Баюн тръгна към вратата. Съпровождаше го пронизително свирене — пробваха турбините на дирижабъла. Над терасата се издигаха облаци пара.
Кабинетът на Халбун се намери лесно. Не липсваше и неговият собственик. Командорът на въздушната гара седеше, обърнал гръб на бюрото си, пред малка масичка с колелца. Наведен над нея, той похапваше — сериозно, с размах и не без достойнство. Не, той не беше лаком, но солидното му телосложение изискваше солидно хранене. Баюн чувстваше някаква топлота към този дебел мъж, който се различаваше от другите само по едно: никога не беше гледал на Баюн като на фигура в някаква своя игра, а просто така — като на Баюн!
— Сядай, младеж — покани го Халбун. — И си хапни.
— Ще ти откажа, преди малко закусвах — извини се пилотът и се намести в креслото срещу него. — Как се чувстваш като шеф на цивилно стопанство?
— Зле… — отвърна с пълна уста Халбун, — много работа…
Той довърши последната от четирите пържоли и задълго надигна бутилката.
Баюн го изчака, после поведе един от онези незначителни разговори, в които старите приятели не толкова си казват нещо ново, колкото се докосват до отминалото. Но имаше и нещо друго. Чувстваше, че Предписанието се интересува от Халбун по някакъв особен, странен начин. Не беше пресметливият прицелен интерес към Комран, Дилетиле или Фартат. Беше като спокойно вглеждане, леко любопитство, очакване на нещо неизвестно за другите. Тук отново имаше от онези неясни петна, които Предписанието непрекъснато оставяше по картата на мислите му и които едва ли някога щяха да се прояснят. Заповяда си да не мисли за това и успя да прекара останалото време в безгрижно прехвърляне на думи. После набързо се прости — до отлитането оставаха десетина минути.
Заедно с групата пътници Баюн се доближи до стълбичката към входния люк. Огромното тяло на дирижабъла висеше над тях и липсата на опора под него създаваше противоестествено впечатление. Макар и пилот, Баюн все пак беше свикнал повече с човешки съизмеримите самолети. Не можеше да се освободи от мисълта, че тази чудовищна маса, висока колкото шестетажна сграда и дълга почти колкото гарата, ще се стовари върху него. Тръсна глава и бързо изкачи стълбичката.
След като представи билета, стратегът беше отведен на горната палуба. Отключи каютата. Единично легло, шкаф, масичка, широк овален прозорец — тук несъмнено беше по-комфортно от спален вагон. От дългото подробно указание, висящо на стената, можеше да се научи, че на горната палуба са каютите, тоалетните и банята, а долу има ресторант-киносалон, фоайе за пушене и дори балкон, излизането на който се разрешаваше при добро време и малки височини.
Баюн прочете всичко това. Внимателно се запозна с правилата за поведение при нормален полет и при авария; направи няколко крачки из каютата, отвори и затвори крана на умивалника. Надникна в шкафа и прибра там куфара си. После отвори щорите на прозореца. Вече бяха излетели. Бетонът на гарата се отдалечаваше, под „Велдакон“ бавно се плъзнаха покривите на диспечерските бараки. Скрит високоговорител съобщи, че командорът на гарата пожелава приятно пътуване на всички пътници и лично на своя приятел Баюн Глордах.
Баюн се засмя. Събу обувките си и легна. Главата му потъна във възглавницата и из нея веднага се завъртяха онези натрапчиви мисли, които досега успяваше да прогонва чрез непрекъснато ангажиране с дребни действия.
Най-нагла беше мисълта за Фартат. Тя се усмихваше с неговите внимателни очи и напомняше, че Баюн е пратен в Деара не само с официалната задача да се запознае с новоизбраните ротационни стабилизатори, но и да посети лидерите на деарското Огнище. Същото искаше и емисарят на Дилетиле. Комран Гмас, разбира се, нямаше нищо против.
Всички искаха едно и също, но с различни интонации. Комран се опасяваше, че деарските Бранители имат намерение да се отцепят от нангарския си родител — стигаше му бягството на Дозиюш, който със своята група бе започнал да напипва пътищата към онзи мит, наречен „социална справедливост“. И Фартат се интересуваше от същото — нямаше желание след разбирателството с Комран да преговаря и с други. Дилетиле по начало изпитваше принципно недоверие към Огнището, особено към деарския му „филиал“.
