Дуна лежеше на килима, гола, овързана с въжета. До нея беше застанал Вито Мотола и стреляше безразборно по Ласитър, който се втурна в стаята. Явно Вито не беше очаквал подобно развитие на нещата, защото беше обхванат от паника.
Без много да се цели, Ласитър изстреля няколко куршума. Просто насочи револвера си в посоката, в която се намираше Мотола. В барабана на чуждия револвер имаше още четири патрона и един от тях улучи точно в целта.
Вито Мотола беше отхвърлен назад. Той се олюля и лицето му се разкриви от болка и омраза. Напрегна последните си сили, за да вдигне още веднъж пистолета с две ръце, но беше като парализиран и нищо повече не успя да направи.
Ласитър се втурна вътре и му изби оръжието. Вито Мотола се олюля насреща му, удари се в едно кресло и загуби равновесие. Строполи се по корем върху облегалката и простена от болка. Ласитър коленичи край Дуна и бързо преряза многобройните въжета. Жената трепереше от вълнение. По лицето и по голото й тяло личаха кървави следи от удари и други издевателства. Но тя беше жива, а това беше най-важното.
На него много му се искаше да я прегърне, за да я утеши и да й вдъхне кураж. Но нямаше никакво време. Уилма влезе тичешком в стаята.
— Къде се е скрил Ласко? — попита Ласитър. — Ако не го хванем веднага, тук ще настъпи страшна бъркотия.
— Твърдят, че е отишъл в банката. Повече нищо не знам.
Уилма веднага се зае с Дуна.
— Ето, вземи моята наметка!
Ласитър издърпа Вито Мотола от креслото и го блъсна грубо на пода. Ослепителнобялата му риза беше напоена с кръв. Той отвори очи и изгледа Ласитър с безкрайна злоба.
— Къде е партньорът ти, Вито? Какво търси в банката?
— Сам иди и разбери! — простена Вито и лицето му се разкриви в злобна гримаса. — Скоро ще дойде и тежко ви тогава! Няма какво толкова да се радвате…
Лицето му внезапно се обездвижи от болка, но подигравателният израз върху него не се заличи.
— Трябва да се подготвим за последния щурм — проговори сериозно Ласитър. — Как мислиш, Уилма, кое е най-подходящото място за отбрана?
— В частния кабинет на Албърт — отговори решително Уилма. — Елате с мен! Там има колкото искаш оръжия и муниции. Хайде, побързайте! Моят съпруг навярно вече събира хората си. Сигурно изстрелите оттук са чути от всички в града.
Уилма изскочи от стаята. Дуна я последва, обвита цялата в голямата черна пелерина. В нея изглеждаше като същество от друг свят, което сякаш не вървеше, а плуваше над земята.
Какво да правят с Албърт Ласко? Целият град щеше да застане зад него, ако влязат в открита борба. Този негодник умееше да настройва хората в своя полза. Цялата им омраза щеше да се насочи към страшната вещица, Княгинята на арикара, и нейния съучастник Ласитър, когото смятаха за дявол в човешка кожа. Особено след това, което беше направил — да се освободи от строго охраняваното подземие — хората със сигурност щяха да му припишат сатанински сили.
Тримата бързо стигнаха частния кабинет на Ласко. На една стена имаше стойка за оръжие с около двайсет различни пушки.
Двата високи тесни прозореца гледаха към улицата. Долу се беше събрала цяла тълпа от любопитни, която непрекъснато нарастваше. Всеки искаше да узнае какво Става в дома на кмета. Кой знае какви невероятни слухове се разпространяваха сред тълпата…
— Къде ли е Албърт? — попита неспокойно Уилма. — Сигурна съм, че пак е измислил някоя хитрина.
— Нямаме друг изход, освен да чакаме — отговори Ласитър. — Как мислиш, Уилма, би ли могла да поговориш с хората отвън?
— Мога да опитам — отговори колебливо тя.
Но той ще го извърти, както на него му е удобно. Много искам да узная къде е. Вече почва да ме обхваща страх…
Албърт Ласко тъкмо вървеше пред стария Алекс Мосли през един от оскъдно осветените коридори на мазето, когато сред високите сводове отекна глух гърмеж.
