— Всички.
— Свитата му ли имате предвид?
— Не само. Забравяте ли, че нашият скъп Лопес си има финансисти, промишленици, американски специалисти? Има си и народ, който не му принадлежи по право. Ето го врагът номер едно, амиго. Нима Президентът-Спасител ще прости на народа си, който не умее да му принадлежи?
Смяната беше свършила. В кръчмата ставаше все по-шумно. Като в товарен вагон, пълен с бежанци. Лицата им бяха донякъде стрити от праха на рудника, но прахът на умората скриваше чертите, сякаш наистина бяха братя. Народът, който не умееше да принадлежи… Всички околни маси вече бяха заети. Десетина души стояха до тезгяха. Диас се вслушваше в разговорите, които се въртяха около едно и също — утрешния карнавал. Дори в градовете, където урбанизацията измества традициите, карнавалът е събитие, за което може да се говори цялата следваща година. Можех да си представя какво означава той за тези обезличени от тежката работа хора. Обсъждаха се бои за маски, някой молеше натрапчиво за няколко метра „гетчупо“ (нямам представа какво можеше да бъде това), питаха с надежда дали няма да завали като миналата година…
Нещо се стовари върху рамото ми.
V.
Нещо се стовари върху рамото ми. Мина време, докато разбера, че е просто ръка. Непознатият застана срещу нас, леко наведен, опрян с ръце върху масата. Огледа първо Диас, после мен и се усмихна — уморено и в същото време с очакване. Поканихме го, той се представи: Висенте и бавно седна. Лицето му беше неестествено розово — навярно с нова кожа след обгаряне, върху която острите, изрусени от тютюна мустаци изглеждаха малко странно. Почука с напукан пръст по дъното на цигарената кутия, не извади нищо и попита:
— Вие май отдалече, а? — безцветен и анонимен глас на човек, който знае цената и силата на думите.
Ненадейно Диас сложи тясната си длан върху напуканата ръка на Висенте и бързо каза:
— Аз съм Хорхе Диас от предишното правителство.
Схванах се. Този човек за кой ли път ме караше да не разбирам нищо. Разкриваше името си пред друг, който само с една десета от цената за залавянето му, би могъл да живее прилично до края на живота си.
За секунда Висенте премисли много неща. По лицето му изпълзя гореща червенина, погледна объркано към мен, върна се към Диас. Накрая произнесе със сподавен глас:
— Ти… вие сте жив, камарадо Диас?
Диас тъжно се усмихна и кимна:
— Няма да ме питаш защо съм при вас, нали?
Висенте отрицателно тръсна глава.
— Как я карате тук? — превключи Диас.
— Е, добре се живее, казал умрелият, преди да го закопаят… Тук, амигос, сме все едни такива, дето никъде не никнат. Как я караме… Зле. Няма книги, след работа хората стават само за пиене. Каквото може да им се каже, преди третата чаша да е влязла в главата… Пък и какви хора сме тук? Има десетина като мен, уволнени от градските заводи, или пък избягали. Другите — пеони, гаучоси от разорени ферми, емигранти от къде ли не, дори един китаец има. Половината едва знаят испански… И пистолеросите от охраната — петнайсет кучета начело с дон Латарда, навсякъде се тикат, току напият някого и надушат нещо. Оня ден без малко да напипат една брошура. Размина се, иначе можеше да свърши с разстрел! Колко души са избити тук, ако знаеш…
Давах си сметка колко абсурдно е официалното ми положение на детектив, който внимателно слуша жертвите си и колко всъщност съм далеч от официалното си положение. Разбирах, че предишният ми живот се е разрушил, как яко са се пропукали основите на света, изграден непоклатимо в мен. Само за седмица… Започна с твърдото ми намерение да заловя чудовището, нарисувано от лейтенант Маркес, после исках да разбера какво всъщност представлява това чудовище, щом за него се е наложило да изиграят такъв сценарий. Сега не знаех какво искам. Пеленгаторът, разбит в камъните на каньона, беше отсякъл всички връзки. Какво ми предстоеше?
На мен, човекът с многото въпроси?
