— Е, добре, няма значение — отбеляза Джексън.
— Сигурно е някой от онези типове, които искат да спечелят бързо някой друг долар. Вероятно доброволно е предложил услугите си, защото е още новак. Не е знаел, че никой от куриерите на дон Габриел не остава жив.
Той се разсмя гръмогласно и смехът му прозвуча смразяващо. Другите също се присъединиха към него. По смеха им Ласитър прецени, че са седем или осем мъже. Когато утихнаха, един от тях отбеляза бавно:
— Смяташ ли, че постъпваме правилно, Ягуаре? Мислиш ли, че отново ще се намери някой, който да ни донесе пари? Ако всички знаят какво правим с куриерите, никой вече няма да изяви готовност да дойде.
— Остави това на мене, Симсън — отряза го язвително Джексън. — Аз съм този, който е упълномощен да обмисля всички тези неща тук. Ще ви кажа само едно. Това, което искам да постигна, е Габриел да не може да намери нито един човек, готов да дойде заради него в Ел Пасо. Донът трябва да се принуди да дойде сам. Тогава ще постигнем истинската си цел. Оттам нататък ние ще бъдем господарите на Подземието на смъртта. Тогава ще настъпи кошмарът за Ел Пасо. Всяка нощ ще си водя по една жертва тук. Ха, ха, ха…
Смехът му звучеше страховито.
Сега вече Ласитър окончателно знаеше, че си има работа с умопобъркан. Но той все още не можеше да си обясни как стояха нещата с това така наречено Подземие на смъртта.
Щеше ли някога да разреши тази загадка?
Ласитър не се залъгваше. Той знаеше, че само чудо би могло да го спаси оттук.
Някой опипваше черепа му.
— Тук, изглежда, няма нищо счупено — промърмори мъжът. — Мисля, че се касае за един вид нервна парализа. Събрал съм известен опит през войната.
— И какво означава това на прост език, Гада? — запита Джексън.
Гада опипа още веднъж черепа на Ласитър. Направи го доста опитно, явно имаше понятие от тези неща. Може би беше следвал няколко семестъра медицина или беше работил някога като санитар. Между бившите санитари се срещаха и определено ловки момчета, които бяха усвоили доста знания в тази област. Имаше дори неколцина такива бивши санитари, които преживяваха доста добре като почитани лекари в малките градчета на Запада. Времената бяха сурови и човек без особени затруднения можеше да си набави необходимите за това документи. Но в повечето случаи дори и това не беше нужно. Ако човек можеше да докаже, че знае как да извади куршум от тялото на някой ранен, да сложи шина на счупен крайник или да акушира при раждане, той вече си бе набавил разрешителното за лекарска практика.
Ласитър дишаше съвсем леко. Дано този Гада не забележи, че сърцето му отново бие нормално!
— Е, докторе? — запита Джексън в настъпилата напрегната тишина.
Доктор — значи и така го наричаха този Гада. Това означаваше, че той заема особено място в бандата.
Гада опипа и пулса на Ласитър, а после го обърна по гръб, за да сложи ухо на сърцето му.
Ласитър лежеше напълно неподвижен. След известно време чу „доктор“ Гада да казва:
— Всичко е наред. Ще го наблюдавам през следващите няколко часа. Това е доста интересен случай. Имало е вече подобни случаи на привидна смърт. Много от хората дори са били заравяни живи. Такива неща впрочем се случват непрекъснато.
— Откъде ги знаеш тези работи, докторе? — запита Джексън, като се кискаше. — Да не си говорил с някой, който е бил заровен жив?
— Не — отвърна Гада. — Но съм чувал за такива невероятни от медицинска гледна точка случаи. Понякога едва в последния момент са забелязвали, че мъртвецът съвсем не е действително мъртъв. И оттам човек може да заключи, че някои от тези мъртъвци са се събуждали едва в ковчега под земята и за съжаление е нямало как вече да привлекат вниманието на околните върху себе си.
