— Ще му го платя двойно и тройно! — изкрещя Ласко. — Много ли те измъчи този дявол?
— Не, не бих казала това, Албърт. Въпреки това беше ужасно. Щях да умра от страх, ако знаех, че съм затворена с това чудовище…
Тя отново зарида и се вкопчи в съпруга си, сякаш търсеше защита.
— Няма нищо — успокои я той. — Този кучи син ще си получи заслуженото!
Веднага след това Албърт Ласко се наведе над пребития от бой Ласитър. Господарят на града безмилостно впи очи в падналия човек.
— Ставай, Ласитър! Но внимавай някой от хората ми да не заподозре нещо. Облечи си един панталон, нищо повече!
Ласитър с усилия се надигна. Главата му бучеше. Повдигаше му се и в устата му горчеше.
Позволиха му да си облече панталона. После двама от мъжете извиха ръцете му на гърба и ги заключиха в белезници. След това го изведоха на улицата. Това беше същинско мъчение. Целият град се вълнуваше. Омразата към Ласитър, съучастник на Княгинята на арикара, беше като изпепеляващ пожар.
За него вече нямаше надежда.
По някое време той загуби съзнание, понеже един камък, хвърлен от тълпата, го улучи по главата. Така и не чу, че Албърт Ласко най-после заповяда на хората да спрат.
9.
Когато дойде на себе си, Ласитър разбра, че е вързан за грамаден грапав кол, издигнат в средата на площада. Бяха го поставили така, че можеше да обгърне с поглед цялата широка прашна улица, която водеше на север. Като обърна глава наляво, видя шерифския офис, чийто господар беше, макар и само за няколко часа. После хвърли поглед надясно и видя една до друга две кръчми, които болезнено му напомниха, че е ужасно жаден…
Достатъчно неприятно беше, че след цяла нощ, прекарана в пиене и любов, не можеше да сложи нито капка Вода в устата си. Но още по-страшно беше да си прикован на кола на мъчението, изложен на палещите лъчи на слънцето с голи гърди и без шапка на главата.
Най-ужасно обаче беше бушуващото множество, което се блъскаше по тротоарите и в праха на улицата. Надъханата с омраза тълпа се беше превърнала в безмилостен звяр. По безпомощния, вързан за кола мъж непрекъснато се сипеха проклятия и закани. Той беше виновен за всичко. Той беше съучастникът на зловещата индианска княгиня, която беше донесла множество беди над мирните им земи.
Трябваше да си плати за това. Но не просто като бъде обесен или застрелян. Не, първо трябваше да изтърпи всички мъчения, които можеше да измисли помътнелият им от злоба разум.
По лицата на хората явно се виждаше, че с удоволствие биха го разкъсали на парчета. Ласитър проявяваше разбиране към тях, въпреки безнадеждното си положение.
Тези хорица не бяха виновни за заблудата си. Виновни бяха единствено двамата негодници, които в момента се приближаваха към него. А те играеха ролята си превъзходно. Единият се държеше на заден план: Вито Мотола, мъжът, за когото Дуна беше имала неблагоразумието да се омъжи. Другият, Албърт Ласко, който се стремеше да завладее земите на арикара, тържествено тръгна към Ласитър и спря пред кола на мъчението.
Ласко театрално вдигна ръце. Явно му доставяше удоволствие да говори пред такова множество. Някой ден сигурно щеше да стане губернатор, после сенатор, а може би дори президент. От такъв като него всичко можеше да се очаква. Умееше майсторски да влияе на наивната тълпа и да я подчини на Волята си.
Много добре знаеше, че каквото и да стане, той трябва да излезе с чисти ръце от играта. Беше изключително хитър противник. Нищо чудно да се справи дори и с такъв опитен човек като Ласитър…
— Приятели! — извика Ласко. — Скъпи мои приятели и смели съграждани! Със съжаление виждам, че сте се отнесли към този нещастник по доста жесток начин. Знам, че това е против предписанията на закона и ще се погрижа пленникът да бъде отведен колкото се може по-бързо в някоя от малките килии на градския затвор. Но питам се какво ще стане после? Няма ли да дойдат червенокожите му приятели и да го освободят? Няма ли Всички ние внезапно да се озовем пред противник, който многократно ни превъзхожда по сила и жестокост? Питам се като ваш кмет: как да действувам в това трудно положение? Дали да оставим параграфите да ни ръководят? Или да се уповавам на здравия си разум? Аз реших всички да гласуваме какво да направим! Защото се касае за нашата обща сигурност. Всеки свободно ще упражни правото си на глас…
Ласко улучи точно в центъра. Множеството изкрещя одобрително.
