постигне целта си.
— Такива като него не вършат черната работа сами. И той си има верни хора, нали?
— Прав си. Наел е достатъчно убийци. В момента преследват Княгинята на арикара.
— Какво е пък това? — направи се на изненадан Ласитър.
— О, аз май още нищо не съм ти разказала за тази жена! Тя е бяла, но живее при индианците арикара и се твърди, че те я почитат като своя княгиня. Този Ласитър е неин съюзник и защитник. Освен това се говори, че вече е застрелял няколко от наемниците, които я преследват. Вито на всяка цена иска да хванат индианската княгиня жива, защото, ако е мъртва, за него вече няма никаква полза.
— Вито ли? — попита с интерес Ласитър. — Но какво общо има той? Аз си мислех, че твоят Албърт гони жената…
— О, не, историята е много по-любопитна. Ще ти разкажа всичко подред…
И така Ласитър отново изслуша историята, която вече знаеше. Но все пак му беше интересно да я чуе от друга гледна точка. Всичко съвпадаше. Нещата бяха такива, каквито ги беше описала Дуна.
— Страхотна история — промърмори той. Уилма умееше да разказва живо и увлекателно. — Впрочем разказът ти беше чудесен. Явно си много талантлива.
— Едно време бях артистка, скъпи.
За момент сянка помрачи лицето и. Но скоро след това красавицата отново се разсмя. Тя скочи от леглото и донесе бутилката с шампанско.
— Трябва да го отпразнуваме — каза през смях Уилма. — Божичко, каква нощ! Ще я помня цял живот.
Изглеждаше толкова откровена, че Ласитър усети как в сърцето му се поражда симпатия към нея. Но в същото време го дразнеше очевидният факт, че тази жена търси убиец на собствения си съпруг. Може би все пак не беше прав. Много хора говореха подобни неща, когато искаха да излеят гнева си. Уилма сигурно беше от тях.
— Ако знаех какво ме очаква в този мизерен градец, никога не бих тръгнала с него — промълви тя, потънала в мислите си. — Тук съм затворена като птица в златен кафез. Много рядко ми се удава да си създам подобно развлечение.
— Има достатъчно мъже.
— Глупости! Кой ти говори за мъже? Важно е всичко — обстановката, нежностите, разговорите. Както тази нощ. Най-после преживях нещо истинско. Нали ме разбираш, Жан?
— Да, естествено.
— Дай си чашата. И моята също…
Ласитър имаше чувството, че тя самата иска да промени мислите си. Уилма напълни чашите и двамата пиха с удоволствие. Шампанското, което шумеше в чашите, им действаше ободрително.
— Ти страшно ми харесваш, Жан. Честна дума, точно така си представям Ласитър. Желая му щастие с неговата княгиня. Дано арикара имат късмет. Ония искат да унищожат цялото племе. Това е крайната им цел.
Ласитър с болка помисли за Дуна. Дано са успели да се оттеглят навреме. Не биваше само да се оставят да ги провокират. Каквото и да стане, все тях щяха да изкарат виновни.
Но кой можеше да предполага, че толкова скоро ще ги нападнат отново?
Ласитър се тревожеше много повече, отколкото сам си признаваше.
— За какво мислиш? — гласът на Уилма го изтръгна от тревогите му.
— О, нищо особено.
— Изпий си виното! Има още много.
Уилма с усмивка напълни чашата и захвърли празната бутилка. После веднага извади нова от раклата зад бара.
— Вечер винаги пълня този сандък с лед — обясни тя. — Често пия по няколко чаши веднага след като се събудя. Това е единственото, което ми остава.
Меланхолията я обземаше отново.
Ласитър отвори бутилката. Тапата гръмна, част от пяната се изсипа върху гърдите на Уилма и той с удоволствие облиза капките. Това събуди страстта на тази буйна жена и двамата отново започнаха да се любят.
Кристалните чаши паднаха върху дебелия килим, но не се счупиха.
Двамата в леглото бяха опиянени от изгаряща страст. Времето минаваше като насън.
Навън в града вече цареше оживление, но те не забелязваха нищо.
— Имаме време до обяд — усмихна се за кой ли път Уилма. — Дотогава ония двамата ще спят като лалугери.
— Моите новоназначени помощници ще заподозрат нещо, ако се появя чак на обяд — промърмори Ласитър.
— Е, и? Те нямат право да ти задават въпроси, нито пък да ти предписват какво да правиш. Впрочем тия типове са доста тъпи. Защо ги направи свои помощници?
— Честно казано и аз не знам. Поддадох се на някакво внезапно хрумване. Може би просто ми се искаше да видя как ще реагират Албърт и Вито. Предложението беше твърде неочаквано за тях.
Уилма беше седнала върху него и притискаше стегнатите си бедра в неговите. По вида й личеше, че отново е обхваната от силна възбуда. Въпреки това успяваше да мисли и за други неща.
— Смятам, че идеята ти е отлична — прошепна тя, стенейки от удоволствие.
— Какво?
Движенията й ставаха все по-бързи.
— Това, което направи с близнаците Фишър. Сега те са на твоя страна. Няма да забравят, че ти ги пощади и се отнесе любезно към тях. Оо!…
Уилма отвори уста и без малко щеше да извика с всички сили. За щастие обаче тя все още се владееше. Затова бавно се отпусна върху тялото на мъжа под себе си. Той я прегърна нежно. Двамата бяха опиянени от любов.
Внезапно ги стресна страшен шум.
Вратата на спалнята отлетя и се удари в стената.
Ласитър светкавично скочи от леглото и посегна към оръжието си.
Но нахлулите в стаята мъже бяха по-бързи. Бяха много и за миг се вмъкнаха в стаята. За да избяга, Ласитър би трябвало да застреля поне шест или седем от тях. Обаче не успя дори да докосне пистолета си.
Някакъв твърд предмет се стовари върху главата му. Пред очите му се появиха звезди. Зави му се свят. Мъжете се нахвърлиха отгоре му като вълци. Нищо не можеше да се направи. Почти загубил съзнание, Ласитър падна по корем на скъпия килим. Но нападателите веднага го обърнаха по гръб. Някъде много отдалеч се чуваше писъкът на Уилма:
— Най-после дойде, Албърт! О, господи, така ме беше страх! Този тип ме държеше в ръцете си…
Ласитър чу хълцанията й. Внимателно обърна глава и като в мъгла забеляза, че тя се е притиснала в мъжа си. Цялото й тяло трепереше от възбуда, но не беше забравила да наметне някаква дреха, докато мъжете блъскаха и ритаха любовника й.
Ласитър лежеше на пода, гол и беззащитен. Усещаше, че по разбитото му лице се стича кръв.
Слепоочията му бучаха. Беше същинско чудо, че не бяха го убили веднага.
Насреща му бяха насочени половин дузина дула. Готовите за стрелба пушки и револвери бяха в ръцете на мъже с безизразни лица.
— Внезапно той се появи в стаята ми — хълцаше Уилма. — Изнасили ме… Нямаше как да се отбранявам, Албърт! Повярвай ми, щеше да ме убие! О, Албърт, само да знаеш как се надявах да дойдеш и да ме освободиш от лапите му…
Всичко изглеждаше така достоверно, че Ласитър се хвана на въдицата. Помисли, че тази коварна жена му е скроила номер.
— Не реви! — изръмжа грубо Ласко. — Глупости! Това е негодникът, когото гоним през цялото това време. Ласитър! Имал е невероятното нахалство да се промъкне в града ми!
— А мен сигурно искаше да ме вземе за заложница! — проплака Уилма.
