Гласът на дон Габриел не издаваше и следа от вълнение. Това беше удивително след ужасяващата новина, която току-що бе получил.
— Във файтона — отговори Гедсби. — Почиствах всичко както обикновено, дон Габриел. Естествено погледнах и в багажника. И тогава я видях. Беше ужасно. Тези очи! Гледаше ме така, сякаш още е жив. Аз…
Гласът му заглъхна.
Останалите мъже, както изглежда, също бяха изтръпнали от ужас.
Лицето на дон Габриел се бе превърнало сякаш в каменна статуя.
— Значи и Франк Шаткин също — наруши той след известно време настъпилата тишина. — На него залагах всичките си надежди. Бях твърдо убеден, че ще се справи с този изверг. Но дори и за него той се оказа твърде силен.
Гласът му поутихна. Дон Габриел излъчваше примирение, въпреки че лицето му бе запазило все още каменната си твърдост.
В очите на Ласитър той изглеждаше като човек, когото съдбата почти бе поставила на колене.
Ласитър си спомни за това, което му бе разказал Джордж Винсент. Наистина не беше никак чудно, че Реймънд Габриел се чувствуваше толкова застрашен и не се доверяваше на нито един чужд човек.
Ласитър явно се бе появил във възможно най-неподходящия момент. Четиримата мъртъвци в малката уличка на Ел Пасо в тази ситуация спокойно можеха да се сметнат като достатъчно доказателство за това, че Ласитър също има нещо общо със зловещото чудовище, което изпращаше на големия бос една по една главите на най-добрите му хора.
— Там имаше ли пак някакво съобщение, Гедсби? — запита дон Габриел.
— Аз, аз не огледах добре. Веднага ще проверя. Гедсби се втурна навън. Минута по-късно се върна задъхан обратно, размахвайки един бял лист с червени петна по него.
— Джордж! — произнесе донът и Джордж Винсент пое зловещия лист, с който шефът не искаше да си цапа ръцете.
„Това е последното предупреждение, Габриел — зачете Винсент посланието. — Не изпращай никога повече нито един от твоите убийци в Ел Пасо! Ние познаваме всички, които работят за тебе. Дори и Шаткин, човекът от Аризона, не успя да ни заблуди. Ние знаем дори и това, че той бе пристигнал по тайни пътища през Сонора. Не се опитвай да ни изпращаш други копои, жалък тиранино! Всички тях ще ги сполети същата участ. Нямаш вече никакъв шанс, Габриел. Скоро и теб ще те постигне справедливото наказание. Часът на твоята смърт наближава!“
Джордж Винсент бавно отпусна листа. Всички бяха вперили смутени очи в могъщия си шеф.
Той стоеше непоклатим.
Погледът му се спря върху Ласитър.
— Ти си един от заподозрените — отекнаха като изстрели думите му. — Какво можеш да кажеш в своя защита?
— Аз вече разказах на Винсент — отговори спокойно Ласитър. — Той не ви ли каза?
— Аз искам да го чуя от теб, кучи сине! Ти си убил четирима от моите хора. Дори само това е достатъчно, за да те окача на въжето.
— Аз бях нападнат от тези мъже и се отбранявах — каза Ласитър. — Те донякъде сами се застреляха един друг. Искаха да ми отмъкнат парите.
— Или са знаели, че ти си един от негодниците, които са отвлекли Франк Шаткин. Да, мисля, че това е била причината, за да те нападнат.
— Та аз пристигнах в Ел Пасо едва привечер — каза Ласитър. — Има поне един свидетел — човекът от конюшнята, където оставих коня си. Аз съм беглец, дон Габриел. По дяволите, защо никой не иска да ми повярва! В Лордсбург откраднах от една банка близо сто хиляди долара. Мога да го докажа.
— Къде са те?
Ласитър разтвори ризата си и свали кемера си, който носеше на голо.
— Това не са сто хиляди — каза донът. — Къде са останалите?
— На сигурно място — отвърна Ласитър. — Може да се случи така, че да ме спипат. Тогава ще си имам доста добро състояние за времето след пандиза.
Дон Габриел очевидно се колебаеше.
— Би трябвало да сме чули за това — отбеляза той. — Тези неща винаги бързо се разнасят.
— Не и в моя случай — отговори Ласитър. — Потърпевшите мълчат, защото имат основателна причина.
— Разбирам. Въпреки това не ти вярвам. Затворете го пак!
Ласитър обаче реагира светкавично.
През цялото време се бе концентрирал за този момент.
С мощен скок прескочи мраморните стъпала и се хвърли върху дона.
Мъжете изреваха изненадани. Всички наизвадиха оръжията си, но вече беше късно. Не можеха да стрелят по него, без да изложат на опасност шефа си.
Ласитър вече бе изтеглил ножа, който стърчеше от виолетовия пояс около кръста на дон Габриел. Това беше ценна турска кама с извито острие. Цялата й дръжка от слонова кост бе обсипана със скъпоценни камъни.
Върхът й беше остър като бръснач. Ласитър разбра това, когато го допря до гръкляна на противника си.
В залата бе настъпила гробна тишина.
— Не така, сеньор Габриел! — изръмжа Ласитър. — Твърде елементарно си представяте всичко.
— Какво искате? — изпъшка дон Габриел. — Защо правите това?
— Искам само да ви убедя, че нямам никакво намерение да ви убивам. В противен случай сега вече щяхте да сте мъртъв, сеньор.
Дон Габриел отново се поокопити.
— И какво ще постигнете с това? — запита той. — Дори и да ме убиете, вие няма да се измъкнете жив оттук.
— Но аз съвсем не искам да ви убия! — изруга го Ласитър. — Не можете ли, по дяволите, да го проумеете!
Той държеше ножа, опрян до адамовата му ябълка. Острието вече беше одраскало леко кожата му. Приличаше на обикновено порязване при бръснене. Нищо съществено, но по челото на великия дон избиха капки пот. Точно това Ласитър искаше да постигне с атаката си.
— Сега нареди на хората си да излязат навън, сеньор Габриел! Всички до един. Бих искал да остане само Джордж Винсент.
Тексасецът се усмихна някак си поласкан. Вероятно му се нравеше, че дори и могъщият дон си беше получил заслуженото. Мъжете напуснаха залата. Всички те бяха видимо впечатлени, още повече че ужасът от предишното известие здравата ги бе смразил.
— И какво ще правим отсега нататък, майсторе? — запита Джордж Винсент, когато тримата останаха насаме. — Мисля, че трябва постепенно да започнем преговорите. Ти как смяташ?
— Дай ми револвера си! — заповяда Ласитър и след като той му го подаде с известно колебание, освободи дон Габриел от хватката си и каза: — О’кей. Така вече можем да говорим по-спокойно.
Той пъхна револвера и ножа в колана си. Беше целият нащрек, но двамата не предприеха нищо. След малко каза:
— Предлагам да обсъдим всичко на чашка. Вървете пред мен, джентълмени, и нека отидем някъде, където ще се чувстваме по-удобно.
Лицето на дон Габриел се поразведри. Изглеждаше така, сякаш след силна буря слънцето постепенно отново се бе показало на хоризонта.
Влязоха в едно помещение с огромен огледален бар. Като в някой луксозен хотел прислужник, облечен в ливрея, бе вече на тяхно разположение, но махвайки с ръка, донът го освободи.
— Не искаме да ни безпокоят.
Когато прислужникът изчезна, Габриел лично затвори след него тапицираната с кожа врата.
— Мисля, че сега няма кой да ни смущава, мистър Ласитър, и бих искал първо да ви се извиня. Приемате
