Те се погледнаха очи в очи и китаецът разбра, че дон Габриел си бе същият както преди. Той никога нямаше да се промени.
— Какво те води насам, дон Габриел?
— Знаеш ли бара „Щастливият ангел“?
— Защо ме питаш? Познавам всички барове в Ел Пасо.
— Получих едно съобщение, Лу — каза дон Габриел. — Някъде около обяд трябва да отида там заради дъщеря си.
— И какво смяташ да правиш?
— Вече се разпоредих барът да бъде наблюдаван незабелязано.
— Е, и? Ще отидеш ли там?
— Исках да се посъветвам с теб.
— Ако искаш да спасиш дъщеря си, тогава върви! — отвърна Лу. — Но трябва съвсем сам да си решиш.
Вратата се разтвори с трясък. Един мъж нахълта в салона запъхтяно.
— Дон Габриел! Видяхме Ягуара Джексън. Влезе в „Щастливият ангел“. Но не от главния вход. Намъкна се в една пристройка. В един хамбар. Какво да правим?
Дон Габриел загледа с умоляващ поглед китаеца.
— Лу, какво…
— Ако искаш да спасиш дъщеря си, тогава върви! — безжалостно отвърна Лу. — Поне веднъж в живота си докажи, че можеш да бъдеш и смел мъж!
Сетне Лу се обърна, тръгна обратно и го остави сам.
Дон Габриел кимна на пратеника.
— Ела, Леоне! — каза той. — Покажи ми пътя…
Зловещият писък отново достигна до ушите на Ласитър и макар изменен от ехото в подземните галерии, той позна, че това беше гласът на Джулия.
Тя бе отчаяна. В превъзбудената му фантазия изплуваха най-ужасяващи картини.
После видя през няколко пролуки да блещука светлина. Приближи се предпазливо до една врата и се ослуша.
До него достигнаха гласове.
Зад вратата се намираше помещението, превърнато в подземен бар. Стаята, в която Ласитър за първи път се бе бил срещу бандитите от Подземието на смъртта.
Той погледна през една от пролуките и видя трима мъже.
Отново отекнаха виковете на Джулия.
С един удар Ласитър изкърти тежката, облицована с талпи врата.
Тримата пазачи, седнали около масата, го погледнаха равнодушно. Не бяха подготвени за бой.
— Да не би ти да си палачът, който трябва да дойде? — запита единият от мъжете. — По дяволите, човече! Ако само знаехме какво става тук, никога нямаше да тръгнем с Джексън.
Повторният писък на Джулия опъна нервите на Ласитър.
— Можете да изчезвате, ако искате! — изрече бързо той. — Трябва да тръгнете по десния коридор и после да поемете по второто разклонение вдясно… — и той им обясни как могат да се оправят. — А сега офейквайте — нетърпеливо процеди през зъби Ласитър. — Ще броя до три. Ако още не сте изчезнали, тогава…
Не му се наложи да брои. Тримата пазачи изхвръкнаха навън така, сякаш ги бе яхнал самият сатана.
С широк замах Ласитър разтвори следващата врата. Тя водеше към помещението, в което се намираше пропитият с кръв дръвник.
Зад него беше затворът на Джулия.
Сърцераздирателните й писъци пронизваха слуха му.
Див гняв избухна в гърдите му.
Той изкърти бясно вратата и изрева:
— Аз съм тук, Джексън!
Извергът трябваше да получи своя шанс.
Ягуара Джексън пусна Джулия. Роклята й висеше на парчета върху тялото й.
Безсилна, тя се сви на кълбо и се разрида.
Ягуара Джексън се втренчи с кръвясали очи в неумолимия си противник.
— Ласитър! — изрева той. — Проклето куче!
После повдигна револвера си. Ласитър изчака.
Стреля едва тогава, когато противникът му вече почти бе натиснал спусъка.
Ягуара Джексън се строполи безжизнен на земята.
Ласитър загърна Джулия в едно одеяло и я взе на ръце. Понесе я през тъмните подземни коридори. Тя се бе вкопчила здраво в него, като малко дете, изтръпнало от смъртен страх.
Те стигнаха до вратата, която водеше към избата на бара.
Оттам долитаха гласове.
Ласитър спря.
Джулия се размърда. Ужасът я бе накарал да се вцепени. Ужасът от това, че току-що бе разпознала гласа на баща си.
— Вярно е — тъкмо бе казал дон Габриел. — Тогава ти беше моя годеница. Бях ти обещал да се оженя за теб. Но нима това е престъпление? Трябваше ли заради това да убиваш съперницата си, Франка?
— Не съм я убила аз, Реймънд — отговори старицата. — Знаеш много добре. Тогава ти успя с един куршум да улучиш два заека. Беше подготвил както винаги всичко с изключително внимание. И аз бях обвинена в убийството. Ти се погрижи за това да бъда изтезавана, докато призная всичко. Така ли беше, Реймънд Габриел?
— И ако призная всичко — простена той, — тогава какво ще стане?
— Признаваш ли поне вината си, Реймънд Габриел?
Той се ослуша. Горе в бара междувременно бе настъпила тишина.
Вече не отекваха изстрели.
По стълбите на избата се чуха стъпки.
— Взехме положението в свои ръце, дон Габриел — извика един от мъжете. — Какво трябва…
Той внезапно се спря изплашен. Защото видя, че старицата е насочила пистолет към дон Габриел.
Ласитър също го видя.
С Джулия в ръце, той излезе от тъмнината на подземните галерии и пристъпи напред.
— Мама Франка — започна предпазливо Ласитър. — Безсмислено е. Нека по-добре да поговорим! Ние…
— Не — извика озлобено старата жена. — Не, тук няма какво повече да се говори…
Изстрелът заглуши последните й думи. Тя стоеше там като богиня на отмъщението.
Дон Габриел също стреля с револвера си.
Сетне и двамата се свлякоха на земята и настъпи мъртва тишина.
Ласитър изнесе Джулия от избата.
Когато най-сетне се озова навън, на слънчевата светлина, пое дълбоко дъх. Имаше усещането, че е бил в най-мрачния кът на ада.
Информация за текста
© Джек Слейд
© 1993 Ваня Пенева, превод от немски
Jack Slade
