Маркес ме гледа една-две секунди, в очите му блесва досада.
— Сега вече можем да се занимаем с това. Ясно е, че силата на нашия човек е в абсолютната индивидуалност и уникалност на подхода. Както се сещате, в аналитичния отдел има досиета на всички криминални следователи, държавни и частни. И вашето, разбира се. Отговаряте максимално на изискванията, това го установихме с кибернетичен анализ — той разпери ръце. — Изчислихме ви, Родригес, ще прощавате. Така: вие залавяте най-опасния престъпник в практиката си, ние се освобождаваме от огромен проблем.
Всъщност отдавна съм решил. Без Маркес и неговите служби да са ми станали по-симпатични:
— Съгласен съм, сеньор лейтенант.
По лицето му има облекчение, което веднага се сменя със загриженост.
— Между нас казано, най-добре ще е, ако не се опитвате да го арестувате жив, Родригес. Загубихме единадесет агенти за тази амбиция. Всичко говори, че ликвидацията от разстояние е най-добрия начин…
— Къде мога да получа делото?
— В съседната стая — тонът му стана отново сух. — Когато видите ситуационните схеми, ще разберете, че във възможностите на този човек има нещо свръхестествено. Не искам да ви плаша, но…
— Това ли е всичко? — вече съм станал.
— Да. Вземете това — подаде ми плоска кутийка с ремъчета. — Трябва всеки момент да знам къде се намирате!
…Две огромни и страшно измъчени очи: това помня от Изаура Нуньес. Настани ме в протрито кресло. Беше разсеяна — съблече палтото си, но не свали воала. Отговаряше кратко, неохотно, но изчерпателно. Да, била свидетелка на смъртта на мъжа си. Държал в къщи секретни документи. Заварили Диас пред разбития сейф. Жозе се хвърлил към него. Тя останала в коридора и видяла всичко през грапавото стъкло на вратата. Диас ударил Жозе в гърдите и скочил през прозореца. Ударът изглеждал лек, но Жозе паднал, от устата му потекла кръв. Мигновен инфаркт.
Не очаквах да чуя нещо ново. В жената нямаше нищо изкуствено, наистина страдаше. Но аз упорито продължавах да задавам тъпи стандартни въпроси, като я наблюдавах. После ме изпрати до вратата. Опитах се леко да задържа ръката й, но тя се дръпна.
Да, тя изтръгна ръката си от моята. Явна нередност! Бях водил подобни разпити. Обикновено ставах обект на сравнение с покойния съпруг, пред който имах неоспоримото преимущество да бъда жив. Те никога не бяха естествени, неволно се стремяха към мен, неволно ме желаеха. Изаура беше естествена. Изпитваше неприязън. Тук имаше огромна нередност. Но тогава аз търсех Диас и още не си задавах странични въпроси.
…Колко ми помогнахте, сеньора Нуньес! С нещо ми напомняхте моята Амара. Това обяснява дивата ми реакция, когато научих, че Диас убил и тази свидетелка, Изаура Нуньес. Понесох се по улиците със сто и петдесет километра в час и кой знае колко полицаи напразно се бяха опитали да запишат номера на моята хонда; излетях на магистралата, а после дълго се носих по някакви странични пътища — без шлем и очила, почти слепешком; вятърът обгаряше очите ми, сълзите изсъхваха в ъгълчетата на клепачите, без да успеят да потекат надолу; не помня колко скока направих с мотора, от тях остана само усещането за полет. Тогава разбрах, наистина разбрах къде трябва да търся този мръсник.
Диас несъмнено знаеше за мен. Но сега имах преимущество от часове. Бензинът свърши и аз захвърлих хондата в една канавка. Скоро близо до мен кацна полицейски хеликоптер. Пилотът се подчиняваше на заповедите ми. Прелетяхме над града и кацнахме върху покрива на хотел „Бразилия“. Подаде ми найлонов калъф. Автомат със заглушител.
