яростта им нямаше граници. Едуард и синът му трябваше да бъдат погребани с почести…
Мъжете, които нападнаха фермата на Дръри, бяха съобщили на шефа си, че са убили с нож някакъв стар скитник, който спял в беседката. Странно, но никой от фермерите не спомена за него. Пекъс Джо, индианец със смесена кръв от Тексас, който се гордееше с точното си око, се почувствува неудобно. Нали собственоръчно беше пронизал с ножа си мършавия старец! После го обхвана страх. Боеше се, че духът на жертвата ще се върне да му отмъсти. Още повече че тялото така тайнствено беше изчезнало…
Джо беше готов да се закълне, че е видял стареца в беседката и е забил ножа си между ребрата му, за да не им създава допълнителни затруднения. Когато обаче на следващата сутрин се промъкна във фермата, от мъртвия нямаше и следа. Това беше много странно и Пекъс Джо се притесни дотолкова, че вече изпълняваше задълженията си само механично.
Въпреки това именно той откри телата на тримата си мъртви другари. Това още повече го озадачи. Беше изключително опитен в разчитането на следи и не отстъпваше по нищо на двамата чейени. Затова се опита да убеди останалите да не бързат с преследването, а да седнат и всички заедно добре да помислят.
Пекъс Джо беше твърдо убеден, че Фред Никълс и двамата му другари не са убити от арикара. Зад това дело се криеше бял човек, опитен и ловък воин. Явно индианците се бяха сдобили с мощен съюзник. Този бял мъж се беше справил с Фред Никълс и другите двама без никакви усилия.
Пекъс Джо говори дълго и разпалено. Сто пъти препоръча на бандитите да бъдат предпазливи. После тръгна напред, но пеш. Беше наполовина апач, а неговите сънародници се славеха като най-бързите и издръжливи бегачи между индианците. Пекъс Джо беше наследил в пълна степен това тяхно качество.
Ласитър не знаеше нищо от това, когато видя петимата ездачи безгрижно да препускат право срещу каменната кариера. Затова спокойно се прицели и натисна спусъка. Улучи точно там, където възнамеряваше.
Конят на първия ездач се вдигна на задните си крака и изцвили от болка. После лудо се замята насам- натам, понеже не беше улучен смъртоносно. Куршумът на Ласитър само беше одраскал болезнено кожата му. Това приличаше на силен удар с камшик.
Ездачът не можа да се задържи дълго върху обезумялото животно, което налетя върху другарите си. Настана бъркотия. Конете тревожно зацвилиха, а ездачът на раненото животно направи огромен скок встрани, за да се спаси от опасните му копита. Мъжете ругаеха като луди, разменяха си псувни и мина доста време, преди вълнението да премине.
Ласитър отново се прицели и този път шапката на един от мъжете отлетя встрани. Бандитът изпищя като заклан. Другарите му скочиха от конете си и бързо потърсиха прикритие.
— Спрете! — извика с повелителен глас Ласитър. — Нямам намерение да ви убивам. Ако проявите малко разум, ще спасите кожите си. Иначе ще ви постигне участта на Фред Никълс и другарите му…
Веднага след това той изстреля цяла серия куршуми, които изпищяха между копитата на подплашените коне и рикошираха по седлата им. Животните реагираха моментално. Настъпи пълен хаос.
Конете хукнаха да бягат като обезумели, сякаш ги гонеше цяла глутница вълци. Сигурно нямаше да спрат скоро. Петимата дълго щяха да ги гонят. Това беше и намерението на Ласитър.
— Изслушайте ме! — извика отново той. — Предайте на шефа си, че повече няма да търпя злодеянията му! Освен това му кажете веднага да престане, иначе животът му няма да струва и пукната пара. Ще му видя сметката, дори ако загради дома си с три реда охрана. Нещата се промениха!
Петимата мъже слушаха безпомощно. Бяха наясно, че непознатият лесно може да ги очисти, ако иска. Бяха точно на мушката му. Никой нямаше да успее да се спаси зад прикритието на скалите.
— Всъщност кой си ти? — извика един от тях, очевидно водачът им. — Ще ни кажеш ли поне името си?
