— Ще питаш ли?
— А как мога да не питам?
— Наистина, как… Добре, питай. Впрочем, първия ти въпрос ще бъде за слизането по склона, нали?
— Именно. И за онова в хотела. Какво беше това?
— Времето не е едно, Хорхе. Има реално време, вътрешно време, биологично време… Всички могат да се управляват.
— И ти можеш?…
— И ти би могъл да се научиш.
— Но нещата бяха различни, там, в хотела, и сега…
— В хотела аз забавих хода на реалното време. Твоето вътрешно беше останало нормално. Ти възприемаше всичко като в бавен кадър, нали?
— Да, именно. Но как ти се движеше тогава?
— Бях запазил своето биологично време нормално, същото направих и с теб при спускането… Слушай, дай нещо по-лесно, а? Нещо по-общо.
— Добре! Все едно от всички тия времена нищо не разбрах — гърлото ми пресъхна от въпроса, който исках да задам, а той беше съвсем прост. — Кой си ти всъщност?
— Хм… сапиенс.
Ядосано ударих с юмрук по земята:
— И мислиш, че ми каза нещо? Само не ми говори за летящи чинии. Не вярвам в тях!
— Защо, какво им е на чиниите? Сигурно няма дим без огън.
Помислих, че ми се надсмива.
— Мадре миа, Диас, говори човешки!
— Трудно ми е да говоря човешки, Хорхе, прощавай… Вече близо трийсет години се старая да говоря човешки, да се държа човешки, да живея човешки.
— Искаш да кажеш, че не си човек? — гласът ми беше дрезгав.
— Не съм, Хорхе, прощавай.
Знаех, че той не е луд. Разбирах, че не се шегува. Чувствах, че говори истината и повярвах на това чудовищно твърдение…
— Хорхе — попита тихо той, — можеш ли да си представиш сто милиона години?
Е, често съм съжалявал за невъзможността да превъртя назад паметта си като магнитна лента. И сега съжалявам. Много бих искал да прослушам отново целия негов разказ, вместо сега да го преразказвам сам на себе си, без да съм сигурен докъде помня и къде досъчинявам…
Там беше пустиня, звездно небе, не особено удобни камъни под главата; не обръщах внимание на празния си стомах, и друг път ми си беше случвало да гладувам по няколко дни, че и повече. Помня цялата обстановка, тихия ясен глас на Диас и непреклонната точност на всяка негова дума. Някъде вътре в мен е запазена нарисуваната картина, която сега трябва да облека с нови думи. За които по-удобно е да си измисля друга обстановка…
Една малка стаичка, в която вечно мирише на прах и мастило. Токът е угаснал. Чичо Армандо, печално вдигнал вежди, пали трите свещи в медните гнезда на свещника. Аз, мъничкият Хорхе, нетърпеливо очаквам той да седне обратно в креслото, за да се върна на коленете му. „Ти обеща да ми разкажеш приказка, чичо“ — „Добре, момчето ми… Ти можеш ли да си представиш сто милиона години?“ — „Да, чичо, аз четох една книжка, в която пишеше какво е имало на земята тогава“ — „Знам, Хорхе. Но аз мога да ти разкажа нещо, където никъде няма да прочетеш. Не пипай, Хорхе, това е счетоводната ми книга, в нея също не пише какво ще има след сто милиона години!“ — „А ти знаеш ли, чичо?“ — „Знам, Хорхе. Ще има една земя с друг въздух, с друго слънце — тъмно като старо вино. Ще има други растения, покриващи други континенти, други животни.“ — „И хората ще бъдат други, нали, чичо?“ — "Не, Хорхе, хора няма да има след сто милиона години. Съвсем няма да има хора. Мястото, което са заемали хората, много дълго време ще бъде свободно, докато го заемат други същества.
IX.
„Това ще бъдат едни много дребни, по-дребни от нас животинчета.“ — „Като насекомите ли, чичо?“ — „Е, не чак толкова дребни, Хорхе, въпреки че ще имат нещо общо с насекомите.“ — „Но насекомите са противни, чичо!“ — „Ние, хората, сме решили така, а не винаги решаваме умно. Та тези същества ще започнат да пълзят по спиралния път на своята еволюция. И много капани ще има по този път. Едни ще останат в капаните, други ще продължат нагоре. Ще се убиват едни други, докато един ден разберат, че могат и да не се убиват. Тогава ще станат по-умни, отколкото сме ние сега. Достатъчно, за да строят щастието си, без да вграждат в него нещастието на други. За да се освободят от грижата за прехраната. И ще открият в дълбоките геологически пластове следи от древния род на човеците, за които Земята е била като пашкул. Пълзели отначало като личинки по нея, после излетели, вече крилати и напуснали Земята, която не им била нужна повече. Това ще разкажат следите, но тези същества ще поискат да знаят още. Тогава ще им дойдат на помощ техните последни открития в науката за времето…“
Така си превеждах разказа на Диас, докато сухият му глас люлееше застоялия въздух на пустинята.
— …защото, представи си, Хорхе, обратната ситуация — че ти живееш сред нас, вграден в биологична машина, която осигурява маскировка и живот в чужда атмосфера. Че си принуден да чувстваш чрез нея, да управляваш мускулите, които придават едно или друго изражение; извършват един или друг жест… И това продължава много дълго. Толкова дълго, че твоето естествено поведение постепенно се замества с вече подсъзнателно на твоя биоскафандър! И с годините ти ставаш, според вашата пословица „Ни риба, ни рак“, защото вече губиш човешките си реакции, а никога няма да станеш един от нас! Представи си всичко това… и ще ме разбереш.
Той говореше, застанал на колене, с отметната назад глава, говореше сякаш на огромните звезди, а в същност на мен, на първия „хомо сапиенс“, който научаваше неговата истина!
— Какво, Хорхе, страшно ли е? — неочаквано се усмихна Диас.
В усмивката му имаше много печал; и може би беше абсурдно, но в този момент аз възприемах това същество просто като човек и нищо повече. Ясно беше, че той не може да се върне обратно. Не можех да го върна аз…
— Едно нещо не разбирам, Диас… впрочем, много неща не разбирам, но другите не са толкова важни. Казваш, че нашето бъдеще ще бъде по-умно, по-добро и така нататък. Не вярвам в това, но както и да е. Защо си дошъл сега, тук?
— Как да ти отговоря, Хорхе… Приеми просто, че това е единствената достъпна точка, че два от кръговете на временната спирала отстоят на сто милиона години и скокът между тях е възможен само по права линия. Затова той е само един. Два скока назад — все още ви няма. Един напред — вас вече ви няма.
— И няма ли… да ти пратят помощ?
— Не поисках. За дошлия тук няма обратен път. Все едно вместо един да се удавят двама или трима…
— Имаш ли поне връзка със своето време?
— Имах.
— Прощавай, Диас.
Усмивката му бавно отрази лунната светлина:
— Страшно много съжалявам, че не можах да се върна, Хорхе. Но знаеш ли… Не съжалявам, че останах.
Тази нощ не разговаряхме повече. Бях много изморен. Можеш ли да си представиш сто милиона години, Хорхе Родригес? Или поне един?
— Ще спим ли, Диас? Ако ти изобщо се нуждаеш от сън, разбира се.
— Какво? А… аз вече спя…
На другия ден не ни събуди слънцето. Над нас тежеше плътен тъмносив таван. Теренът беше все същият, с безбройни камъни и издатини. Единственият начин за ходене беше скачането от един камък на друг. Навсякъде — камънак. Нищо живо. Дори змии. Дори птици. Дори кактуси. А днес нямаше и слънце.