Промъквам се надолу, вече повярвал, че трябва да убия Диас веднага и без разговори. Той е тук, усещам го. №714, ключът е в бравата. Вадя автомата, намествам пръстите върху хладната дръжка. Човекът с многото въпроси вече не е тук. Отварям безшумно и нахълтвам. Луксозен апартамент, приемната. Открехната врата — кабинет, обилно осветен от прозорец-стена. Той е вътре. Приседнал върху облегалката на фотьойла, загледан в близкия корпус на отсрещната сграда. Насочвам дулото, но защо спусъкът е толкова твърд? Диас повдига глава, в погледа му се чете изненада, някакъв въпрос — какъв въпрос? Нещо ужасно не е в ред, но нямам никакво време. Спусъкът бавно потъва, а аз си мисля къде съм виждал тези очи. Не приличат ли на моите? Куршумите потичат лениво, с басов звук, виждам как достигат облегалката на фотьойла. Диас вече лети към прозореца с протегнати ръце, а аз се мъча да го настигна с автомата. Докато ръцете ми вземат завоя, Диас вече е прелетял през взрива на прозореца-стена. Фойерверк от стъклени късове се завихря, искри на слънцето, а беглецът е далеч напред, единственият бърз в този застинал свят. Лети към отсрещната стена и се премята, за да я посрещне с крака. Вятърът издува сакото му, изхлузва го през главата, то продължава само. Диас се отблъсква от стената и се понася обратно, десетина метра по- долу. Не съм в състояние да направя друго, освен да гледам как той се появява отново в обратен полет към отсрещния корпус… Няколко рикошета и пространството от седем етажа е прелетяно, малката фигурка се премята по земята и — да, изправя се, застинала като мен. Но само за секунда, след което колите рязко се понасят, сякаш съживени от магьосник. Тялото ми е свободно, мога да правя каквото си поискам. Единствено празната стая, разхвърляните стъкла и димящият автомат се опитват да ме убедят, че не съм сънувал…
III.
Басово бучене, огромна издължена сянка и в дима на боя, в облаците прах, пламва накъсана огнена нишка. Стрелата на ескаватора се пречупва и безшумно — ушите ни отдавна не възприемат звуци — се забива в покрива на някаква постройка. Роторното колело рухва на една страна, врязва се в камъните и, преди да се успокои, няколко пъти бавно се превърта като огромна монета. Лъчът разсича кабината. Там нещо гори. През оцелелия прозорец излита човешка фигура, полита към земята. Карабината издрънчава долу, под челюстите на падналото колело…
Назад, Родригес, назад! Мисълта ти все се стреми да стигне края, а е рано… Диас се стопи в тълпата, ти излезе замаян на покрива, върна автомата и заповяда да те откарат в първия бар. После се извини и слезе пеш. След петата чашка си каза: Хорхе Родригес, някъде тук има лъжа. И продължи да пиеш. Но не се напи. Пред очите ти се повтаряше едно и също — Диас бавно прелита през стъклото, около тялото му искрят и се премятат кристални късове. Като в стария „Забриски пойнт“: взрива на луксозната вила, бавния полет на хилядите изхвърлени във въздуха вещи…
През нощта събуди Маркес — лейтенантът беше заспал на бюрото си. Търсенията нямаха успех. Остави ти кафе и излезе. Някъде звъняха телефони. Маркес влизаше намръщен, мълчалив, без да те гледа. За него беше бита карта, но играта продължаваше и отново милостиво ти предлагаха ролята на коз. При теб отново се върна човекът с многото въпроси. Диас не те уби, а можеше. По някакъв начин се оказа по-бърз от теб. Но не нападна, а избяга. Защо?
Седмица по-късно: Диас отвлякъл малък самолет. Скочил с парашут в северните планински райони. Има сведения къде се крие. Маркес смяташе, че ми дава последен шанс. Но за тази седмица и аз бях успял да свърша нещо. От разговора ни в мен остана една магнетофонна касета. Същата, която и досега вашият началник търси по всички сейфове.
Каньонът: разсякъл стената на платото, той отваряше огромната си устна и аз навлизах в нея. Преди него — военната база, където ме докараха по нареждане на Маркес. На кон, облечен по съответстващ за тези краища начин, изминах двадесетте километра до входа на каньона. Жегата беше безмилостна. С крива усмивка си представих как благородният сеньор Родригес, възседнал своя неуморен жребец, препуска към хациендата на дон Диас, за да го предизвика на двубой. Защото този Диас не е просто убиец, но си позволява и да не бъде кавалер — държи се грубо с дами. Липсва само издигащата се като кондор в синьото небе хрипкава каубойска хармоничка…
Е, револверът не виси открито на колана — все пак, военна база — а е скрит под лявата мишница. Под дясната — кутийката, която ме следи. И която сега откопчавам, подхвърлям няколко пъти, а после с всичка
