцете им нямаха сила да държат тежките револвери. Те паднаха а колене и втренчиха невярващи очи в този огромен мъж, който спокойно пълнеше 44-калибровия си „Ремингтън“.
Двамата негодници се строполиха по лице в пясъка и повече не мръднаха.
Фред Никълс също лежеше прострян на земята.
Големият мъж прегледа тримата и огорчено поклати глава. После се обърна към голата жена. Тя представляваше възхитителна гледка, обляна от лунната светлина, обута единствено в меките индиански мокасини, които подчертаваха стройните й глезени. Краката й бяха зашеметяващо дълги. Гъвкавите гърди леко потрепваха. Мъжът я изгледа одобрително и се усмихна.
— Наоколо има ли и други главорези, подобни на тези, госпожице?
— Наричайте ме Дуна. Ако не побързаме, скоро ще изскочи още някой негодник!
— Името ми е Ласитър — представи се учтиво големият мъж. — Бях разположил лагера си наблизо. За щастие чух всичко и побързах да ви помогна. Елате с мен! Трябва бързо да се махнем оттук.
— Да, веднага!
Дуна вдигна от земята остатъците от роклята си и се опита да се увие в тях, но нищо не излезе. Тя обезкуражено вдигна рамене.
— Оставете това — каза спокойно Ласитър. — Имам някои дрехи в торбата си. Една риза ще е достатъчна. На вас ще ви стои като рокля.
Дуна непринудено тръгна към него. Не се срамуваше да се покаже пред очите на чуждия мъж съвършено гола. Може би това дори й харесваше.
Ласитър се усмихна отново и двамата тръгнаха, хванати за ръце, към тъмната гора, където се намираше лагерът му.
Дуна му беше харесала още в първия миг. Питаше се какво прави тази очарователна бяла жена в такава пустинна местност. Историята й обещаваше да бъде твърде интересна.
Когато стигнаха мястото, което беше избрал за нощувка, Ласитър бързо извади от торбата си чиста риза и я подаде на непознатата. Тя я нахлузи през главата си и кокетно се усмихна.
— Как изглеждам?
Карираната риза беше твърде широка и стигаше почти до коленете й. Дългите й крака още по-ясно се очертаваха.
— Одобрявам тази кройка — усмихна се развеселено Ласитър. — Как някой моден шивач не се е сетил за нея?
Дуна замислено го изгледа и колебливо произнесе:
— Цяло чудо е, че дойде точно навреме, Ласитър. Иначе с мен беше свършено. Тия хора не знаят милост…
Гласът й звучеше въпросително. Но това беше съвсем естествено. Появяването на Ласитър в тази пустиня беше твърде необикновено, за да бъде случайно. Затова към радостта се примесваше известна доза недоверие.
— Вече няма защо да се тревожиш — отговори уверено той. — Аз ще бъда до теб.
Дуна тъжно поклати глава.
— Не е толкова лесно, Ласитър — промълви тя.
— Много силни са хората, които ме преследват, и са твърде хитри. Те няма да изпуснат плячката си. А моите приятели ще пострадат. Затова… — Тя изгледа сивия кон на Ласитър. — Не е ли по-добре да се махнем оттук? Не бива да оставаме дълго в тази гора. Те ще подгонят и теб. Забърка се в страшна история покрай мен…
Той бързо оседла коня си и попита през рамо:
— Ще ми разкажеш ли по-подробно, Дуна? Историята ти наистина ме интересува.
— Ще ме отведеш ли обратно там, откъдето дойдох? — попита тя вместо отговор. — По-късно обещавам да ти разкажа всичко. Но сега най-важното е да узная какво е станало с арикара. Те са мои приятели!
