които биха настигнали всеки подобен предател. Описа хитрия и коварен Дилетиле, който, получил съгласието на Баюн, е бил убеден, че действително го е направил свой агент…
Истинският Баюн слушаше тази невероятно искрена и откровена своя изповед и почти беше готов да повярва — толкова логично и истинно звучеше всичко. Лан Фартат, великият комбинатор на нангарската политическа машина, започваше да вярва. Финото му лице за секунда доби глуповат оттенък. Той се изумяваше на своето доверие. Може би затова ръцете му нервно запрелистваха папката с досието на Баюн.
— Момент, господин Баюн. Доколкото разбирам, възложена ви е невероятно висока мисия, емисар на самия Дилетиле…
— Малко повече, господин Фартат — вежливо го прекъсна Баюн. — Контрольор и нещо като инспектор. Емисарите се връщат, а аз оставам.
— Добре. Контрольор. Хм… в известен смисъл сме колеги, значи. В такъв случай вероятно се досещате за моето известно недоумение от разказа ви…
— Предполагам го, господин Фартат. Но все пак бих искал по-конкретно.
— Ще се конкретизирам, господин Баюн — меко каза консултантът. — Особено ако престанете да ме прекъсвате.
Внезапно той стана. Наведе се през бюрото си. Лицето му се оказа близо до лицето на Баюн. Изчезна приятелската усмивка. Подпрян в ръбовете на бюрото, той заговори:
— Аз познавам Дилетиле лично — преди войната се срещахме на дипломатически приеми. Това бяха от онези приеми, в които участниците, особено ако са противници, имат възможност да разговарят дълго и толкова откровено, колкото им позволява тяхната игра — извинете за баналния израз. Знам достатъчно за Дилетиле, за този умен фанатик, който търпеливо проверява не само хората си, но и тяхното родословие до прадядото включително. А той има много добри хора. Но не на тях, а на вас възлага функциите на контрольор. На вас, който сте попаднал на Ампай при подозрителни и непроверими обстоятелства. Непроверими! Старият Дилетиле настръхва от тази дума. Аз също.
Той седна. Без да възобнови усмивката си. Без да сваля поглед от Баюн. Баюн мълчеше, следейки тактиката на Предписанието. Внимателно построената комбинация се развиваше безпогрешно. С неуместното прекъсване на репликата Фартат получи възможност да постави Баюн в неудобно положение. Следваше една естествена внезапна атака, целяща да обърка стратега. Лан Фартат не пропусна да направи това и сега очакваше отговор.
— Очаквам отговора ви, Баюн.
„Вече без господин“ — помисли си Баюн и с нахална усмивка каза:
— Но вие не сте задали въпрос, господин Фартат. Вие само коментирахте своето недоумение. Трябваше ли аз от своя страна да коментирам вашия коментар?
В очите на Фартат се мярна раздразнение, после учудване и дори известно уважение. После изразът им стана пак такъв, какъвто беше в началото на разговора.
— Все пак отговорете ми, господин Баюн. Много държа. Смисълът на въпроса ми е достатъчно ясен, пък и героичните пози са излишни. Поне на мен така ми се струва.
Баюн леко присви очи.
— Героизъм? Не уважавам особено тази дума. Прощавайте, ако съм ви засегнал (Фартат действително се понамръщи — имаше героично минало и навярно се гордееше с него). А що се отнася до Дилетиле, всичко се свежда до едно просто умение, на което пак той ме е учил в Едносъщното училище. Умение да се харесвам на хората. Така, както се харесвам на вас в момента. Дори вие ми вярвате, господин Фартат, въпреки цялото си нежелание. А какво да каже старият Дилетиле, който след толкова години отново среща своя ученик? И то такъв, какъвто би искал да го види. Добавете към това и факта, че старият Дилетиле все пак се нуждае от човек, на когото да вярва без тези дълбоки проверки, които само засилват подозренията. Вие можете да влезете в положението му, господин Фартат. Нали също се нуждаете от такъв човек. Също искате да вярвате на някого.
Лан Фартат го слушаше внимателно, без усмивка. Без да изпуска очите му, Баюн стана и на свой ред се наведе през бюрото.
