тази глава няма мозък. Там има очи, уши, ръце, но няма кой да преценява фактите, действията, последствията. Те се преценяват тук. Ние сме мозъкът на Кондаф, момчето ми. Когато онзи лигльо, Презитегът, стана удобен на едрите търговци, които ограничавахме, и на инженерчетата, които недооценихме, той направи прословутия Прелом. Няма съмнение, беше намерил добър момент. Ние, задълбочени в разпространяването на Същността извън Нангар, не обръщахме достатъчно внимание на вътрешните събития. Но това имаше и друга страна, Баюн-чи. Кондафарите не забравиха нашите уроци. Ние, Певците на Единната Същност, ги научихме на държавна култура! Научихме как да дресират племената си, изградихме стройната система на Концентъра, създадохме им обществен организъм. Всичките им офицери са наши възпитаници. Така че ние, Едносъщните, воюваме с Нангар, Баюн-чи. Повече няма да рискуваме, достатъчно Единни загинаха при Прелома. Старият Тих Певец Дилетиле няма защо да съгласува действията си с Кондаф или с Огнището. Обратно, те ще правят това! И чуй какво ще ти кажа, Баюн-чи! От днес ти си специален резидент на Храма, на вярата и преди всичко на стария си учител!
Баюн беше във властта на раздвоението. Истинският — новият! — Баюн с иронично отчуждение наблюдаваше вдъхновения старец с разширени блестящи очи, в които се отразява другият Баюн, олюляващ се от безупречно вълнение, който притиска ръце до гърдите си, с труд разлепя бледите си устни и говори с пресипнал глас.
— Не мога да приема такова доверие, учителю. Вие толкова отдавна…
— Знам, знам какво ще кажеш, момчето ми, — почти извика Дилетиле. — Толкова години, променил си се и така нататък. Най-добрите си агенти, най-сигурните познавам само през последните няколко години, а колко от тях съм възпитавал в детството им?! Не се терзай, Баюн-чи, момчето ми, ти си по-готов, отколкото предполагаш! Ела, седни до мен, ще те запозная с основните шифри. Те не са много.
Едносъщния Баюн слизаше по необикновено стръмната улица, към оживения малък площад, който изглежда представляваше център на града
Въздухът беше чист и изключително приятен. Ниско над хоризонта слънцето излъчваше приятна мека топлина. Сенките се удължаваха. Пред Баюн върху паважа се плъзгаше, разтягаше и сливаше неговият силует.
Беше започнал да привиква към тези неочаквани преобръщания и завои, които придоби животът му. Новото неизменно щеше да бъде с него. Рано или късно страхът пред него трябваше да отстъпи място на любопитството. И това започна да става. Баюн чувстваше, че всичко, което се е случвало и ще се случва с него, му е интересно…
Площадът беше кръгъл. Старомодни къщи образуваха един от полукръговете му. Другият, гладък и непристъпен, беше част от стената, обграждаща манастир-лагера. В средата имаше висок портал, почти без никакви украшения, освен неизменния девиз за бледостта на всички пред Същността. Едната врата беше леко открехната. Баюн почувства непреодолимо желание да надникне вътре. И това му беше позволено. Значката, която получи на излизане от Дилетиле, щеше да отвори пред него всяка врата. На нея беше написано „Певец на Единната Същност“. На Ампай това значеше много.
Без да откъсва поглед от значката, часовият извърши безмислените еволюции за отдаване на чест. Дворът радваше окото с идеално измитите си глинени плочи. Беше почти празно. Няколко двойки преподаватели тихо разговаряха. Голяма група манастир-школници се изсипаха от някаква странична врата и се строиха в хорово каре. Със стремителни крачки един от Певците изнесе напред охраненото си тяло. Застина като статуя пред карето.
— Всички сме бледи пред Същността!
— Всички и всеки! — изрева карето. Баюн едва не запуши уши.
— Кой съм аз, Единни?
— Тихпеецнаединнатасъщност! — сдъвкано отговориха школниците.
— Какво искам от вас?
