Не мислеше за това, че и тя самата би могла да бъде улучена от някой заблуден куршум. Досега винаги всичко бе минавало като по мед и масло. Ласитър съвсем не беше първият гринго, когото примамваше по този начин в клопката. Затова и се чувствуваше твърде безгрижно.
Тя изведнъж се спря, когато в края на уличката се появиха две фигури. Двамата, пеейки, запреплитаха крака към тях. Изглежда, бяха пияни. Нещо съвсем нормално.
Ласитър също се спря. Двете клатушкащи се фигури се приближиха със смях.
— Здрасти, приятел! Имаш ли огънче? — произнесе единият.
Ласитър очакваше нормален уличен грабеж Той беше предупреден за това от китайския си приятел Лу, обаче бе сметнал, че четиримата улични разбойници няма да представляват особен проблем за него.
Но точно в този момент, когато единият мексиканец го помоли за огънче, Ласитър разбра, че не само искаха да го ограбят, а че определено си търсеха белята.
Забеляза го точно в мига, когато момичето изведнъж побърза да се отстрани от него.
Едва бе успял да отскочи встрани, когато зад него вече изтрещяха два изстрела. „Пияните“ мексиканци изкрещяха ужасени. Бяха улучени от собствените си приятели.
Но Ласитър почти не обърна внимание на това. Той вече се беше претърколил стремглаво, и светкавично бе извадил ремингтъна си от кобура и така, както си беше на земята, стреля по двамата мексиканци, които коварно се бяха промъкнали зад гърба му.
Разрази се кратка, но убийствена буря от пукотевици и мълнии. Ласитър стреля, докато в ремингтъна не остана нито един куршум.
Четиримата негодяи лежаха на земята. Ласитър хич и не го беше грижа за това, дали бяха мъртви или само ранени.
Той сграбчи Петра за ръката и я повлече след себе си. Тя, от своя страна, го последва веднага. И знаеше много добре защо. Защото в никакъв случай името й не биваше да бъде свързвано с тези четирима мъже, тъй като й бе известно, че по отношение на други подобни нападения шерифът вече определено я подозираше.
А и Ласитър не трябваше да забележи нищо.
Задъхвайки се, Петра потъна заедно с него в лабиринта на „Барио де Латинос“. Малко по-късно те изчезнаха в една малка кирпичена къщичка.
Все още трепереща от преживяното вълнение, тя се строполи на ръба на покрития с рогозка нар.
— Мадре Диос! — прошепна тя. — Та те искаха да те убият, Ласитър.
— Така изглежда — невъзмутимо й отвърна той. — Тук в безопасност ли сме?
Бледа лунна светлина се процеждаше през двете малки отворчета, служещи за прозорци. Къщичката се състоеше от едно-единствено помещение. Освен грубия нар, в нея имаше само едно огнище, маса и две дървени столчета.
Момичето кимна, хлипайки, но в отговор той само недоверчиво й се усмихна.
— Да, Ласитър. Тук никой няма да ни потърси. Пък и защо ли да ни търсят? Никой не знае кой е бил нападнат там.
— Разпозна ли някого от тях?
Тя само уморено поклати глава, като при това предвидливо закри лицето си с ръце, за да не може той да види изражението й.
— Трябва да са знаели, че имам някакви пари — каза Ласитър. — Вероятно и други като тях са вече по петите ми.
Петра замълча. Той я хвана за раменете и каза настойчиво:
— Трябва да изчезна в Мексико. Можеш ли да ми помогнеш? Най-добре още тази нощ. Там ще се чувствувам значително по-сигурно. Ти можеш да се оправиш тук. Помогни ми!
— Да, но е опасно.
— Ще ти платя за това.
— Наистина ли?
— Двеста долара.
— Дай ми петстотин! — хладно отвърна тя. — И ще те заведа някъде, където със сигурност ще бъдеш в безопасност.
Той се престори, че се колебае.
— Е, добре — отвърна след известно време той, — ще получиш парите си. Къде ще ме заведеш?
— Оттатък границата има един човек, който винаги си търси каубои. Чувал ли си някога за дон Габриел?
— Никога — излъга Ласитър. — Какъв е той?
— Много богат човек. Хасиендата му се казва „Долорес“. Тя е една от най-големите в цяла Сонора.
— И ти го познаваш?
— Лично аз — не. Познавам някои от мъжете, които работят за него. Сред тях има и американци. Те са неговите най-доверени хора. Понякога и аз работя там.
— Вероятно не като помощничка в кухнята.
— Не. Като компаньонка. Когато дон Габриел устройва някои от своите големи празненства. Разбираш какво имам предвид.
— И ти смяташ, че там ще бъда в безопасност?
— Определено да, ако се застъпя за тебе пред тези влиятелни хора.
По тона й той разбра, че Петра отново се чувствуваше сигурна. Стана му ясно, че вече е скроила новия си план.
— Тогава нека изчезваме — каза решително Ласитър. — Тук стана твърде напечено за мен. Скоро може да се окаже, че и други са по петите ми.
Тя се изправи бързо, пристъпи към вратата и каза:
— Да, нека тръгваме! Ласитър понечи да я последва.
В този момент обаче около къщата настъпи оживление. В отворите на прозорците се появиха дула на пушки.
На прага изведнъж изникнаха трима мъже, които също стискаха оръжия в ръцете си.
Ласитър не помръдна от мястото си. Дори и само да се бе опитал да посегне към револвера, това би му коствало живота.
Той вдигна ръцете си на височината на раменете и каза провлачено:
— О’кей. Предавам се. Но още отсега искам да заявя, че действувах при самоотбрана.
— Не е нужно да се защитаваш, Ласитър — с усмивка каза едрият мъж, застанал пред него. — Ние определено няма да те изправим пред съда. За това, което си направил, ще трябва да отговаряш на друго място.
— Така ли?
— Четиримата, които си застрелял, работеха за дон Габриел — каза другият, тъмнокос мъж с войнствено засукани мустаци, който не беше мексиканец. — Аз съм един от неговите първи помощници. Двама от четиримата бяха все още живи, когато пристигнахме в уличката. Те ни казаха, че се казваш Ласитър и че русокосата те е подмамила в клопката. Както изглежда, ти си доста интересна птица, Ласитър. Не се притеснявай. Ако бъдеш разумен, изобщо нищо няма да ти се случи. Засега искаме само да дойдеш с нас.
Единият от тях пристъпи зад Ласитър и извади ремингтъна му от кобура. После го претърси основно и за други оръжия и намери още деринджъра и 22-калибровия джобен револвер, който той, по маниера на картоиграчите, носеше в един кобур под мишницата си. Беше от онези добре измислени кобури, при които, направиш ли нужното движение, оръжието сякаш от само себе си се оказва в ръката ти.
Накрая му взеха дори ножа. Претърсиха го като истински професионалисти. Нищо не им убягваше. Бяха опитни мъже, доста обиграни. По отношение на тях Ласитър не трябваше да си прави никакви илюзии.
— Няма да те връзваме, Ласитър — каза мустакатият. — Не е нужно да те предупреждавам много-много, че всеки опит за бягство би завършил зле за тебе.
— Това вече ми стана ясно.
— На твое място аз не бих бил така безгрижен — отбеляза мустакатият. — Ти застреля четирима от хората на дон Габриел. В това отношение той е изключително чувствителен.
