притискаха до майка си, търсейки утеха в страха си. Но болката и отчаянието на жената бяха толкова силни, че тя не беше в състояние да произнесе нито дума.
Жилавият старец пълзеше на четири крака. Изстрелите бучаха в ушите му, сърцето лудо се блъскаше в гърлото му и единственото му желание беше да се измъкне колкото се може по-далече от това ужасно място.
От време на време страхливо обръщаше глава назад и се взираше в заревото на пожара. В устата му горчеше. Изпитваше болка, пълзеше като смъртно ранено животно, което се влачи с последни сили през тревата. Продължаваше обаче да се движи напред с отчаяна упоритост. Инстинктът за самосъхранение все още беше твърде силен. Като всяко живо същество и той се бореше за живота си. Стискаше зъби и пълзеше напред. По гърба му се стичаше топла кръв, но старецът усещаше, че раната не е смъртоносна и продължаваше.
Най-много го болеше, че няма как да помогне на благодетелите си. Да беше поне въоръжен! Бързо щеше да види сметката на някой от тези негодници. Но сега можеше само да се влачи като смъртно ранено животно. Всеки срещнат би могъл да го довърши без никакви усилия.
Някъде далеч прозвуча кънтящият глас:
— Това е отмъщението на арикара…
Старецът дочу и останалите думи. После пред очите му падна мрак…
По някое време дойде на себе си и продължи да пълзи. Познаваше всяко кътче на фермата и знаеше къде може да се скрие.
Накъса ризата си на парчета и си направи примитивна превръзка. Усети с радост, че кръвта е спряла. Просна се облекчено на тревата и заспа като мъртъв.
Въпреки това го измъчваха кошмарни, трескави сънища.
Събуди се едва когато слънцето блесна в лицето му. Надигна се като замаян и се отправи навътре в гъстата гора. Страшният нощен кошмар го преследваше и през деня. Вече не се съобразяваше какво точно прави. Като че ли беше изгубил разума си.
Пред очите му непрекъснато се явяваше страшната картина: всички членове на семейството, което толкова обичаше, проснати в редица на земята. Мъртви! Отново и отново в ушите му кънтеше ужасният глас:
— Това е отмъщението на арикара…
Този вик не му даваше спокойствие. Но той поддържаше духа му жив. Никога не е бил безгрешен през дългия си живот, но този път твърдо беше решил да стори добро на обичаните от него хора. Беше скрил плячката от последния банков обир в непристъпните гори на Саскичеван. Никой освен него не познаваше мястото. Още преди месеци беше решил да зарадва с парите благодетелите си, някой ден, когато му дойде времето.
А ето че най-неочаквано се появиха тези проклети индианци! Тези арикара…
Всъщност старият Алекс Мосли невинаги е бил бандит. Като млад се подвизаваше като трапер и обикаляше безкрайните планини на Канада.
Едва когато реши, че иска нещо повече от живота, обра една банка и направи още няколко добри удара. Отнесе плячката на сигурно място, което единствен той познаваше. Никой освен него не можеше да я открие. По обратния път обаче го хванаха. Проклетите полицаи си разбираха от работата.
Съдията обеща да намали наказанието му, ако разкрие скривалището си и върне парите. На всички молби и заплахи Алекс Мосли отговори с ледено мълчание. Затова го осъдиха на 15 години затвор.
Не след дълго обаче успя да избяга. Полицаите бързо откриха следите му. Малко преди да премине границата, стреляха по него. Един куршум го улучи в крака, втори — в рамото. Тези хора знаеха как да стрелят. Имаха интерес да го хванат жив, защото не губеха надежда да ги отведе при скритите пари.
Затова старият Мосли мъдро реши да изчака цялата история да се забрави и тогава да изненада семейство Дръри с щедър коледен подарък. На него вече не му трябваха толкова пари. Купуваше си единствено уиски и силен тютюн. За тази цел беше зашил достатъчно сребърни долари в хастара на дрехите си.
