странно вълнение. Той седна, бавно пое инструмента. Като че ли за момент се беше превърнал в своя приятел-музикант, който, докоснал дира, побеляваше до върховете на пръстите си. И оставаше все така бледен, докато музиката не изтече от душата му. Знанието да подрежда гами по някакъв чудесен начин се беше запазило в пръстите на пилота. Първият акорд отзвуча. Последвалите го звуци нямаха нищо общо с елементарните весели песнички, които свиреше някога в школата. Звуците бяха неочаквани, накъсани, изненадващи като появата на Демона, като събитията след това, като падане на горящ дирижабъл, като вдъхновеното лице на Дилетиле, като острата воня на мъртвия фил и още много други неща. Неизвестно откъде беше дошла увереността, че може да изсвири всичко това, да го разкаже, дори да го изпее на всички, които са готови да го изслушат… Стиховете изплуваха някъде отвътре. Заварваха съзнанието му неподготвено. Там някъде, из върховете на нангарския културен елит, живееха същества, наречени поети, които пишеха римувани образи — видения, породени от неземна любов или абстрактно отчаяние към неразбрания свят. Баюн рядко четеше луксозните им издания. Древният Зун Себенера беше много повече свързан с действителността, отколкото съвременните му наследници — странно, нали? Неговите „Срещи с боговете“ оставаха в паметта по-трайно, отколкото множество съвременни стихове. Това бяха подредени мисли — и те обещаваха проясняване на многомесечния хаос, който владееше ума на Баюн.
VIII. КОНТРОЛИЦИЯТА
Дежурният се наведе към гишето, за да разгледа секретния пропуск. Кимна удовлетворено.
— Какво ще обичате, господин секретег?
— Трябва да говоря лично с консултант-президент-стратега.
— С господин Фартат?
Баюн кимна. Леко изненадан, дежурният затвори прозорчето. Заговори с някого по вътрешния селектор. Гласът му не се чуваше. Най-сетне остави слушалката и отвори гишето.
— Обърнете се за вътрешен пропуск към седми отдел. Но имайте предвид, че трябва да е за нещо наистина важно.
Без да го изслуша докрай, Баюн тръгна към въртящата се врата на чакалнята. Преди да влезе, рязко се обърна към входа. Зад стъклото на портала една сянка се дръпна встрани. Втората сянка на Баюн. Някъде тук имаше и трета. Две професионално незабележими фигури, които с търпеливостта на вързан фил следваха Баюн вече трети час. За да се убеди в това, той измина доста заплетен маршрут около центъра на града. Следенето беше факт. Напълно естествено.
Баюн не бързаше. Пропуск щеше да получи веднага. Вървеше към седми отдел по широкия коридор. Коридори… Откакто се беше преселил в столицата, коридорите станаха също такава обикновеност, както и улиците. Ако сравнеше разстоянията, изминати през коридори, с тези, които бе извървял под открито небе, те сигурно щяха да се окажат равностойни. Пък и преди това — коридори в целия живот, от детството досега. Не прави това, не прави онова, дръж се по един начин, не се дръж по друг. Тази стая е за теб. В онзи отдел нямаш работа. В последния месец се случиха много събития — и всички бяха свързани с коридори. Дори пътуването до Ампай и обратно се оказа кратък преход под открито небе от едни коридори до други.
А най-големият коридор беше Предписанието. И най-странният. С неочаквани завои, с подеми и слизания, с внезапни стълби и колони, скрити в полумрак или ярко осветени. В последно време идваше чувството, че този коридор може би (може би!) ще го изведе от всички останали. А зад тях? Можеше ли да има нещо зад тях?
— Баюн! Без дух да остана, ако това не е Баюн! — стресна го отстрани полупознат глас.
Стратегът се обърна. Гореща вълна от спомени го накара да направи няколко непроизволни движения с лицевите мускули, преди да се усмихне.
— Ломит! Ти ли си наистина?
— И още как съм аз!
Наистина, той беше — все така дълъг, изтъкан от сухожилия, с огромен гърбав нос, зад който предпазливо се взират сближени пронизващи очички. Тези очи лукаво умееха да скрият истината при всяко нарушение на уставния порядък — някога, в школата. Същите очи нагло се хилеха, когато старшият преподавател тържествено съобщи пред строя, че кандидат-летецът тактик Ломит се изключва от школата за системно напиване по време на наряд. В тези очи се четеше, че Ломит няма да пропадне, Ломит винаги ще бъде добре и ако Баюн е негов приятел, един ден ще се гордее с това.