— Ами че това настина е идея! — възкликна един от тях. — Защо да не си устроим една нова играчка? И то с този тук.
Всички се разсмяха и се разкрещяха гръмогласно. Явно бяха в доста добро настроение. Някои от тях вече стабилно си бяха пийнали. Нищо чудно, все пак празнуваха печалба от 100 000 долара. А ако прогнозата на техния главатар се сбъднеше, скоро парите им щяха да станат и много повече.
Това, което Ласитър бе чул досега, беше напълно достатъчно, за да изправи косите и на най-коравия мъж.
Те искаха не само да унищожат дон Габриел, а и да хвърлят в страх и ужас цяло Ел Пасо. Всяка нощ Ягуара Джексън искаше да си получава по една жертва.
Този умопобъркан!
Неговите съучастници вероятно бяха като него. В противен случай нямаше да реагират така, както сега, когато стана дума за погребаните живи.
— Да, това би било нещо интересно — обади се Джексън, когато врявата отново поутихна. — Ще го сложим в ямата при другите трупове.
Отново избухна предишният пъклен смях.
— Да, така и ще направим — реши Джексън. — Но ми трябват няколко часа за размисъл. Докторе, ти ще го наблюдаваш и ще ме държиш в течение, ако настъпят някакви промени. Валтер и Час остават с теб. Стигат ли ти?
„Доктор“ Гада се ухили пренебрежително.
— С този тук бих се справил и сам по всяко време.
— Е, нека не преувеличаваме — каза Джексън. — Нищо не се знае, Гада. Може пък и да се съживи внезапно и да те хване за гушата.
— С вързани ръце ли? — запита „доктор“ Гада пренебрежително.
— Въпреки това Час и Валтер ще останат тук — отсече главатарят. — Като сте трима, няма да ви бъде толкова скучно. Е, тогава… Утре рано сутринта ще дойда пак. Нетърпелив съм още отсега да видя какво ще стане дотогава.
Ласитър чу как част от мъжете напуснаха подземното помещение. Стъпките им заглъхнаха навън.
Той започна да оглежда предпазливо през тесните процепи на клепачите си. Трима от мъжете бяха останали при него, но изобщо не му обръщаха внимание. Не подозираха нищо, още повече че „доктор“ Гада току-що бе отбелязал:
— На първо време няма от какво да се притесняваме. Аз и бездруго не вярвам, че той отново ще дойде на себе си. В специализираните среди наричат това мнима смърт.
— Ти се оправяш дяволски добре, Гада — каза един от останалите двама. — Приличаш ми на истински дипломиран доктор.
— Аз наистина съм такъв — заяви надуто Гада. — Завършил съм университета в Батън Рийдж. През гражданската война бях военен лекар с ранг на капитан.
— На чия страна?
— На страната на справедливостта, естествено — изръмжа раздразнено той. — Един истински луизианец никога няма да се бие на страната на проклетите янки.
— Извинявай, Гада. Недей да кипваш веднага! И защо не си остана доктор? Би могъл да се установиш в някой град. Чувал съм, че с такава практика могат да се натрупват купища пари. И освен това щеше да бъдеш уважавана личност. Нямаше да има защо да се криеш.
— Нямах късмет — отвърна мрачно Гада. — Малко след войната се спречках с един майор от янките. Стигна се до дуел. Със саби. Оказах се по-добър от него и въпросният янки вече не се изправи. Той се случи син на един генерал. Така че трябваше да се покрия някъде. Тогава приех и сегашното си име. Приятелите ми отдавна вече ме мислят за мъртъв.
— Това е знаменита история — възкликна възхитено другият. — Защо не си ни я разказвал досега?
— Защото това са си мои лични неща, приятели — отговори Гада. — Ще ви помоля за една услуга. Не разправяйте на другите за това! О’кей?
— Нямаш проблеми, Гада. Какво ще правим тази вечер? Долу изобщо не ми харесва. Особено пък точно тук.
