за смъртта на вашия съпруг и на вашия син, госпожо Дръри! Разбирате ли сега защо съгражданите ни са обзети от такъв страшен гняв?
Хана Дръри отново впи очи в Ласитър, сякаш търсеше истината в разраненото му, пребито лице. Изглежда, че нещо й беше направило впечатление, но нямаше сили да се концентрира върху мислите си. Усещаше голямо съжаление към този човек, въпреки всички страшни обвинения, които току-що беше чула. Жената изпъна снага, като че ли искаше да се отърси от тежките си мисли, и отново се обърна към кмета. Гласът й прозвуча рязко:
— Аз не мога да съдя, мистър Ласко. Но не съм в състояние да споделя този всеобщ гняв и тази… тази проклета омраза. Дойдох в града, за да се срещна с Линус Вентре. Знае ли някой къде мога да го намеря?
Скоро след това пристигна файтонът на погребалния агент. Белокосият възрастен мъж почтително свали черната си шапка.
— Госпожо?
— Искам да ви помоля да погребете мъжа ми и момчето ми, Линус — каза Хана Дръри. — Ще ги погребем във фермата. Искам да са винаги близо до мен. Ще го направите ли, Линус? Имам малко спестени пари, но не мога да ви платя много. Ще ми помогнете ли въпреки всичко? Сама няма да се справя.
Албърт Ласко не можа да се сдържи. Банкерът в него винаги беше на преден план.
— Откривам ви неограничен кредит, госпожо Дръри.
— Много любезно от ваша страна, мистър Ласко — жената се опита да се усмихне, но лицето й изразяваше дълбоко отчаяние. — Но вие поемате голям риск. Не знам кога ще мога да ви се изплатя…
— Въобще не се тревожете за това, скъпа госпожо Дръри!
Този кучи син беше дяволски убедителен! Отлично знаеше как да подхожда към подобни хора. Макар че много му се искаше веднага да сключат сделката, той се въздържа, защото от търговска гледна точка това би било голяма грешка. Първо ще я остави да свикне с мисълта за заема и когато тя разбере, че няма друг изход, окончателно ще омекне. Тази прастара мъдрост непрекъснато намираше ново потвърждение.
— Ами ако не мога да ви плащам навреме, мистър Ласко?
— По-късно ще поговорим за това. Винаги се намира начин — отговори незабавно той.
Жената скръбно се усмихна.
— Благодаря ви, мистър Ласко.
— Но това се разбира от само себе си, Хана.
Ласитър, който чуваше всяка дума от разговора им, се почувствува още по-зле, стори му се, че ще загуби съзнание. Единствено жаждата за отмъщение му даваше сили.
Затова стисна зъби, за да не изкрещи в лицето на този негодник цялата си омраза. Нямаше смисъл да си отваря устата точно в този момент. Тази жестока игра имаше своите закони.
Хана Дръри хвърли последен съжалителен поглед към вързания за кола мъж и се обърна да си върви.
На Ласитър му се струваше, че я познава от много години. Каква смела жена! Знаеше, че е загубена между тези лешояди, но въпреки всичко запазваше достойнството си.
Като че ли нямаше никакъв начин да й се помогне. Ласитър имаше чувството, че това е невъзможно.
Часовете едвам се нижеха. Част от зрителите се разотидоха. Много от тях междувременно се бяха усъмнили в доста неща, но никой не се осмеляваше да изрази гласно подозренията си. Ласитър беше преживял толкова много, но никога досега не беше се чувствувал толкова зле. Последствията от безсънната нощ си казваха думата. Рано сутринта беше пил шампанско с голямо удоволствие, но сега му се струваше, че се намира в ада.
Да му бяха дали поне глътка вода! Изпитваше жажда, но пазачите нямаха милост.
Къде ли беше Уилма? От мястото си ясно виждаше голямата вила на Ласко, в която бяха преживели незабравими часове заедно. Но домът изглеждаше пуст.
Много повече го болеше за Дуна.
Образът й непрекъснато го преследваше. Понякога му се струваше, че чува гласа й, но не можеше да разбере какво му казва…
Сякаш беше минала цяла вечност, когато слънцето най-после залезе. Ласитър имаше чувството, че всеки момент ще загуби съзнание, но тъкмо тогава се случи нещо, което рязко го върна в действителността.
В края на улицата се появи цяла дузина ездачи. Нямаше как да ги преброи, но не бяха по-малко от тридесет. Пък и не те го интересуваха. Измъченият му поглед веднага откри сред тях Дуна.
Ласитър високо простена.
Значи онзи негодник имаше право. Дуна беше попаднала в ръцете им. По някаква причина е трябвало да се откаже от борбата.
Отрядът влезе тържествено в града с пленницата си.
От всички страни се стичаха хора. Настъпи страшна бъркотия.
В този миг от офиса излязоха Албърт и Вито, придружени от близнаците Фишър. На гърдите на братята блестяха шерифските значки. Двамата бяха равноправни партньори, но интересното беше, че никой в града не можеше да ги различи. Това откриваше широки възможности пред новите шерифи. Албърт и Вито надълго бяха обсъдили този въпрос.
Двамата негодници вярваха, че вече нищо не може да ги спре. Бяха на върха на славата и могъществото си.
Княгинята на арикара седеше на коня си с вързани ръце, но беше запазила гордото си държание. Тя удостои с презрителен поглед двамата шефове, които спряха пред коня й.
Роко Скарлета гордо се обърна към тях:
— Е, какво ще кажете, господа? Това е добре свършена работа, нали?
— Я не се фукай, Скарлета! — извика Дуна. — Ако не се бях предала доброволно, нямаше да съм тук сега.
— Тя говори глупости! — защити се дръзко Роко. — Бихме се смело. Дадохме двама убити! Имаше и доста ранени. За съжаление арикара успяха да избягат. Но и това няма да им помогне. Скоро ще освободим земите си от тази паплач!
Събралата се тълпа одобрително зашумя.
Хората вече не се владееха. Успехите на Ласко и Мотола бяха замъглили разума им.
Дуна пое дълбоко въздух. После се опита да извиси глас и да изкрещи истината в лицето на тълпата, но не я оставиха да го стори.
Вито Мотола я смъкна от седлото. Но на хората наоколо им се стори, че въпреки че ръцете й бяха вързани, страшната жена се готвеше да се нахвърли върху него в лудата си ярост. Вито Мотола беше изключително ловък. Всички помислиха, че той е бил нападнатият.
— Какво е това? — изкрещя възмутено той и я притисна до земята. — Тази жена наистина прекали! Погледнете я, граждани! Тя е като дива котка…
Зрителите въодушевено заръкопляскаха. Случилото се беше точно по вкуса на тълпата.
— Мирувай най-после! — изсъска Вито в лицето на жена си. — Иначе само ще влошиш положението си. Ако си послушна, нищо няма да ти се случи. Разбери, ти загуби! С мен никой не може да си играе.
Дуна затвори очи. Нямаше как — трябваше да се подчини. Иначе я очакваха адски мъчения. Вито се усмихна доволен.
— Разбрахме ли се, Дуна?
— Окей, ти победи. Но имам няколко условия.
— Така ли?
— Пуснете Ласитър на свобода! Тогава ще получите от мен всичко, което искате. Ще ви дам всичките си пари.
Вито хвърли поглед към прикования на стълба мъж.
— Май го обичаш, а?
— Повече от живота си, Вито.
Той доволно се ухили.
