събираха в палатката, пееха песни за загинали пилоти, веселяха се, за да забравят загубите, и отново се хвърляха в поредния бой — през плътната зенитна отбрана, между настръхналите с оръдия дирижабли, над мрежите на заградителните аеростати, за да се срещнат с вражеската ескадрила — един самолет срещу десет… Някой загиваше, някой кацаше с повредена машина на територията на Едносъщните, за да попадне в плен. Другите се връщаха, а пред казармените помещения ги чакаше поредното попълнение — все същите млади момчета, набързо обучени в тайните Преломни школи, възторжени и нетърпеливи, недоумяващи защо са толкова мрачни лицата на авиаторите…
Отзад тракаше прожекционният апарат. Баюн гледаше, почти без да мига, подтиснат от яркостта и реалността на филма. Реалността? Да, всичко изглеждаше истинско. По-истинско от самия живот… Блясъкът на тази свръхестественост постепенно ставаше прекален, будеше раздразнение. Като че ли съвсем естествено беше объркването на младия герой пред момичето от местната кръчма… но Баюн реши, че повече няма желание да гледа. Стана и сведен под прожекционния лъч, напусна салона.
Навън го очакваше голямото празно фоайе, осветено от равната бяла светлина на облаците, идваща отгоре и отдолу — дирижабълът летеше между два слоя млечно сияние. Младият мъж придърпа едно кресло до илюминатора и спря погледа си в бялото безформие. Защо всъщност толкова го подразни филмът? И преди беше гледал подобни… въпреки че тогава ги нямаше всичките тези мисли, всички тези съмнения, изводи… Правдивостта на филма криеше нещо, което Баюн възприе като болезнено премълчаване. Тези героични и мъжествени пилоти, които с отчаяна самоотверженост крушаха врага — тях ли виждаше всеки ден в коридорите и кабинетите на Фелдстратегиума? Затлъстели, с вяли и празни лица, върху които тръпка на движение предизвиква само мечтата за нов пагон! Баюн не знаеше как в един исторически филм могат да бъдат казани истини за съвремието, но чувстваше, че е възможно. И знаеше, че и в този филм не са казани…
Вратата на салона хлопна. Още един зрител напускаше прожекцията. Това събуди у него инстинктивен интерес — искаше му се да види този човек, да прочете в очите му дали същите подбуди са го накарали да излезе или просто търси тоалетната. Понечи да се обърне, но в този момент стъпките на излезлия прозвучаха до съседното кресло.
Беше възрастен и малко смешен, с леко изпъкнали очи, пълни със затаено веселие. Костюмът му беше повече от скромен за луксозния колорит на „Велдакон“. Стратегът разбра, почувства, че този човек не е нито преуспяващ инженер, тръгнал да наруши математическия разпорядък на живота си с някое курортно интимно приключение, нито калурис с очи, премрежени от паяжината на финансови комбинации, нито просто аристократ, убеден, че в Деара също е скучно, но поне не толкова. Беше просто уморен, много видял от живота човек, който имаше от какво да си почива и знаеше защо пътува за Деара. Пилотът реши, че на всяка цена ще се запознае с него.
— Изглежда филмът не ви хареса… — каза той и млъкна смутен, защото съвършено същите думи и в същото време произнесе съседът.
Двамата замълчаха за секунда и едновременно се разсмяха. Тази нова едновременност предизвика още по-голямо веселие и трябваше да минат минута-две, докато отново се окажат в състояние за спокоен разговор.
— Ясно е, че и на двамата не ни хареса — възрастният мъж поде инициативата. — Интересно, на вас защо?
— Много е лъскаво — Баюн сам се изненада на рязкостта си. — Ако не знаех много неща за авиацията и историята, може би щях да повярвам.
— Така. Според вас нещата не изглеждат достоверни, правилно ли ви разбрах?
— Неправилно, господине — леко, малко нахално се усмихна Баюн. — Повече от достоверно са направени!
