стана аз. Подозирам, че това ще ви се стори поза…
— Не — каза Баюн. — Разбрах го. Щеше да се стори така на онзи Баюн, който някога с такъв възторг четеше „Огньове и победи“. Онзи… преди да стана аз.
Двамата едновременно и кратко се усмихнаха — и отново се изгледаха замислени.
— В моя живот също станаха много промени — заговори Баюн. — Различно започнах да гледам света. Като че ли никога не бях се опитвал да гледам целия свят. А сега не мога другояче, не мога. Сигурно знаете как боли от такова гледане, Рел. Но почне ли веднъж, не си отива. Почне ли веднъж, изменя всичко. Прощавайте, сигурно ви говоря неща, които вече познавате. Просто искам на някого да ги кажа. Трябва!
— Знам, Баюн, знам, че не се мъчите да ми обяснявате известни неща. Да, преминал съм ги, Баюн… Отначало беше радостта. Радостта от опияняващите идеи, от мисълта, че Нангар отхвърля задушаващите окови на Същността, за да полети към хоризонтите на новия прогрес. Беше радостта от победните сражения. Ние побеждавахме, Баюн, във всеки бой побеждавахме, имаше много жертви, но нито едно поражение! Побеждавахме, докато победихме — и аз, и Лан Фартат, и Презитега, бъдещият Презитег… Знаеш ли какъв интересен човек беше той, Баюн? Стихове дори пишеше, криеше ги в планшета. Една негова тетрадка още е у мен. Трябваше му само четири години сукане от вимето на властта и… ти знаеш. Преди няколко седмици посетих един бивш колега от фронта. Заедно бяхме залягали под куршумите, напивахме се в превзетите блиндажи… Посетих го в двуетажната му вила в Калуро. Знаеш ли къде го намерих? На близкия кръстопът, продаваше ранните зеленчуци, които сам беше отгледал в градината си. И все се оплакваше: „Ти се уреди, Рел, казва, писател стана, а аз цял живот с моята цензорска заплата! Не ми е за това, че теб те знаят повече, ама децата пораснаха и все искат. Нали трябва като хората да живеем?“ И ме гледа с плешивото си теме — очите му изобщо не видях! Искаше ми се да му кресна: „Евтино се дават, имат вече и триетажни вили!“ Навсякъде е така, Баюн-чи! Хора като него заеха административните постове, станаха издатели, менажери, цензори. Докато вярвах в илюзиите на Прелома и им давах огньове и победи, ръкопляскаха. Когато поисках да взема по-дълбоко отношение към видяното наоколо, почнаха да увъртат и все повече увъртаха, докато накрая ми заявиха, че нангарският читател не желае такива книги, нангарският читател иска още огньове и победи и ще ги получи, пък дори и да не желая да ги пиша. И както виждаш, пътувам за Деара. Поне пари имам достатъчно, за да си издавам книгите сам.
Рел Ваус разсече въздуха със силната си ръка и млъкна, загледан в облачната пяна.
Слънцето, отразено в океана, хвърли заслепяващ блясък в очите и се измести вдясно — дирижабълът маневрираше, търсейки попътен вятър. По лекото заглъхване в ушите можеше да се определи, че „Велдакон“ се е издигнал на около стотина метра нагоре. Една малка отсечка от хоризонта се замъгли и потъмня — показваше се бряг. Деара.
Баюн гледаше замислен, полуизлегнат на леглото в каютата. Стискаше грифа на дира. От време на време под разсеяните му пръсти струните прозвъняваха в няколко кратки акорда, а после отново се възцаряваше спокойната тишина на полета.
Едва сега осъзна, че но време на разговора той изцяло беше забравил за Предписанието. За пръв път от Демона насам! Не беше търсил гласа му, не беше очаквал намеса. Това случайно познанство беше негово, беше на Баюн. Този разговор, мислите, породени от него, изводите, направени от него, нямаха нищо общо с Предписанието.
"Стратег, стратег… Даваш ли си сметка за станалото с теб? Как би оценил този разговор само преди година? А може би изобщо нямаше да го оцениш, а, пилоте Баюн? Едва ли можеш да ми отговориш. Теб вече те няма, пилоте, отдавна те няма. Затова ще поговорим със стратега. Твоята длъжност носи доста формализъм, стратег. Няма да я обсъждаме. Нека опитаме да поговорим за друго. Откъде идва думата „стратег“? От „стратегия“? А каква е твоята стратегия, стратег? Можеш ли да я оцениш, да я назовеш? Или — може би — първо трябва да я намериш… Да я намериш… Да я намеря…
Той взе няколко акорда. Прозвучаха неочаквано, не както е прието в официалната музика; пръстите ги бяха открили слепешком, но те казваха нещо съзвучно с мислите. Баюн ги запомни, за да се върне към тях после, когато настъпи някакво прояснение в търсенията, въпросите, гледните точки… Те бяха много. За съжаление — повече, отколкото е нужно. И все пак в тяхната мъгла нещо започваше да проблясва — като светлина от сигнална шамандура в променливото течение на реката. И нещо скоро трябваше да разсее мъглата, както вятърът разнесе облаците отвън.