Затвориха кръчмата, дълго се изпращахме с Висенте, продължаваше безкрайният разговор за тактики и стратегии. Така заспах — с въпросите си — върху сламения дюшек до леглото на Диас. Последното, което запомних, беше подмятането му:
— Спи набързо, че утре започва карнавалът. Заслужава си да видиш карнавал по тези места…
Събудиха ме разстроени китари. От време на време някой извикваше, ритмично и глухо тропаха подковани обувки. Помня, че станах и дълго идвах на себе си под крана с противно топла вода. Открих Диас на площада пред кръчмата, където няколко души танцуваха самба. Бяха пияни — трима мъже, четири жени. Трябваше да се включа в танца, за да пресека площадчето. После… какво беше? Разгорещени тела, лица, миризма на пот, остър дъх на маисова ракия… Цяла тълпа нахлу на площада. Китарите станаха двойно повече. Диас се оказа до мен. Силната му ръка постепенно ме изведе до някаква глинена стена. Бях целият мокър. Двамата се качихме и седнахме отгоре. Виждах почти целия площад. За първи път тук имаше толкова цветове. Езеро крещящи шарки, лица и маски се въртяха в кръг, всички танцуваха, вдигнатите нагоре ръце си предаваха глинени шишета и кратунки с ракия. От петте ъгъла на площада долитаха пет различни мелодии. Някой запя. Всички едновременно извикваха последните срички на припева, млъкваха, гласът на певеца дрезгаво се завинтваше в ушите и отново потъваше в ритмични викове. Движенията на танца започваха в центъра и като камък, хвърлен в езеро, плъзваха през цялата тълпа към зидовете.
— Ела — каза Диас и скочи от другата страна на стената.
Последвах го. Минахме през някакви празни дворове и се оказахме зад кръчмата. Мислех, че и тя е претъпкана, но вътре беше свободно. Всички танцуваха на площада. Кръчмарят бе изкарал две бурета с ракия, десетки мургави ръце потапяха вътре шишета, чаши, кратунки.
— Хосе отново е тук — изкрещя някой пред вратата. — Хосе иска още ракия!
— Хайде влизай! — викна кръчмарят.
— Днес нали няма да ме биеш, дон Карлос?
— Няма, няма, влизай!
Високата прегърбена фигура направи няколко заплетени крачки навътре. Човекът беше с два празни ръкава, единият пъхнат под колана, другият се люлееше отвън. Кръчмарят тръсна върху масата глинена чаша.
— Ще ми подържиш ли чашата, дон Карлос? — провлечено попита Хосе.
— Хайде, пий! Само това ми е работата, да ти прислужвам! Пий и се махай!
Безръкият Хосе се наведе. Захапа със зъби ръба на чашата и бавно я повдигна. Понечих да стана, да му помогна, но той виртуозно отметна глава назад. Гълташе шумно. Две струйки ракия се стичаха по брадичката му. Вторият празен ръкав също се измъкна и се залюля във въздуха.
Чашата падна на пода. Глинената дръжка ме удари по крака. Хосе хукна към вратата, но кръчмарят беше по-бърз. От удара му безръкия отхвръкна до стената. Карлос скочи към него и бавно повдигна крак, обут с масивна обувка.
Не издържах. Отстъпих и рязко го ритнах в хълбока. Тежкото тяло на кръчмаря се срути върху един стол и го счупи. Хосе пъргаво скочи. Излетя навън. Карлос се изправи. Беше позеленял. Устните му оголиха редки жълти зъби. Парирах удара, извих ръката му зад гърба. Той се опита да я изтръгне — и разбра, че така боли повече.
— Дръж се прилично — тихичко говорех на ухото му. — Мълчи и не викай, кучи сине, че ще ти счупя ръката и ще я чупя бавно, докато откачиш от болка…
Очите му губеха цвета си и ставаха все по-кръгли. По мустаците увиснаха капки пот. Усетих, че ми прилошава от отвращение и злост. Пуснах ръката му. Той залитна. Препъна се. Диас го хвана и го блъсна към вратата. Карлос излетя навън. Едва не преобърна бъчвата. Миньорите небрежно го отместиха като непотребна вещ.
