Съдържателят се здрависа с тях. Той се казваше Лу Хао и намигна незабелязано на Ласитър. Познаваха се отдавна, но никой тук не трябваше да забележи това, особено момичето.
Малко по-късно той вече седеше заедно с нея в една кръгла вана и сладки, упойващи миризми ги обгръщаха отвсякъде.
Ласитър бе обслужен от русата мексиканка по всички правила на изкуството. Тя си разбираше от занаята, като едновременно с това и го подпитваше. Той, от своя страна, се правеше, че нищо не забелязва.
Съвсем наивно се представи като банков обирджия.
— И колко задигна? — поиска да узнае тя.
— Някъде около сто хиляди.
— И ги мъкнеш така със себе си? — тя ставаше все по-възбудена.
— Моето момиче — отвърна й той, — имам чувството, че трябва да понаучиш още някои неща в живота.
— Защо пък? — попита жално тя.
— Защото нито един крадец не би бил толкова глупав, че да мъкне цялата си плячка насам-натам със себе си — каза Ласитър.
Необходимо й бе известно време, за да осмисли казаното от него. Тя все още клечеше в една извънредно приятна поза над хълбоците му, но сега, изглежда, изобщо, не й беше до това. Не мислеше за нищо друго, освен за пари.
— И къде си ги оставил, Ласитър?
— Скрил съм ги на сигурно място — ухили се той.
— Ами ако нещо ти се случи? Тогава какво?
— Тогава вероятно никой друг вече няма да докопа нещо от тях. Скрил съм ги толкова добре, че никой освен мен няма да може да ги намери.
— О, колко жалко!
Наистина беше малко наивна. Но може би само се преструваше на такава.
— А колко още имаш в себе си? — запита тя след една малко по-дълга пауза.
Ласитър я привлече здраво към себе си. Той забеляза, че въпреки алчността си тя отново започна да усеща тялото си.
Двамата взаимно се привличаха.
— Имам още около дванадесет хиляди — каза той и видя в очите й как тя се отдаде на оргазма.
После внезапно се свлече над него. Но само няколко секунди по-късно отново се беше съвзела напълно.
— Дванадесет хиляди — прошепна тя, хапейки леко меката част на ухото му.
— Е, може да са с няколко хиляди повече — отвърна небрежно той.
Петра го обсипа с нежности. Тя беше очарователно момиче с изключително гореща кръв в жилите.
Но същевременно искаше да се докопа до парите на Ласитър. Това беше примамката, която той бе донесъл със себе си за лешоядите на Ел Пасо, по чиито следи го бе изпратила Бригада Седем.
Той не знаеше дали на въдицата му се бе хванала едра риба и дали ще му се отдаде чрез нея да се добере до дявола, който се ширеше като някой велик владетел оттатък, в Мексико, и който незаконно си беше вече присвоил обширни територии и тук, в Южен Тексас.
Името му беше Реймънд Габриел. Невероятно интелигентен и опасен мъж. За да бъде сложен край на машинациите му, трябваше да бъде включен специалист като Ласитър.
Това бе дяволски трудна задача, защото беше почти невъзможно да се докаже нещо за човек като Габриел.
Затова и Ласитър трябваше да опита по този необичаен начин. По този самоубийствен начин!
— Да вървим — настоя Петра.
— Накъде?
— При мен, вкъщи.
Той кимна и се усмихна.
— С удоволствие. Това определено ще бъде интересна нощ.
Тя го прегърна и го целуна, но той забеляза, че в мислите си бе вече някъде другаде.
Петра мислеше само за парите му.
— Трябва да изляза за малко, скъпи — прошепна тя.
— Не се притеснявай. Та нали трябва и аз да се облека.
Тя вече бе привършила с обличането и изхвръкна навън като стрела. Ласитър се подготви да бъде нападнат.
Петра също не си губеше времето.
— Това е голяма риба — тържествуваше тя. — Тоя има дванадесет хиляди долара.
— И ти смяташ, че ще се справим с него? — запита един от четиримата мъже.
— Той е тъпак. Изобщо не забеляза как го преметнах — и тя се изкикоти. После с палеца и показалеца си направи жеста, който в техните среди означаваше „пречукване“. — Трябва да бъде повален още с първия изстрел — прошушна тя. — Той наистина е глуповат, що се касае до главата, но ръцете му са бързи като светкавици. Не забравяйте това нито за миг! Най-добре още с първия куршум — точно между веждите.
Четиримата кимнаха и прегледаха револверите си.
— Считай го вече за мъртъв — каза Рикардо, главатарят на четиримата убийци. — А сега тичай обратно при него, иначе ще вземе да се усъмни в нещо.
Тя забърза обратно към китайското заведение и изчезна светкавично между двата ярко изрисувани дървени дракона, които охраняваха входа.
Четиримата мъже се отдръпнаха в една от тесните улички.
Съучастничката им щеше да поведе набелязаната жертва нататък.
Рикардо бе главатарят им. Всички те, и четиримата, бяха все хора от голямата банда на богатия и могъщ Реймънд Габриел, който притежаваше оттатък границата една огромна и великолепна хасиенда.
Но дори и тук, на тексаска територия, той бе заграбил вече доста за себе си. Всичко по привидно легален начин, но имаше някои хора, които се бяха усъмнили в това. Съществуваше подозрение, че тук, под повърхността, се работи с убийства и изнудвания.
Тава беше причината, поради която Ласитър от Бригада Седем бе изпратен в Ел Пасо.
Тясната уличка водеше към мексиканския квартал, към така наречения „Барио де Латинос“. Тук живееше предимно по-бедната част от населението, хората, които допреди няколко десетилетия все още бяха неограничени господари тук.
Все още твърде много омраза бушуваше под повърхността. И особено тук, на самата граница.
Четиримата негодяи зачакаха в засада в края на уличката. Там се намираха само няколко срутени, необитаеми бараки и стари хамбари. Около петдесет метра по-нататък започваше мексиканският квартал, а той беше един непроницаем лабиринт от тесни улички. Тук човек можеше много лесно да се укрие след извършване на убийство.
Четиримата бяха уверени в успеха си. Рикардо и Маноли щяха да се заклатушкат към грингото и съучастничката им, така че той щеше да ги вземе за пияни. Той със сигурност изобщо нищо не подозираше. Определено нямаше да забележи как Джордж и Педро щяха да се приближат изотзад. После всичко останало щеше да се реши за секунди.
— Дано само дон Габриел не забележи нещо! — прошепна Маноло угрижен. — Тогава със сигурност ще ни се разклати положението.
— Как би могъл да забележи? — изсъска Рикардо в отговор. — Та такива неща се случват почти всеки ден в Ел Пасо. Утре вече никой няма да го е грижа за това.
Наближаваше полунощ. В началото на уличката, там, където тя се вливаше в големия булевард, се появиха два силуета. Единият изглеждаше очебийно нисък до високия Ласитър.
Те свърнаха в уличката. Момичето се бе увесило твърде любвеобилно на ръката на своя огромен придружител. Тя знаеше, че по този начин би го възпрепятствувала, ако му се наложеше да реагира бързо.