Негодникът използва момента, за да се приближи до Ласитър и да изсъска в разраненото му лице:
— Свършено е с теб, негоднико! Но ще почакаш още малко! Чака те голяма изненада. Да ти издам ли кого хванахме, глупако!
Ласитър целият потрепера.
— Дуна? — изстена той. — Хванали сте Дуна…
Албърт Ласко се изсмя жестоко.
— Изненадах ли те, гадино! Ще узнаеш всичко, преди да те смачкам окончателно. Първо обаче тълпата трябва да има развлечение. Тя се нуждае от това и не искам да й развалям настроението.
— Какво е станало с Дуна? — изпъшка Ласитър.
— Търпение, човече! Само търпение…
Той се обърна към тълпата и лицето му веднага стана сериозно и загрижено. Никой не забеляза какъв негодник се крие зад тази маска. Играеше безпогрешно ролята си.
Ласитър забеляза с подпухналите си очи, че към града се приближава файтон с два коня. Една жена държеше юздите. Косата й беше посивяла, а лицето й издаваше тъга.
Хората с уважение правеха път на файтона. На няколко метра от мястото, където беше вързан Ласитър, жената дръпна юздите. Ласко се обърна към нея и побърза да свали голямата си черна шапка.
— Госпожо Дръри — каза съчувствено той, смятах веднага да дойда при вас във фермата, но важни дела ме възпираха досега. Позволете да ви изразя най-искрени съболезнования от името на целия град. Той пристъпи към файтона и с уважение стисна ръката на Хана Дръри. Гласът му прозвуча толкова развълнувано, че всички присъстващи почтително замълчаха. Настроението на площада стана погребално. Побеснялата допреди малко тълпа сякаш забрави Ласитър. Всички гледаха Хана Дръри, изпълнени със съчувствие. Бедната изстрадала жена!
Двамата негодници Ласко и Мотола бяха като безмилостни акули, алчни за пари, без морал и чувство за чест. Те вървяха през трупове, без ни най-малко да се замислят, че също са смъртни като всички останали…
Без да иска, Ласитър се спъна в оковите си и болезнено простена, когато железата се впиха още по- дълбоко в израненото му тяло.
Хана Дръри го изгледа с тъжен, пронизващ поглед, който говореше без думи. Ласитър разбираше какво става в сърцето й. Алекс Мосли му беше разказал много неща за семейство Дръри: как са го приели с необичайна сърдечност, как са се грижили да го излекуват и са го обичали. Старият мърморко не можеше да се нахвали с тези хора. Той изпитваше безкрайно уважение към тях. И сега, когато Хана погледна Ласитър право в очите, измъченият до смърт мъж разбра, че старият съвсем не е преувеличавал.
— Какво означава това, кмете? — промълви тихо жената. — Нима в нашия град вече приковават бели хора на кола на мъчението?
Албърт Ласко веднага усети откъде духа вятърът и разпери безпомощно ръце. Характерно за него беше, че в критичните ситуации винаги си служеше и с двете ръце, както в този момент, когато се видя притиснат до стената.
На всичкото отгоре беше и страхлив, този подъл койот!
— Не исках това, госпожо Дръри — промърмори лицемерно кметът. — Но от друга страна, действията на нашите съграждани са разбираеми, не намирате ли? Знаете ли кой е този човек? Казаха ли ви, че арикара са били подстрекавани от двама бели? От една ужасна жена, която невежите индианци почитат като богиня. Тя самата се е нарекла Княгиня на арикара. А този мъж — и той обвиняващо посочи Ласитър, — този престъпник е нейният съучастник. Двамата са омаяли с лъжи нещастните индианци, обещали са им планини от злато, ако убият всички бели или ги прогонят далеч от тези земи. Тези проклети престъпници са виновни
