бяс на опънатите си до пълно озлобление нерви. Баюн изтръпна. Вече чувстваше себе си привързан за стола. Но Ломит бързо се овладя и дори криво се поусмихна.
— Прощавай — каза Баюн и стана. — Трябва да тръгвам.
— Къде ще тръгваш, бе човек! — извика Ломит, готов като че ли отново да избухне. — Току-що се видяхме и ти…
Баюн се доближи и доверително прошепна:
— Отивам при консултант-презитега.
— При… Фартат? — също шепнешком попита Ломит и изведнъж застана мирно.
Баюн кимна. В погледа на контролицера като тревожна лампичка трепна уважителен страх.
— Извинявай… извинявай, Баюн-чи, не знаех! Не… няма да те задържам, извинявай много… не знаех!
— Нищо, де! — успокоително каза стратегът. — Все едно трябваше да чакам, докато получа пропуск. Ама слушай, Ломи-чи, дай да се видим, а? Имаш ли телефон?
— Да… имам, разбира се! 3-59-90, ще ме търсиш вечер, пък и по-късно може, ние, контролицерите, сме свикнали да ни будят…
— Хайде, всичко хубаво — каза Баюн, отваряйки вратата.
— Всичко… хайде довиждане, пък се обаждай!
В тона на Ломит се чувстваше искреното нежелание да му се обажда такъв опасен посетител, който носи униформа на стратег и разговаря лично с Лан Фартат.
Баюн отиде до гишето на седми отдел и повтори молбата си. Дежурният се обади по селектора, поговори няколко минути и съобщи на Баюн, че ще трябва да почака десетина минути, докато стане възможно да съобщят на господин консултанта. Баюн кимна, осведоми се къде е тоалетната и се отправи натам.
До този момент той усещаше само чудовищното напрежение на човек, който с ръце задържа срутваща се стена. Стената бяха неговите чувства. Последните капки от усилията му я сдържаха, докато той се добере до тоалетната, да се заключи вътре и да приседне върху капака на чинията. После стената рухна.
Баюн се облегна назад върху някаква тръба. Разкопча яката си, но не почувства облекчение. В гърлото пулсираше нещо плътно и остро. Нещо с цвета на окървавени дрехи. Пред разфокусирания поглед танцуваше раздутият юмрук на Ломит, който се стовари… Не, не върху Баюн. Това беше твърде малко. Той рухна върху целия свят. После… едно трудно преглъщане, едно притискане на лицето върху грапавата мазилка — и край. Върна се хладнокръвието, нарушавано само от заглъхващия трепет на тялото. Какво толкова го беше потресло всъщност? Това, че в Контролицията не си поплюват, му беше известно отдавна. Но всичко, което беше чувал, се отнасяше за разпитите на предатели на нацията, на кондафски шпиони, които са загубили нравствения си облик… Какво беше загубил човекът на стола? Лицето си? И именно Ломит ли трябваше да му го върне? Може би за да му предложи своето?!
Тези мисли не бяха единствени в главата му. Някъде отзад течаха други, много по-бързи. Не диктовки на Предписанието. Избликваха като фонтани от пукнатините на неосъзнатото и с тъмни гъсти струи заливаха съзнанието… „В нангарската икономика… — иронично танцуваше лицето на Комран, — дълбоко изгодна и нравствена!“, „Но Сироган не може да бъде записан на грамофон, Комран-чи“ — летеше в обратна посока Дозиюш, „Играта, моята игра…“ — хрипкаво умираше Лоттикс, „Нищо, всички сме бледи пред Същността“ — отговаряше Дилетиле и обнадеждено обръщаше другото си лице…
Човекът на стола.
Ломит.
Президент-стратегът, на когото служеше Ломит и когото Баюн за пръв път нарече хитър мръсник.
Баюн излезе в коридора. Отиде до гишето. Съобщиха му, че ще бъде приет. Дадоха му пропуск. Измина необходимия брой коридори и стълби (пътят тук все пак беше по-кратък, отколкото в Храма). Влезе в кабинета при Лан Фартат.
— Седнете, аналитик-стратег — учтиво каза Лан Фартат.
