банкера.
— Най-напред хиляди благодарности за десетте хиляди — усмихна се старецът. — Ще ги взема като малко обезщетение за семейство Дръри. И без това никой вече не може да им върне бащата и най-голямото момче. Но парите ще им бъдат поне малка утеха. Внимавай. Ласко, не мърдай много, иначе ще стрелям! Нищо не ми струва да пратя на оня свят проклет бандит като теб. Но ти и без това няма да се изплъзнеш от съдбата си.
— Кой си ти? — попита дрезгаво Ласко. — Нима работиш за ония негодници арикара?
— Също като приятеля ми Ласитър — отговори старецът. — Сега ще отидем да го измъкнем от затвора. Ако ме слушаш, ще облекчиш положението си. Даже ще те оставя на спокойствие, ако ми помогнеш да освободим Княгинята на арикара. Надявам се, че ме разбра добре.
Албърт Ласко стоеше неподвижно, с увиснали рамене и треперещи устни. Капчици пот се стичаха по широкото му чело.
— И не се надявай на охраната си — добави кротко старецът. — Те сега са на път към буковата горичка. Значи няма кой да ни попречи.
Той пристъпи към Ласко и измъкна лекия револвер от кобура под мишницата му. Оръжието беше красиво на вид и лесно употребяемо. Старият Алекс бързо замени собствения си стар армейски револвер с него.
— Аз не съм виновен за нападението над фермите — каза банкерът. — Хората на Вито извършиха това. Негова беше идеята. Искаше на всяка цена да си възвърне жената.
— А ти реши да използуват удобния случай и да си присвоиш земите на арикара! — скастри го гневно Алекс Мосли. — Не се оправдавай, Ласко! Междувременно разбрахме що за мръсен театър разигравате. Тръгвай най-после! Ще отидем в твоя дом и ще ме заведеш в мазето, където си затворил Ласитър и Дуна.
— Дуна е на горния етаж — промърмори Ласко. — Вито я е затворил в една стая. Иска да я принуди да му даде парите си. Беше толкова бесен, че може и да я е убил. Когато се ядоса, е способен на всичко.
— Затова трябва да побързаме. Хайде, върви!
Той блъсна Ласко със собствения му револвер. Това леко оръжие почти не се виждаше, когато го държеше близо до тялото на противника си. Двамата изминаха един до друг кратката отсечка между банката и къщата. Оттатък от обора излизаха първите ездачи от охраната на Ласко.
— Те скоро ще се върнат и тежко ви тогава! — изръмжа Ласко. — Този залък ще ти приседне, старче.
— Ще поживеем — ще видим — отговори лаконично Мосли. — Дано само не ти хрумне глупавата мисъл да предупредиш приятелчето си. В същата тази секунда ще умреш, кълна ти се в това!
Албърт Ласко стисна устни и замълча в безсилен гняв. Но шансовете му съвсем не бяха толкова нищожни. Нека само да влязат в къщата. Там старецът със сигурност ще се улови в някой от многобройните капани…
12.
В лицето на Уилма Ласитър имаше първокласен спътник и водач. Предимството беше, че познава всяко ъгълче на тази огромна къща. Тя уверено го водеше през полутъмните коридори. Скоро стигнаха на горния етаж, където бяха Вито и заложницата му. Уилма често се спираше, вслушваше се напрегнато, отиваше сама до следващия ъгъл и щом се убедеше, че теренът е чист, му махваше с ръка да продължи.
Тъкмо бяха отминали поредната критична точка, когато Уилма се приведе напред и тихо прошепна:
— Не разбирам какво става. Някой е махнал постовете оттук. Имам чувството, че се е случило нещо сериозно.
— Дано не е нещо лошо — отговори съвсем тихо Ласитър. — Продължавай! Ще стигнем ли най-после?
Уилма надникна иззад ъгъла в следващия коридор.
— Само още няколко метра — каза тя. — Но там стоят двама мъже. Да отклоня ли вниманието им?
— Не рискуваш ли прекалено, много?
— Струва си да опитам.