— Тогава?…
— Точно това, което ви казах. Повече от достоверно. Направо можеш да ги приемеш за истина. Толкова вярна истина, че после всичко ти изглежда лъжливо!
Той замълча. Събеседникът му също не пророни дума. Стратегът отговори отново, като че ли на себе си.
— Хубав филм. Хубаво направен, искам да кажа. Само че… защо е направен? Като че ли по някакъв роман… Да, имаше такъв роман. Не знам, вие чели ли сте го?
Възрастният мъж го изгледа много странно.
— Да… чел съм го.
— По-добър ли е от филма?
— Не… същата стока, при това не особено добре написан. Но той е стар. Още от първите години след Прелома.
— Така ли? — изненада се Баюн. — Чел съм нещо много подобно.
— Да не би „Огньове и победи“?
— Да! Как се сетихте?!
— Просто те наистина си приличат. От Рел Ваус, нали?
— Да, от него. И „Огнени пилоти“ ли е негов?
— Да — кимна мъжът. — И той е мой.
Може би за пръв път от много време насам стратегът не знаеше как да реагира. Предписанието мълчеше. Объркано загледа писателя. Рел Ваус… наистина! Не можеше да си го представи толкова естествено и в такава обстановка. Рел Ваус, съратникът на Презитега в Преломния щаб, един от първите фронтови репортьори на новата преса, издавана направо на бойното поле! След Прелома — гръмкият успех на „Огньове и победи“ и няколко следващи романа, няколко пиеси за преломното минало и борбата на прогресивните интелигенти и промишленици срещу догмите на Единната Същност… Постепенно Рел Ваус беше заглъхнал, читателите възприеха това като имагинерно преминаване в задоблачните висоти на изкуството.
Баюн гледаше силните ръце на този човек, ръце, познаващи много видове труд, без нито един от тях да им е станал бреме. Срещна замислените му очи, които сега изглеждаха по-скоро тъжни. Не знаеше какво да прави и какво да каже. Писателят пръв наруши мълчанието.
— Заговорих ви, защото ми направи впечатление начинът, по който напуснахте прожекцията. От много време насам се запознавам с хора, които напускат филмите по моите ранни романи.
— Знаете ли… аз също винаги съм искал да се запозная с вас, господин Ваус…
— Без „господин“. Прощавайте, дразни ме.
— Да… и мен също. Та първоначално исках да се запозная с вас, за да изразя възхищението си. После просто да поговорим…
— Ние вече започнахме. Впрочем, за да не бъде запознанството ни едностранно, как се казвате?
— Прощавайте — засмя се стратегът. — Баюн Глордах. Пътувам за Деара в командировка.
Той премълча военното си звание. Не искаше да предизвика враждебност у писателя и да разруши интересния разговор.
— Всички пътуваме за някъде — замислено каза писателят, — само че ни командироват различни инстанции…
— Интересна мисъл… От новите ви романи ли е?
— Не, разбира се, просто сега ми дойде наум. Новите ми романи? Сега те се издават само в Деара. Нангар предпочита „Огньове и победи“ и всичко подобно на тях.
— Разбирам.
— Дали наистина разбирате, Баюн? Можете ли да си представите тази досада… досада не е най- точната дума — това чувство, което изпитвам всеки път, когато издателство „Път“ ми съобщава за поредното преиздание, когато редакция „Прелом“ ми праща поредната серия комикси по мои романи, когато „Киноепоха“ ме кани на поредната екранизация… Ето, аз пътувам за Деара и в моя чест се прожектира „Огнени пилоти“. Няма да скрия, на премиерата цветът и техниката на този филм ме поразиха, но… не е там работата, Баюн. Все си мисля какво би било, ако с този цвят и тази техника бяха направили „Пустинна мисъл“ или „Днешна пепел“, или „Зун Себенера“, въпреки че той не е завършен и кой знае кога ще го завърша… На премиерата на „Огнени пилоти“ бях поканен, разбира се, официално, а ми се искаше да отговоря писмено, че те всъщност канят не мен. Че канят този, който е писал романа някога, преди това да
