Мама Франка се усмихна загадъчно, пристъпи към масата и сложи ръката си върху рамото на чужденеца.
— Струва ми се, че сте за първи път тук, сеньор — заговори тя с глас, който звучеше толкова благо, че би могъл да ти разтопи сърцето.
— Да, сеньора — отговори Ласитър на някаква неясна смесица от испански и английски. — Идвам от Сан Агустино на Рио Торо. Казвам се Маноло Торес. Търся брат си Карло. Научихме, че живеел тук, в Ел Пасо.
Мама Франка приседна до него и му се усмихна благо. Сърцето й винаги бе отворено за тези обикновени мъже. Знаеше много добре колко е болезнено да си беден и потиснат.
И този тук беше един от онези, които никога досега не бяха познали хубавата страна на живота. За тези неща мама Франка имаше непогрешимо, проницателно око или поне така си въобразяваше.
С каква готовност само й бе отговорил. Само съвсем обикновените хора могат да бъдат така открити.
— Днес няма да плащате това, което ще изядете и изпиете тук — каза меланхолично тя. — Ще бъдете мой гост точно до полунощ. Елате с мен в съседната стая. Бих искала да си поговорим по-обстойно. Познавам много добре Сан Агустино на Рио Торо. Родена съм там. Вие вероятно сте един от синовете на Филипо Торес. Права ли съм?
Набръчканото й лице сияеше. Ласитър изпита ужас. Нима вече го бяха разкрили?
А може би все пак тя наистина просто беше добре настроена към него? Може би само несправедливо я подозираше. Всъщност той съвсем не вярваше, че старицата е движещата сила в цялата тази драма, която вече бе коствала живота на толкова много хора.
Тя отново му се усмихна окуражаващо.
— Ще дойдете ли с мен?
Мъжът до него го потупа приятелски по рамото.
— И без излишна стеснителност, Маноло. Мама Франка винаги е била много добра с всички ни. Никога досега не е отхвърлила молбата на някой бедняк.
Ласитър се изправи.
Изглеждаше някак си непохватен. Беше се вживял изцяло в тази роля. Един беден мексикански пеон не би и могъл да се държи другояче.
— Много сте великодушна, сеньора.
Сетне я последва в съседната стая. Тя беше разположена от задната страна на сградата. И двата й прозореца гледаха към двора.
Старата Франка донесе със себе си бутилка вино. Напълни две големи чаши.
— А сега ми разкажи за Рио Торо и за Сан Агустино, синко!
Ласитър посегна към чашата си. Точно в този момент видя как отвън през двора се прокрадна една фигура.
Порази го сякаш мълния.
Това беше доказателството. Този вертеп, изглежда, бе центърът на една от най-опасните престъпнически организации, с които Ласитър някога се бе сблъсквал.
Защото Ягуара Джексън току-що беше изчезнал през една врата в пристроения към бара хамбар.
Ягуара Джексън!
Къде ли отиваше той?
За Ласитър съществуваше само един отговор.
За това, че Джексън беше сам, имаше точно определена причина. Той очевидно възнамеряваше да повтори отвратителната си постъпка.
Сега не трябваше да губи нито минута повече. Ласитър прозря шанса си.
Един дълъг нож като че ли по чудо внезапно се озова в ръката му и той заплашително го насочи към лицето на старата жена.
— Какво, сега какво…
— Затваряй си устата! — изръмжа той. — Сега веднага ще ми покажеш Подземието! Аз не съм от Сан Агустино. Аз съм този, който веднъж вече се погрижи за реда в Подземието на смъртта. Сега завинаги ще разчистя там долу. Аз съм Ласитър. И ако искаш да изкупиш поне част от вината си, ще ми покажеш веднага входа за Подземието на смъртта.
Старата Франка падна на колене. Тя закри лицето си с ръце и зарида така, че трогна сърцето Му.
Но той трябваше да превъзмогне това чувство. Точно в този момент не биваше да проявява дори и следа от състрадание.
Ласитър също коленичи, за да може да я погледне в лицето.
— Ще ми покажеш ли сега Подземието?
— Аз съм невинна — простена тя. — Дори и не подозирах какви ужасни престъпления се извършват там долу. Преди час бях при дъщерята на Габриел. Казах й, че ще я освободя. Исках да ги отровя всичките. И после щях да си разчистя сметките с дон Габриел. Съвсем сама. Аз исках…
Ласитър я изправи на крака. Противно на волята си той сграбчи доста грубо старицата. Но нима имаше някакъв друг избор?
Пред очите му преминаха ужасите, за които Джулия всъщност само му бе намекнала. Но той можеше и сам много образно да си представи всичко.
Ягуара Джексън беше изверг, който трябваше да бъде незабавно обезвреден. Затова сега Ласитър нямаше никакво време да слуша повече брътвежите и оправданията на старицата.
— Ще ми покажеш ли Подземието, Франка?
Тя се втренчи в него с обезумелите си очи.
Той беше подготвен да реагира, в случай че се опита да вика. Щеше веднага да запуши с ръка устата й, за да я принуди да замълчи.
Странно, но старицата изведнъж се успокои.
— Добре, Ласитър. Ела!
И му даде знак да я последва. Излязоха навън в един тесен, тъмен коридор. Ласитър държеше старицата за роклята. Все още не й вярваше напълно.
После се озоваха в избата на бара. Около стените бяха наредени бъчви с бира. По рафтовете стояха складирани безброй бутилки вино. Естествено и бутилки с уиски, както и с много други напитки. Старата стопанка си беше приготвила порядъчен запас.
Едно малко газениче осветяваше слабо помещението.
Франка посегна към един от рафтовете и той се разтвори като врата.
Старицата беше спокойна и сдържана. Тя улови Ласитър за ръцете и прошепна:
— Предчувствах го. Имам само още една молба. Не ме проклинай, когато всичко свърши; Сега върви и спаси дъщерята на Габриел! Аз имам да уреждам още нещо.
— Какво?
— Скоро ще ме посети един човек — прошепна загадъчно тя. — Но не задавай повече въпроси! Оттук не можеш да объркаш пътя към Подземието на смъртта. Тръгни по третото разклонение на главния коридор, а после след второто разклонение свърни наляво! И тогава ще стигнеш до там, където вече си бил. Бъди благословен, Ласитър.
После внезапно изчезна.
Ласитър извади изпод пончото си два от своите револвери и се впусна в тъмните подземни галерии. Беше подготвен отлично за тази схватка.
И тогава през тъмнината до него достигна един звук, който накара кръвта в жилите му да се смрази.
13.
Дон Габриел влезе в хотела на Лу Хао. Лу го посрещна в големия салон.
— Ако някой ми бе казал, че някога ще ме посетиш тук, дон Габриел…
— Много неща се променят в живота, Лу…