И тя веднага тръгна. Токчетата й затракаха по каменната настилка. Ласитър се притисна до стената, готов във всеки миг да изскочи иззад ъгъла и да се нахвърли върху двамата пазачи. След малко чу приглушения глас на Уилма.
— Трябва непременно да видя мъжа си — рече тя. — Пуснете ме да вляза. Много е важно. Въпрос на живот и смърт.
Мъжете пред вратата бяха от личната охрана на Вито Мотола.
— Имаме заповед да не пускаме никого в стаята — отговори равнодушно единият. — Впрочем мъжът ви го няма тук. Излезе още преди половин час. Вътре са само нашият шеф и жена му. Той не позволява на никого да му пречи, дори и на приятеля си Алберто. Напразно дойдохте чак дотук, госпожо. Най-добре е да си отидете.
— Мъжът ми не е тук? А къде е тогава?
— Един от хората му дойде с важна вест. Доколкото разбрах, пристигнал е важен клиент. Двамата отидоха отсреща в банката, госпожо. В никакъв случай няма да ви пусна. Мистър Мотола не иска никой да му пречи.
— Тази къща е все още моя! — изфуча Уилма. — И ще влизам в която стая пожелая. Хайде, пуснете ме! С Вито също трябва да говоря.
В този миг откъм стаята прозвуча писък. Ласитър позна гласа на Дуна и потрепера. Ясно личеше, че пленницата е в състояние на крайно отчаяние. Ласитър отдавна стискаше револвера в дланта си. Нервите му бяха напрегнати като струни. Трябваше само да изчака Уилма да се отдалечи от вратата и веднага да се хвърли срещу пазачите. Беше стигнал до целта си. Вече нямаше връщане назад. Трябваше да се пребори с тези негодници, иначе всичко беше загубено.
— Какво става там? — попита Уилма, когато писъкът в стаята утихна.
Пазачът се изсмя.
— Шефът се забавлява. Точно по тази причина не иска да му се пречи. Затова е по-добре да си отидете, госпожо.
Крайно време беше Уилма да отстъпи. Ласитър едва се сдържаше. Секундите му се струваха цяла вечност. Най-после отново чу гласа на Уилма:
— Добре де, добре, отивам си. Но с вас пак ще си поговорим!
— Вашият мъж може да ни… — изхили се подигравателно пазачът.
Стъпките на Уилма бързо се отдалечиха. Ласитър възнамеряваше да действа веднага щом тя завие зад ъгъла. Това беше единственият изход. Борба до последен дъх. Иначе нямаше надежда.
С револвер в ръката си, той се приведе леко напред. Всеки миг щеше да се появи Уилма. Но в този момент се случи нещо неочаквано. Зад гърба му се чу познат глас:
— Ей, какво, по дяволите… Уилма изскочи иззад ъгъла.
— Роко! — изпищя тя. — Недей!
Ласитър светкавично се обърна назад и се озова лице в лице с дулото на пистолета, от което в същия миг излезе пламък. Изстрелите на двамата мъже се кръстосаха. Ласитър усети, че парчето олово профуча покрай ухото му и с крайчеца на окото си забеляза как Роко потрепера и се олюля, улучен от куршума му. Но сега нямаше време да се занимава повече с този човек. Ласитър като вихър зави зад ъгъла и инстинктивно се хвърли на земята. Револверите на двамата пазачи изгърмяха едновременно. Той стреля от легнало положение и двамата му противници се строполиха на земята, улучени от едрокалибрените куршуми. Ласитър моментално скочи на крака и се устреми към тях, но те вече не представляваха опасност. Единият беше коленичил и стенеше, а другият се опитваше да се подпре на стената и бавно се свличаше надолу.
Ласитър изтръгна револвера от ръцете на втория мъж и захвърли настрана празното си оръжие. С един скок удари вратата, която с трясък се отвори навътре. Заедно с изтръгнатата от пантите врата, той влетя в стаята. С един-единствен поглед успя да прецени обстановката, въпреки че всичко бе станало твърде бързо.
