Джексън пристъпи към нея. Тя отчаяно размаха ръце.
— Джексън, не! Недей…
Но това с нищо не й помогна.
5.
Развалините на някогашната мисия се намираха в западния край на мексиканския квартал. Всичко тук беше обрасло с високи храсталаци и гъсти бурени. Странно, но никой вече не го бе грижа за това изоставено от монасите малко парче земя. И на никого не му беше дошло наум да си го присвои.
Развалините представляваха един вид естествена граница между мексиканския квартал и останалата част на Ел Пасо.
Беше почти полунощ, когато Ласитър пристигна там. На светлината на полумесеца все още донякъде добре запазената камбанария се извисяваше призрачно в небето. Ласитър се движеше с невъзмутимостта на човек, който няма от какво да се бои. В лявата си ръка стискаше торбата с откупа. Дясната се намираше върху дръжката на револвера му.
Близо до камбанарията той се спря. Ослуша се. Вятърът шумеше в гъсталака. Нямаше нищо, което да напомня, че наблизо има хора.
Но изведнъж чу леко изсвирване. След това — глас.
— Мръдни надясно, човече!
Той се напрегна. Сега трябваше да дебне като котка. Нужно бе да запечата в паметта си всяка подробност, било то и най-незначителната.
Естествено той щеше да предаде откупа. И същевременно щеше да се опита да размени няколко думи с похитителите.
Само едно не искаше да допуска в никакъв случай. Трябваше да внимава да не се открие за нападение. С такива хора човек не би могъл да се бие открито. Това бяха чакали, които винаги нападаха из засада.
Ласитър си спомни думите на Джордж Винсент. Тексасецът го бе предупредил изрично: „Бъди предпазлив! Не се впускай в нищо. И в никакъв случай не ги провокирай!“
Ласитър се придвижи в указаната посока. Непрекъснато се натъкваше на останки от зидове.
— Стоп! — заповяда му някой, който, изглежда, се намираше на известно разстояние зад него. — Сега наляво, човече!
Той отново се подчини. Това продължи близо пет минути. Непрекъснато от различни места прозвучаваха гласове и му заповядваха да се движи нанякъде. Така го накараха да обиколи надлъж и нашир развалините на църквата.
Докато от всичко това на Ласитър най-сетне му писна. Той спря и изръмжа:
— По дяволите! Аз съм тук с откупа. В торбата има сто хилядарки. Какво означават тези тъпи шеги?
— Още четири крачки право напред и после си свободен — чу доста далеч пред себе си един глас. — Точно четири крачки. Виждаш ли квадрата отпред? Там ще оставиш торбата и после можеш да изчезваш. И не си прави никакви илюзии!
Ласитър пристъпи към квадратния камък, който се открояваше като черно петно между храсталаците.
Постави върху него торбата с откупа. Нямаше никакви трикове. Дон Габриел беше изключил тази възможност. В никакъв случай не искаше да излага на опасност живота на скъпата си дъщеря.
Ласитър едва се бе освободил от скъпоценния си товар, когато изведнъж му се стори, че губи почва под краката си.
Всичко стана така изненадващо бързо, че не съумя да реагира правилно.
Нещо твърдо го удари по главата. Пред очите му сякаш изскочиха звезди.
Това беше последното нещо, което успя да възприеме.
Не забеляза как се сгромоляса в една бездънна пропаст. В истинския смисъл на думата.
Бе се озовал в една от многото галерии на Подземието на смъртта.
Ягуара Джексън най-напред завърза ръцете на Ласитър отзад. След това го обърна по гръб, за да види лицето му.
Някой от бандитите бе запалил фенер.
Всички се втренчиха в непознатото лице.
— Кой пък е този?
Никой не познаваше едрия мъж, който лежеше пред тях в безсъзнание. Те нямаше откъде да узнаят за това, което се бе случило през последната нощ извън престъпленията, които сами бяха извършили.
— Някакъв новак — установи Джой Барни.
— Няма що, забелязваш всичко — подигра го Ягуара Джексън. — Разбира се, че е нов.
— И какво ще правим с него? — запита Барни.
— Идиот! — изръмжа Джексън. — Естествено, че пак ще го освободим. Би било чиста работа, как мислиш?
Джой Барни сбърчи чело. Чувствуваше се неловко. Непрекъснато трябваше да преглъща куп обиди, защото мислеше по-бавно от другите в бандата.
В яда си Барни удари пленника с приклада на пушката си. Тялото на Ласитър се отпусна съвсем.
Барни изсумтя:
— Е, сега проблемът е решен.
Понечи да го удари още веднъж, но Джексън го възпря със светкавична бързина, като го удари по брадата така, че той се строполи на колене и зави от болка.
— Полудя ли, Барни? — изруга го Джексън. — Да не искаш да ми отнемеш цялото удоволствие!
— Какво удоволствие? — изпъшка Джой Барни, хванал с две ръце главата си. — Не постъпих ли правилно, като исках да го довърша?
— Искам да му отсека главата, идиот такъв — изфуча Джексън, побеснял от яд. — Сега го махнете оттук! Занесете го в залата за екзекуции.
Двама мъже сграбчиха грубо Ласитър и го повлякоха през подземните галерии.
За палачите от Подземието машината на смъртта вече се бе задвижила…
Вече за втори път обливаха Ласитър с вода, но той не даваше никакви признаци на живот. За него би могъл да съществува само един-единствен минимален шанс, ако се преструваше колкото е възможно по- дълго на умрял.
Как, по дяволите, се бе случило всичко това? Откъде така внезапно се беше появил този, който го бе ударил изотзад?
А след това Ласитър бе имал чувството, че пропада в някаква дълбока шахта. Това усещане съществуваше винаги при такъв удар, но въпреки това му се струваше, че този път бе съвсем различно.
Този път наистина беше паднал в някаква шахта. Той забеляза, че се намира в подземие. И това подземие вероятно се намираше под развалините на старата църква.
Ласитър не помръдна дори тогава, когато трябваше да изтърпи няколко ритника. За щастие той така или иначе почти не усещаше болките, защото все още беше твърде замаян.
Най-сетне негодниците го оставиха на мира.
После ги чу как се съвещаваха помежду си:
— Той може би все някога ще дойде на себе си — отбеляза един от мерзавците. — Ти определено ще си получиш удоволствието, Ягуаре.
Ласитър се заслуша напрегнато.
Познаваше само един бандит, който носеше прякора Ягуара. Казваше се Джексън и се славеше с това, че е особено брутален и кръвожаден, което в средите на престъпниците вече означаваше нещо.
Ако тук наистина беше замесен Ягуара Джексън, то Ласитър още отсега можеше да се подготви за особено жестока смърт.
И докато тази мисъл преминаваше през главата му, чу един друг глас да казва:
— Но аз искам той наистина да го усети. И искам да знам кой е. Не открихте ли наистина в него нищо, което да издава името му?
— Съвсем нищо.