— Всички около вас са толкова оплетени в игри и игрички, че от двеста крачки личи колко малко доверие заслужават. Дори за живота с тях не може да се говори просто така, без определена скрита цел. Ето защо ми вярваше старият Дилетиле. Ето защо и вие ми вярвате. Вие знаете, че аз не играя своя игра, нито играта на Кондаф, чиято позиция е бита. Вие знаете, че можете да ми се доверите. Знаете, че няма да ви предам. Знаете, че можете да ми вярвате, защото и аз ви вярвам.
Баюн рязко се обърна, направи няколко крачки към стената и отново се върна до бюрото. Това беше достатъчно, за да може Фартат да се освободи от обхваналото го вцепенение. За втори път Баюн разбра, че може и това. Но ако в предишния случай с Йохат имаше физически допир, то сега този дуел с очи можеше да означава само едно — Демона беше дал на своята жертва и частична (или по-скоро епизодична) способност за хипноза, прилагана от Предписанието в някакви ясни само за него върхови моменти.
Чакай, мълниеносно си мислеше Баюн, докато Фартат, изтълкувал състоянието си като умора, разтриваше челото си. Трябва в края на краищата да се опитам да разбера какво иска това Предписание. И аз какво искам, наистина, аз какво искам?
Този въпрос го опари отвътре. Стори му се, че по лицето му е избила издайническа червенина. Без дух да остана, какво искам аз? Сега? Какво?
Преди Демона исках да стана пилот. Да летя на все по-модерни самолети. Все по-нависоко. А сега, когато научих толкова неща за света под самолета, и най-високият полет загуби своето очарование. В света под самолета имаше безкрайна сложност от маршрути, невидими виражи и пикирания, опасни вибрации в крилата на мисълта. Имаше стремителни издигания в свещ нагоре, нагоре, до почти пълното заглъхване на турбините, и веднага след това — хоризонтален безветрен полет в облаците на неизвестни отношения, където никой не знае къде е горе и долу. Това няма значение.
Ето сега този кабинет, този елегантен, възпитан човек с уморено лице беше неговият неповторим вираж. Наистина, моторът на Баюн беше чужд, с неизвестна мощност, но крилата и кормилото, с които той извърши виража, бяха негови. Те уверено бяха превърнали въздуха от враг в приятел и победата им принадлежеше.
Лан Фартат, аеродинамичният Лан, както го наричаха сподвижниците му на политическата арена, който въртеше цялата сложна система на Контролицията, беше седнал пред Баюн с безволно вдигната глава, без да мига с красивите си очи. Баюн разбра, че иска още нещо. Да разлюшка още повече този задкулисен държавен гений. Да направи невероятното. Да го накара да говори това, което мисли.
Нещо повече — той почти разбираше как може да стане това. Трябваше малко да отстъпи от своята идеално защитена позиция. Вече се налагаше. В този образ Баюн беше прекалено съвършен, по-съвършен от събеседника си. Фартат едва ли би могъл да му прости. Трябваше отстъпление. Нужна беше една безпогрешна грешка. Или няколко. Или цяла система, в която грешките толкова се преплитат със съвършенството, че предизвикват снизходително доверие и желание за поучителна откровеност… Предписанието беше съгласно.
Баюн внимателно поведе разговора между нови брегове. Тонът на разговора стана достатъчно интимен, за да може той с чистосърдечен стил да заговори за себе си. Баюн нахвърляше словесни щрихи в най- неочаквани места. Постепенно започна да се осъществява едно сложно платно, един неуверен, колеблив портрет. Идеали, преди всичко идеали, а после тяхната ерозия. Така вятърът разрушава скалите, стояли непоклатимо в нангарските равнини. Вятърът на живота налита върху завършилия школата младеж, изминал по-късно за кратко време пътя към най-високите нива на обществото. Пирамидата от натрупани идеали започва да се руши в най-слабите си места. Често някой по-тежък идеал се срутва от мястото си и полита надолу, довършвайки разрушението на слабите и нетрайни основи. В пясък се превръщат и падащите отвисоко скали. А оцелелите стърчат самотни, болезнено остри като спомен за старата пирамида. Постепенно потъват сред еднаквите цинични дюни, които вятърът на живота може да размести, но не да ги разруши, защото вече е постигнал най-силного разрушение. Пясъкът, от който са съставени.
Баюн беше привършил, но Фартат още мълчеше. Равните му бели зъби замислено хапеха точно очертаната устна. Очите може би за пръв път тази вечер напрегнато се вглеждаха не в другия, а в себе си. После заговори — тихо, като че ли на себе си.