— Самовглъбяванеиприобщаване!
— С какво ще започнем?
— С вечна молитвена клетва!
— Положи тон за вярност! — заповяда преподавателят.
От първата редица с три бързи крачки изскочи запевачът. Слънцето блесна върху зъбите му:
Баюн им обърна гръб. Потъна в живителната сянка на входа към администрацията. Там според указанията на Дилетиле щяха да му съобщят кога и откъде ще тръгне подводницата, която трябваше да го върне в Нангар.
От двора глухо долитаха познатите до отвращение думи на Вечната молитвена клетва.
Улицата го поведе по широка дъга към покрайнините. Няколко пъти го привличаха витрините на малки магазинчета със странни и екзотични стоки. Някъде се продаваха плодове, другаде — сушена риба, дрехи с непривична кройка или вещи, предназначението на които в повечето случаи оставаше пълна загадка. Той спря за известно време на кръстопътя. Там беше станало улично произшествие, което никога не можеше да се види в Нангар. Две колесници, теглени от впрегатни филове, се бяха сблъскали. Едната беше преобърната. Водачът напразно се мъчеше да укроти буйния гущер, който налиташе към своя събрат. Филът от другата колесница беше с по-кротък нрав. Не правеше опити да напада. Свиваше се на кълбо, съскаше и размахваше бодливата си опашка. Неговият водач, освободен от необходимостта да се справя с животното, стоеше с подпрени на кръста ръце. Засипваше колегата си с поток от епитети, явно богати с определено съдържание, но абсолютно неразбираеми за Баюн. Пострадали нямаше. Колесниците бяха празни. Баюн постоя малко, погледа и продължи, за да се натъкне на нова витрина. Тя беше засипана с много и разнообразни вещи, повечето от които невероятно стари. Магазинчето беше антикварно. Баюн не се сдържа и влезе вътре. И почти веднага погледът му се спря върху предмет, който го накара да забрави останалите. Продавачът, разбрал какво интересува важния клиент, пъргаво свали от лавицата дира и го постави на тезгяха.
Петострунен дир. Отдавна бившият пилот не беше държал този инструмент. Всъщност откакто престана да бъде пилот. Откакто заглъхна музиката на близкото небе. Взе инструмента и започна да го разглежда внимателно. Пръстите му до побеляване стиснаха грифа. Между пета и шеста позиция с вензелни букви беше изписано името „Теоджин“.
Бащата на класиката. Музикантът, композиторът, майсторът на музикални инструменти. Дирът беше на повече от двеста години. Но звукът, с който запяха струните, изпълни помещението и като че ли не остави място за нищо повече. Никога Баюн не беше чувал толкова плътен и богат звук. Изсвири няколко такта от една стара песен. Това беше достатъчно. Той разбра, че ще купи този инструмент. И ще го отнесе със себе си в Нангар. На всяка цена ще го отнесе. Попита за цената. Плати с почти всички жетони, получени от Дилетиле на излизане. Отново пое към брега, внимателно понесъл покупката си с две ръце.
На пристанището вече го чакаха. Самият Дилетиле беше дошъл да го изпрати. На борда на малкия катер двамата обмениха последни прощални реплики. Дори и да беше учуден от покупката на Баюн, Дилетиле не показа това с нищо. Баюн му върна значката. Ритуално притисна ръката му до челото си. Дилетиле напусна катера. Застана на брега и вдигна напред и нагоре ръце в знак на благословия. Така остана — смаляваща се фигура на отдалечаващия се бряг.
Катерът го откара до подводницата, която чакаше на рейда. Баюн беше приет от капитана, който мълчаливо го отведе в каютата. Отново беше сам със себе си. Две денонощия път. Монотонен тътен на моторите. Спокоен ход на неподгонените мисли. Баюн се изненада от това, колко е започнал да цени възможността за спокоен размисъл. Някога мислеше, че тази ценност идва със старостта. Той се усмихна на умиротвореното си настроение. Изтегна се на койката, без да се събува. Но ръката му докосна дира. Обзе го