Баюн седна. Очакваното предписано раздвоение сега беше някак по-бледо. Нищо чудно. Този път бившият пилот не се бореше със себе си. Доброволно, с пълно съгласие, той отстъпи пътя на Предписанието.
— Прощавайте, че идвам с такова закъснение, господин консултант.
— Без титли, господин Баюн, и дори, бих предложил, без „господин“. Действително, очаквах ви по-рано. Надявах се, че ще дойдете още сутринта.
— Засега ще запазя учтивата форма, господин конс… извинете, господин Фартат. А що се отнася до идването ми, държах първо да се наспя. Съгласете се, че когато човек е пътувал цяла нощ с влак, а преди това три денонощия с подводница… Това ви е известно навярно. И не само това, нали?
Лан Фартат го гледаше с внимателна вежливост.
— Радвам се, че намираме общ език, Баюн… добре, господин Баюн… засега. В такъв случай, струва ми се, можем да говорим с открити истини. Нищо повече не ми е известно. Дори и фактът за вашето пристигане с подводница беше съмнителен. Поради това не ви арестувах, въпреки че появата ви след такова мистично изчезване е… достатъчно подозрителна. Но…
— Но моето поведение след завръщането не даваше никакви поводи за арестуване, нали? Аз не се укривах, не се свързвах с подозрителни личности и т.н. Аз се прибрах в къщи, наспах се, а след това дойдох, както виждате, тук. Между другото вашите служители, които ме следяха, са бездарни. Повярвайте ми, десет пъти можех да се отърва от тях.
Фартат изглеждаше леко шокиран. Съвсем леко.
— Вие сте досетлив повече, отколкото предполагах, господин Баюн. Харесвате ми. Чисто субективно, разбира се.
Баюн се усмихна. Почти същия комплимент беше получил от Комран. Явно умението му да се харесва печелеше почитатели.
— Господин Фартат, знаете ли, най-лесно човек прави впечатление, когато се „досеща“ за предвидени неща. Всичко беше едно логическо… пророчество, ако щете. В края на краищата целта ми беше именно да не ви давам повод за арестуване…
— Ясно. Ето ви тогава едно допълнение към вашето пророчество, господин Баюн. Бездарните, според вашия израз, агенти, проверяваха само дали ще се стараете да се освободите от тях. А те бяха придружени от други, които едва ли сте забелязали.
— Едва ли — съгласи се Баюн.
Той разглеждаше Лан Фартат. Ръководителя на Контролицията и фактически неин създател. Съратника на Презитега от самия Прелом. Конструктора на държавната власт. Макар и неофициален, широко известен беше неговият обтекаем девиз: „Всички граждани в нашата страна имат право на контрол и ние сме длъжни да им го осигурим.“ Продълговатото фино лице на Фартат излъчваше образованост и тънко познание на живота. Доста оредялата и потъмняла от възрастта коса в абсолютен порядък раираше безупречния му череп. А ясните очи бяха толкова внимателни, че можеха да минат за равнодушни. И като последно допълнение цивилният костюм създаваше чувство за геометрична точност на кройката, вярна до неестественост.
— И така, Баюн Глордах, двадесет и шест годишен, аналитик-стратег в секретния отдел на Фелдстратегиума… — той бавно положи листа с данните върху масата, — вие се завърнахте. И тъй като сте гражданин на Велик Нангар, вие имате право на контрол, който ще ви осигури нашата скромна институция. Доколкото разбирам от доброволното ви идване тук — Фартат прекъсна за секунда фразата си с ненадейно красива усмивка, — вие желаете да подпомогнете нашата работа с подробен разказ за двадесетдневното си отсъствие. Правилно ли ви разбирам?
Предписанието неуловимо плъзна пръсти по невидимите си картотеки и измъкна върху екрана на поведението най-подходящата мимика, най-естествения глас, с който разговарят умните и съобразителни офицери в нангарската армия, най-скромната усмивка, с която Баюн да каже:
— Напълно, господин Фартат.
— В такъв случай аз цял съм в слух.
Баюн започна да разказва истината. Или почти цялата истина. С малката разлика за Лотикс, който в разказа пред Дилетиле беше загинал при падането на самолета, а сега умираше в силните ръце на Баюн,