По дяволите тия проклети пари! Те вече не го интересуваха. Сега друго имаше значение за него. Беше обикнал семейството, което с такава готовност го беше приело под покрива си. Тези хора заслужаваха много повече от парите му. Самотник от най-ранни години, истински вълк единак, старият Алекс никога досега не беше срещал подобно сърдечно отношение. Много му се искаше да направи тези хора истински щастливи. Златото щеше да помогне на децата да получат образование и да станат заможни и уважавани хора. Доставяше му голямо удоволствие да си представя как стоят на гроба му и го споменават с почит и любов. Но сега, в тези ужасни мигове, Алекс Мосли, бившият трапер и крадец, не мислеше за нищо. Беше завладян от бясна жажда за отмъщение. Молеше се на небето да го остави жив, докато се разправи с всички нощни нападатели. Отмъщението му щеше да бъде безмилостно. Тежко на арикара!…
Умореният старец, с рана от нож в гърба, се влачеше с последни сили към далечните планини.
2.
Като подгонена сърна Дуна тичаше все по-навътре в гъстата и тъмна гора. Дъхът й пресекваше. Страхът здраво беше стиснал гърлото й и тя изнемогваше.
Далеч зад нея отекваха изстрели.
Индианците от племето арикара се отбраняваха отчаяно с остарелите си пушки. Притежаваха единствено еднозарядни „Спрингфийлд“ и шестзарядни „Спенсър-Райфъл“, които бяха още от времето на Гражданската война. От много време насам индианците ловуваха с тези пушки, Арикара бяха мирно племе. Отдавна се бяха приспособили към белите и не желаеха никога вече да поемат по пътеките на войната. Живееха спокойно на малки общини, оряха земята и отглеждаха коне, говеда и овце. Не бяха много заможни, но живееха от плодовете на труда си. Държаха здраво на традициите си. Именно това привлече най-силно Дуна към отдалеченото индианско племе.
За пръв път в живота си младата жена се почувствува истински щастлива. Тя реши да остане завинаги при индианците арикара.
Един ден, съвсем неочаквано, в поселището на арикара нахлуха бели и без да се бавят откриха огън.
Дуна тъкмо седеше край реката със стария вожд и лечител Олд Биър Мен. Двамата се наслаждаваха на късното обедно слънце и старият индианец й разказваше за отдавна минали времена.
Внезапно се чуха изстрели. Белите нападаха без предупреждение. Те забелязаха вожда и красивата бяла жена до него и насочиха пушките си срещу тях. Двамата скочиха и побягнаха да се скрият в гората. Само след няколко крачки Олд Биър Мен беше улучен смъртоносно, както се стори на Дуна.
— Бягай! — изпъшка старецът. — Скрий се на сигурно място, Файъркет!
Дуна послуша съвета му и навлезе в гъстата иглолистна гора. Тича дълго, без почивка, без да си поеме дъх. Дали белите я преследваха?
Стрелбата вече не беше толкова честа. Постепенно тъмната гора беше обгърната от тишина. Дуна се облегна на една ела и задиша дълбоко, опитвайки се да успокои лудото биене на сърцето си. Не биваше да се поддава на паника. Ще си почине малко и ще премисли какво да прави. На това я бяха научили арикара, когато излизаше на лов с тях.
Тези червенокожи мъже и жени излъчваха такова вътрешно спокойствие, че Дуна ги смяташе за същества от друг, по-висш свят. Тя беше възхитена от всичко, което преживя и научи през последните няколко месеца. Не искаше да се връща вкъщи, в цивилизования свят. Надяваше се да започне нов живот сред своите индиански приятели. Те толкова я уважаваха. Един път Олд Биър Мен беше казал пред всички, че тя е избрана от боговете да поведе малкото им племе към щастливо бъдеще.
Оттогава я наричаха Княгинята на арикара. Индианците напълно сериозно й бяха дали това име. Те твърдо вярваха в пророчеството на стария шаман.
Когато дишането й се успокои, Дуна предпазливо тръгна напред. Над гората бързо падаше мрак. Тъмносиньото небе почерня. Все още не се виждаха първите звезди. Внезапно Дуна замръзна на мястото си. Чуваха се човешки гласове. Няколко мъже тихо си подвикваха.
— Сигурно е някъде наблизо — прошепна единият. — Следата е съвсем прясна.