— Дори и не мисля. Скоро сам ще дойда в града, но никой от вас, кучи синове, няма да ме познае! Тогава ще измъкна шефа ви от леговището му, защото той е виновен за всички убийства и палежи. Вие също ще пострадате, ако не си потърсите друга работа…
— Какви ги дрънкаш! — озъби се един от мъжете. — Ще съжаляваш за думите си, така да знаеш! А на твоите арикара ще им видим сметката. Те са проклети подпалвачи и убийци!
— Изчезвайте най-после, иначе може и да се ядосам! — изръмжа Ласитър, който междувременно отново беше заредил уинчестъра си. — Ще броя до три!
Зад гърба му изтрещя изстрел. Куршумът се удари наблизо в скалата и опасно рикошира на сантиметри от лицето му.
— Не мърдай, мистър! — проехтя гърлен глас. — Нямаш никакъв шанс. Пусни пушката, иначе вторият куршум ще прониже главата ти!
Ласитър бавно се обърна. На десетина метра зад него се беше изправил висок, слаб мъж с револвер в дясната си ръка. В колана му беше затъкнат втори „Колт“. На гърба му висеше „Уинчестър“.
Откъм пътя се разнесе сподавен смях.
— Браво, Пекъс! Чиста работа!
— Вие също бяхте добри — отвърна Пекъс Джо. — Чудесно отклонихте вниманието му. Хей, амигос, та аз познавам това копеле! Ако не се лъжа, ти си Ласитър, приятелче!
Ласитър внимателно пусна уинчестъра си на земята. Нямаше смисъл да се противи.
— Ти си Пекъс Джо, нали? — попита спокойно той.
Индианецът злорадо се ухили.
— Нямаш късмет, Ласитър! — после се обърна към другарите си. — Амигос, такава плячка не съм и очаквал! Улових в мрежите си голяма акула. Бях прав, когато твърдях, че съюзникът на арикара не е кой да е!
Индианецът не изпускаше от очи жертвата си нито за секунда. А Ласитър от своя страна също беше непрекъснато нащрек. Той познаваше Пекъс Джо от Тексас и Ню Мексико и много добре знаеше какво може да се очаква от този коварен и ловък мелез.
— Още не съм решил, но много е вероятно да ти пратя един куршум в гърлото — ухили се индианецът. — Ти си в състояние да ми създадеш много ядове. От друга страна пък…
— Много повече ядове ще си създадеш, ако ме убиеш — прекъсна го спокойно Ласитър. — Първо, не знаеш с каква цел съм тук. Играе се голяма игра, за която ти нямаш никаква представа. Окей, предавам се! Да си сваля ли колана? Отведете ме при вашия шеф! Вито Мотола ще има да се чуди…
— Познаваш ли дон Вито? — слиса се Пекъс Джо.
— Разбира се!
— Сигурно жена му ти е наговорила куп глупости.
— Точно така — отговори хладнокръвно Ласитър. — Но не ми каза всичко. По поръчение на самия дон Вито трябваше да узная много повече.
Пекъс Джо беше недоверчив като лисица.
— Защо тогава уби Фред Никълс и другите две момчета?
— Това е работа между дон Вито и самия мен. Ако не бях застрелял ония тримата, никога нямаше да спечеля доверието на жената. А сега тя ми вярва, разбра ли, глупако! Правя ти предложение, Джо: ти ме пускаш да си вървя, а аз съобщавам на арикара, че съм ви разгонил с изстрели. Дон Вито непременно ще те потупа по рамото за това добро дело.
Пекъс Джо си оставаше скептично настроен.
— Много умно си го измислил, Ласитър! Но аз ти нямам доверие. Предпочитам да заложа на сигурността. Може историята ти да е вярна. Но ти се славиш с хитростта си. Затова сега ще си свалиш колана и мирно и тихо ще ни придружиш. Няма от какво да се страхуваш. Ако не си ни излъгал, ще организираме бягството ти. Тогава оная лудата ще те приеме с отворени обятия. Хайде, Ласитър, дай си пистолета и тръгвай пред мен!
Ласитър равнодушно кимна, но вътрешно беше неспокоен.
Той посегна с две ръце към колана си. Сега важното беше да се печели време. Ако отиде с тях при Вито Мотола, лошо му се пише. Но дотогава щеше да мине доста време. Все пак по-добре беше да се подчини на тия негодници, отколкото да се остави да бъде застрелян на място като куче.
Тъкмо когато докосна тежката метална тока, стана нещо съвсем неочаквано. Зад гърба на Пекъс Джо проехтя странен, почти нечовешки глас:
