Единственият човек, който би могъл да успокои разбунената тълпа, загина. Той лежеше върху седлото на собствения си кафяв жребец.
Ласитър продължаваше да стои като идиот. Явно хората наоколо също го смятаха за такъв. От ушите му не се изплъзваха подигравателните им забележки:
— Я погледнете тоя кретен, французина!
— Сигурно се е прехвърлил тук от Канада!
— Мръсни французи!
Старите вражди бързо се събуждаха. Англичани и французи бяха спорили години наред за тези земи. Войната беше отнела живота на доста хора.
— Какво търсиш тук, французино? — изкрещя в тълпата един почти стогодишен старец. Думите му почти не се разбираха, тъй като в устата му не беше останал нито един зъб.
Ласитър смирено наведе глава. Правеше се, че не разбира мръсните подхвърляния на тълпата. Чакаше да се появят двама души. Едва когато дойдат те, щеше да започне сериозната игра.
Имаше чувството, че от доста време някой го наблюдава тайно. Но колкото и да се стараеше да улови нечий поглед изпод широкополата си шапка, не успя да открие нищо.
Но чувството му не го лъжеше.
Ласко и Мотола го наблюдаваха с далекоглед, който си подаваха един на друг. При тях имаше още един човек. Висок, слаб мъж, с контешки тънки мустачки. Той стоеше неподвижно до прозореца на горния етаж във вилата на Албърт Ласко.
— Какво ще кажеш? — попита нетърпеливо Ласко. — Оня тип изглежда наистина глупав.
— Може и да си прав — промърмори Вито Мотола. — Прилича на всички ония безделници, които се мотаят по тия места. Много ми се иска да чуя какво ще каже Роко!
Той подаде далекогледа на мустакатия мъж и Роко Скарлета го вдигна до очите си. Само след няколко секунди той се ухили презрително.
— Онзи тип изглежда направо побъркан — отбеляза той. — Няма дори и свястно оръжие. А за коня му да не говорим. Сигурно много е изпаднал. Да дойда ли с вас?
Вито Мотола махна с ръка.
— Ти по-добре не се показвай много. Човек никога не може да е сигурен. Роко Скарлета се ухили високомерно и проследи с очи шефа си и дебелия Албърт Ласко. Двамата едва излязоха от къщата, когато в стаята се втурна Уилма. Тази жена беше толкова пламенна, че човек направо можеше да се изгори, като я докосне.
— О, скъпи мой! — простена тя и го обгърна плътно с двете си ръце. — Най-после половин час ще сме сами двамата!
Роко Скарлета изобрази на лицето си любезна усмивка, макар че в душата си я проклинаше.
Преди няколко часа беше спал с нея и преживяването беше изключително. Но междувременно тя му омръзна ужасно. Тази жена беше направо побъркана по мъже и почваше да го дразни. Всъщност с нея човек нямаше нужда дори да се напряга. Вероятно тя се пъхаше в ръцете на всеки скитник, който минаваше през града.
— Внимавай, Уилма — прошепна той. — Долу става нещо. Предчувствувам, че ей сега ще започнат да стрелят.
— Кой с кого ще се стреля? — попита тя с изнервяща наивност. — Може ли Албърт да бъде застрелян?
— Всичко може да се случи.
— Ако го застрелят, ще те взема за свой съпруг, Роко — промърмори нежно тя и отново се впи в него като полип. — Тогава ще наследя всичките му богатства.
— Това ще бъде чудесно — проговори лицемерно Роко. Той вече трескаво размишляваше как би могъл да се добере до наследството на Уилма и веднага след това да се отърве от нея. За съжаление това не беше толкова просто.
Наистина Уилма беше голяма глупачка, но в определени моменти проявяваше учудваща хитрост. Това беше действително странно.
— Я разгледай оня скитник — подкани Роко, за да я отклони от намеренията й. — Какво ще кажеш за него?
Той й подаде далекогледа и без да й обръща повече внимание, се съсредоточи в това, което ставаше пред офиса на шерифа. Ако поне за миг се беше взрял в лицето на Уилма, непременно щеше да му направи впечатление как устните й се свиха в израз на екстаз.
Тя без малко щеше да подхвърли някаква забележка, но се сдържа. Ако беше произнесла гласно мисълта си, непременно щеше да изпадне в немилост пред Роко Скарлета и двамата големи шефове. Преди малко беше подслушвала на вратата и беше чула презрителните им забележки за бедния скитник. Смятаха го за новодошъл безделник, за пълен глупак и мухлъо.
Уилма обаче имаше достатъчно опит с подобни хора. Тя подробно огледа лицето на мнимия скитник и неволно облиза устни с върха на езика си. Веднага разбра каква е работата. Но никой от тия глупаци не биваше да го узнае. Нека това си остане нейна тайна.
Защото в този миг Уилма осъзна, че най-после има възможност да се отърве от своя богат, тлъст, арогантен, алчен, проклет… и кой знае какъв още съпруг, който се наричаше Албърт Ласко.
Далекогледът потрепера в красивите й ръце.
Ласитър продължаваше да държи главата си смирено сведена към земята, но веднага усети приближаването на двамата мъже. Те вървяха през тълпата и всеки бързо се отместваше, за да им стори място.
Албърт Ласко го блъсна с показалец по гърдите.
— Име!
— Жан Маркот!
— Къде намери този човек?
— Някъде на север, мосю.
— По-точно?
— Аз не… Пардон, монсуар, не зная точно. Минах през голям гора. После видял долина… И там, в долина, намерил монсуар шериф… Натоварил го на кон и дошъл право тук…
Ласитър умело изобрази на лицето си тъпа усмивка. После направи безпомощен жест с ръце.
Двамата мъже размениха кратък поглед, който не убягна от вниманието му. Те бяха убедени, че пред тях стои пълен идиот.
— Видя ли следи, Жан Маркот? — попита рязко Ласко.
Ласитър поклати глава.
— Някой застрелял него отдалеч. Аз никога не се меси в работа на чужди хора.
— Много правилно си постъпил, Маркот — похвали го Ласко. — Вероятно индианците са убили шерифа. Много е възможно да са били някъде наблизо. Ти не видя ли някъде следи от неподковани мустанги, приятелю?
— Нали казах, че нямаше следи — отговори Ласитър. — Аз бързо потеглил напред…
Стотина метра по-нататък, край оградените конюшни, които принадлежаха на обора за наемане на коне, междувременно се бяха събрали най-малко 40 ездачи. Голяма част от тях бяха фермери, ранчероси и прислугата им.
От чуждите „златотърсачи“, които уж случайно минаваха през града, бяха останали само четирима мъже. Част от златотърсачите били продължили пътя си, както се говореше в града. Тази новина беше разпространена от другарите им.
Всъщност четирима мъже бяха мъртви и телата им гниеха някъде из горите. Но никой не знаеше какво е станало със Сам Пънч и петимата му другари, които бяха изпратени да премахнат шерифа. Те трябваше отдавна да са се върнали в града. Мъжете, които се трупаха край кошарите, оживено разискваха нещо. В крайна сметка трима от тях препуснаха към площада.
— Мистър Ласко — извика ранчерото Луис Къхоу, — как смятате да тръгваме ли? Най-после ще ударим ония негодници както трябва! Беше грешка от наша страна да пуснем шерифа сам.
И той укорително изгледа Ласко, който беше изразил съгласие шерифът да разговаря с арикара, преди