Сърцето на Ласко лудо заби. Някой стреляше на горния етаж — това беше ясно. А това означаваше само нови беди.
Въпреки това физиономията му си остана все така сигурна. Той отиде до края на коридора и спря пред една врата, заключена с тежко желязно резе.
— Ласитър е тук вътре — проговори Ласко.
— Хайде, отбори Вратата! — извика нетърпеливо старецът.
Албърт Ласко бавно отмести тежкото резе. После блъсна обкованата с желязо врата, зад която уж беше затворен Ласитър. Всъщност това беше съвсем друго помещение, съоръжено за точно определени цели.
— Скоро ще видиш приятеля си — промърмори Ласко и с един скок се провря през тесния процеп на открехнатата врата. Старецът изкрещя някакво предупреждение. Но вратата пред него се затвори с трясък. До ушите му достигна подигравателен смях. За секунди Мосли остана като вкаменен от изненада. После скочи към вратата, блъсна се с все сила в нея, но не успя да я отвори. От вътрешната страна беше спуснато друго резе.
Алекс Мосли се озърна безпомощно. В този миг до ушите му отново достигна далечен приглушен гърмеж като този, който беше чул преди малко. Проклятие! Трябваше на всяка цена да се измъкне от това ужасно мазе. А само преди минути се радваше, че номерът му мина толкова успешно… Но нещата бързо се бяха променили.
Старецът се обърна и хукна обратно по коридора, по който бяха дошли. Там някъде беше стълбата. Беше решил да залегне до нея и да дебне. Но по едно време светлината навсякъде изгасна. В мрака прозвуча подигравателен глас:
— Не се опитвай да се измъкнеш, Алекс! Никога няма да излезеш оттук!
Откъде ли идваше гласът? Между сводовете ехото отекваше многократно. Старецът реши да пропълзи назад по коридора, натам, където преди секунда гореше лампата. Но не стигна далеч. Усети близо до себе си човешко присъствие и в следващия миг нещо твърдо го удари по тила и той се строполи в безсъзнание на земята.
Албърт Ласко спокойно запали лампите, завърза здраво ръцете и краката на припадналия старец и го завлече в затвора, от който беше избягал Ласитър. Там намери само двамата пазачи, които побърза да освободи. Те засрамено заразказваха за случилото се. Очакваха незабавно да бъдат изхвърлени от работа и много се учудиха, че шефът се държи толкова благосклонно.
— С всекиго може да се случи — рече Ласко. — Този човек е истински дявол. Аз ще се кача горе да видя какво става. Вие ще съберете всички мъже, на които може да се разчита. Един от вас да тръгне към дъбовата горичка северно от града и да доведе Люк и останалите, които ме чакат там.
Мъжете грижливо заключиха вратата и бързо тръгнаха нагоре по стълбата.
— Има и още нещо — прошепна съзаклятнически Ласко. — Навън хората ще ви питат какво става в моя дом. Кажете им, че Ласитър и Княгинята на арикара са извършили страшно злодеяние. Кажете им, че аз се опитвам да преговарям с тях. Трябва да спечелим хората на наша страна. Нали разбирате?
— Ясно, шефе!
Двамата мъже излязоха навън. Още на прага на къщата ги наобиколиха множество хора и въпросите се посипаха един след друг. Двамата негодници си разбираха от работата. Тълпата побесня от гняв и веднага би линчувала Ласитър и Дуна, ако можеше да ги залови…
Тримата в частния кабинет на Ласко загрижено се вглеждаха в развълнуваното множество. Чуваха се проклятия и заплахи. Положението им ставаше все по-опасно.
— Питам се къде се е скрил мъжът ми — повтаряше непрекъснато Уилма. — Познавам го много добре и съм сигурна, че е измислил нещо ужасно. Той няма да се предаде доброволно. Няма да се учудя, ако хората в сляпата си ярост нападнат къщата, за да ни заловят. Нищо няма да им попречи да ни обесят на място. А моят невинен съпруг ще наднича изотзад, докато всичко свърши. Това е специалитетът му.
Ласитър внезапно се дръпна встрани и с един скок се озова до вратата. Не беше се излъгал — там