Колко сили имаш над себе си, Баюн… Фартат, Огнището, Дилетиле, Кондаф… Предписанието. Впрочем Огнището — това е Кондаф, а Кондаф — това е Дилетиле, или по-точно Храмът на Единната Същност. Фартат — това е Нангар.
А Предписанието… Това е Демона.
Всичко е една бъркотия! — с ненадейна ярост си помисли Баюн. Обзе го студена решимост най-сетне да се ориентира, да направи усилие за подреждане на нещата, защото сили много, въздействия много, а яснотата е малко. Дилетиле, Фартат, Комран — те поне са естествени елементи на света, но Демона, Демона… Всички искат по нещо. За повечето знам какво, но за Демона не! И все остава онзи въпрос — какво искам аз? Искам ли изобщо нещо?
Своята цел Баюн още не можеше да назове, не можеше да я облече с думи. Но образът й вече изплуваше — бавен, огромен, плашещ с мащабите си, защото беше по-голям дори от света, който познаваше досега Баюн. В него фигурите на Фартат, Дилетиле, Комран бяха щрихи, не — гримаси върху лицето му. Върху лицето на света. Баюн искаше да види истинското лице на обществото. Не сгърчено в невротичните усмивки на дипломацията, не истерично понасящо удари по собственото си тяло, не глупаво и лицемерно оплакващо раните, които само си е причинило, не пушещо с наслаждение ароматични камули, докато дробовете му умират от страшни болести. Не трупащо нови и топли дрехи и забравящо липсата на обувки. Искаше да види друго лице — спокойно, замислено лице на свят, който е осъзнал сложността на своите богатства, от стиховете на Зун Себенера до тръпнещите струни на дира… Кой знае защо, в паметта изплуваха очите на Дозиюш — печални и разочаровани, но напрегнати от решимостта за нещо, което тогава Баюн не можа да постигне. Сега то го застигна, стана негово. Хиляди незабележими, но видяни неща, хиляди неразбрани, но помислени изводи, хиляди недостигнати, но изстрадани истини се понесоха по арената на мозъка, почти закрити от вдигнатия прах — но Баюн знаеше, че този прах ще се слегне. В праха прозираха лицата от ампайските покрайнини, обезобразени от нищета, и техните по-добре облечени, но не по-малко смазани нангарски събратя, празните очи на чиновниците, изхабени от дългото и еднообразно административно въртене, и безнадеждно глупавите погледи на стратезите, тактиците, манастир- школниците…
„Всичко трябва да се промени… Всичко.
А не знам как.
Но чувствам, че може…
Не стигат идеалните представи на Сироган. Донякъде Фартат е прав. Действителността иска своето истинско лице, а не маска, пък била тя и идеална…“
Баюн слезе в салона и потърси определената му маса. Оказа се, че има за съседи двама калуриси. Последва равнодушно, но възпитано представяне, после стратегът взе менюто, а съседите му се върнаха към обсъждане на свои проблеми.
Баюн се постара да се справи с обяда по-бързо, защото съседите го дразнеха. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато високоговорителите съобщиха, че ще се прожектира филмът „Огнени пилоти“.
Поколеба се дали да остане — беше гледал доста филми с подобни заглавия, всички си приличаха, всеки следващ му доставяше все по-малко удоволствие… Почти беше решил да излезе, когато един от съседите му спомена, че филмът е цветен. Досега Баюн беше гледал два или три цветни филма. Но нали скоро съобщаваха, че „Киноепоха“ е патентовала лента, възпроизвеждаща всички възможни цветове… Стратегът обърна стола към екрана, който поставяха двама служители.
Филмът започна толкова близко до познатите шаблони, че Баюн без малко да изругае гласно. Младо момче, за пръв път попаднало в бойната ескадрила на Прелома; до този момент, естествено, не е помирисвало дима на войната; старият, опитен пилот, изпечен боец, се превръща в негов наставник. Грубовато веселие, преди боя. Жестока въздушна битка…
Сражението беше направено блестящо. Старите самолети, построени от дърво и плат, комични и предизвикващи жалост с трите си поставени едно над друго крила, се биеха истински. Прелитаха на метри един от друг, получаваха картечни откоси, пламваха и избухваха, в безпорядъчно премятане политаха към земята, а от откритата кабина падаше мъртвият пилот, обхванат от пламъци… След боя авиаторите се