Сега, пет години по-късно, дългата фигура на Ломит запълваше страничния коридор. От него лъхаше на концентрирани напитки. Знаците на униформата говореха, че е вътрешен служител на Контролицията. Баюн беше чувал какво правят вътрешните служители на Контролицията…
— …кретег си станал, а? А кажи как го направи? Хитър си, хитър! Не го усуквай, до такъв пост с пилотско майсторство не се стига…
— А при теб какво става? — отклони неприятната тема Баюн.
— Какво при мен? Контролицерче! Тия, които не обичат реда, ги подреждам. С враговете на Презитега враждувам и да ти кажа, все ми е от полза. Нервна работа, ама плащат добре. Виж какво, я ела в кабинетчето ми, к’во сме седнали да говорим прави. То малко не е редно, ама ти си секретег, имаш право навсякъде. Там имам един клиент, ама той е дребна риба, да не те тревожи.
Баюн погледна към дъното на коридора, където светеше гишето на вътрешния дежурен. Предписанието не го посъветва нищо, въпреки че остро се нуждаеше от съвет. Тръгна след Ломит.
Стаята беше с доста неуютен вид. Пилотът закри с ръка очите си — мощната тръба в средата на тавана излъчваше режеща светлина. Огледа се. Здраво вързан за стола, в средата на стаята седеше човек. Падащите резки сенки скриваха лицето. По цялата фигура с изцапани от нещо тънки дрехи се четеше белег на мълчалива неподвижност, който накара Баюн да потръпне. После той разбра с какво са изцапани дрехите на седящия. И съжали, че е дошъл.
— …Чувала Халбун. Абе, ти не ме ли чуваш?
— Бях се замислил нещо — смутолеви Баюн. — Та казваш, че си срещнал Халбун?
— Да бе, нали знаеш, че стана командор на летището. Остави армията и нещо не иска да си прави пиенето с мен. Тлъсто, викам му, забрави ли услугите на школата? А той ми се хили и разправя — сега, вика, ти ще идваш при мен за услуги! Притрябвал ми е! Лесно му е, като има свои хора в Калуро и не му пука от нищо! А аз тука бия мутри и стягам колана…
Ломит застана пред седящия в леко разкрачена стойка.
— Седни, де — каза той през рамо и посочи единствения стол до вратата. — Аз тука ще обработя моя човек и посл…
Без да довърши, той ритна седящия в коляното. Човекът изстена. Отметна се назад — единственото движение, което му беше достатъчно. Баюн видя лицето му. Страшно лице, върху което чертите са загубили тривиалното си разположение и са придобили съвсем друг порядък. Винаги беше мислил, че порядъкът е свързан с истината. Но този, върху лицето на седящия, произлиза ше от най-страшната лъжа, лежаща върху света. Навярно това бе лъжата на целия свят, който Баюн познаваше. Поиска му се да избяга от тази стая. От този стол. От това лице. Но нещо, може би Предписанието, може би той самият, го държеше на стола по-здраво от въжетата на онзи отсреща и мълчаливо му крещеше: „Гледай, Баюн, виждай, запомняй!“
— Тоя знае защо го бия — мърмореше Ломит. — Абе, тъпак, не разбра ли, че е по-хубаво да си кажеш хората, отколкото да станеш на кайма. Виж, Баюн-чи, луд човек. Не прави сметка, че е военно време и ни вестници, ни подписи ще му помогнат. Чу ли, бе! Няма! Я, ти май искаш да ми кажеш нещо?
Той се наведе над разбитото лице. Доближи ухо до нереалните по цвят и форма устни. Изглежда разбра какво му казва седящият, защото рязко се изправи, изпсува и го удари с юмрук в гърдите. Тласъкът беше прекалено силен, столът се наклони назад. Няколко застинали мига Баюн се бори с желанието да скочи и да спре падането. Но не мръдна. Предписанието го държеше застинал с равнодушно изражение. Той съзерцаваше странната фигура на замръзналия в неустойчиво равновесие стол, здраво държащ в прегръдките си човека, и Ломит, наведен отгоре, почти залитнал, възвръщащ нервите си в професионално равнодушие. Столът все пак не падна, върна се в старото положение и стратегът беззвучно въздъхна.
— Ломи!
Контролицерът мигновено се обърна. Направи крачка, като че ли искаше да стовари върху него целия