Стратегия на търсенето. Стратегия на въпроса. Стратегия на гледната точка.
Колко много неща трябваха…
„Велдакон“ бавно се спускаше към деарския бряг. В здрача бляска прожекторен лъч — навигационните постове сочеха пътя към гарата. Долу вече се плъзгаха вечерни сенки. Столицата Фидеара палеше светлините си. Още един прожектор, сигнално червен, докосна дирижабъла. „Велдакон“ направи завоя, полетя успоредно на бреговата линия. Показаха се светлините на въздушната гара, прожекторът угасна, заискриха сигналите на мачтата. Лек тласък — носът на дирижабъла докосна върха й, щракнаха тежките фиксатори и от говорителя прозвуча: „Господа пътници, добре дошли в Деара. Молим ви в продължение на петнадесет минути да напуснете дирижабъла и да се съберете в регистрационния сектор за оформяне на документите. Пожелаваме на всички приятна работа и приятно прекарване!“
Фидеара посрещна Баюн с умело дозирана курортна пъстрота. Площадът поразяваше с архитектурно разностилие и безгрижност в композицията. Между сградите объркано препускаше топъл вятър и радостен, че има с какво да се забавлява, развяваше полите на разкопчаното сако, рошеше косата, внасяше в мислите спасителен хаос и лекомислие. Това беше чудесно и младият мъж си спомни, че независимо от Демона, Лан Фартат и всички останали, той е само на двадесет и седем години. Искаше му се да размаха елегантния си кожен куфар и да го запрати нанякъде…
Нещо зад него тежко изсумтя и всичко потъна в облак пара. Когато се разсея, стратегът различи очертанията на спрелия таксовоз, чийто шофьор жизнерадостно се усмихваше от прозорчето.
— Господинът за първи път пристига в Деара? Моята особа е на ваше разположение!
Когато дългата лимузина се понесе по улицата, шофьорът заговори с оживление и енергични жестикулации на свободната от волана ръка, без особено да се интересува дали го слуша пътникът.
— Сега минаваме Площада на Майките. Тук полага клетва новата Деарска Майка, която народът избира всеки шест години. Забележете монументалната скулптура…
Със свободната си ръка шофьорът хвана главата на изненадания Баюн и я наведе към прозорчето.
— …пред Клетвения храм, където се извършват и всички сесии на Законодателното Събрание. А от лявата страна… без дух да останете дано!
Спирачките отчаяно изскърцаха пред група леко пияни курортисти, които безгрижно пресичаха улицата и пригласяйки си на раздрънкай дир, пееха „Фи-и-идеара, Но-о-одеара, слънчеви лъчи, Фи-и-идеара, Но-о- одеара, страсти и очи-и-и!“
— Филове! — извика след тях шофьорът, но без особена злоба. Не можеше да си позволи прекалено отрицателно отношение към курортистите — все пак от тях си изкарваше хляба.
— Фидеара винаги е пълна с туристи, господине, по всяко време на годината. Повечето фидеарци работим към туристическата индустрия и аз не намирам нищо срамно в това — с какво е по-лоша тя от другите? Не случайно Деара не познава войни повече от петстотин години! И вие в Нангар — от Нангар сте, нали? — и генералите от Кондаф се нуждаят от тихо и уютно местенце, за да си починат от бойните полета! Само дето напоследък се активизираха онези международни разбойници от Огнището, но вие не се тревожете, господине, те чужденци не закачат. Пък и тази година за министър назначиха госпожа Рохал’кн’Брил, аз преди десетина години работех в нейния тогавашен отдел като машинописец и я познавам — много способна и твърда госпожа, тя ще ги постави на мястото им. Вие сигурно ще си зададете въпроса, който ни задават всички туристи, които возя — как аз като мъж понасям властта на жените у нас, този архаичен матриархат, зависимото и безгласно положение на мъжете? Ще ви отговоря, ще ви отговоря, господине. Цялата работа е в гледната точка! Във възпитанието. Аз съм истински деарец, тук съм израснал, тук съм възпитан, за мен тия неща са естествени. Можете да се учудите, господине, но това положение за друго не бих го заменил. Мъжете у нас сме свикнали да не се навираме между шамарите, да не се
