Дилетиле!
Огромната, изпъстрена с Първомисли стена на стаята в Едносъщното училище. Едносъщният Дилетиле — още млад, с одухотворено лице и силни красиви ръце, които се разтварят в безпомощния стремеж да обрисуват необхватността на Единната Същност и Приобщението. Баюн почувства как Предписанието настървено се хвърля към новата възможност. През мозъка прелитаха стотици комбинации в търсене на най-безупречната. Този процес ставаше някъде дълбоко в него и същевременно извън съзнанието, без да пречи на спомена.
Колкото и да смесваше спомена за Дилетиле с омразата си към Единната Същност, Баюн така и не можа да намрази единствения човек, който истински се беше занимавал с неговото развитие, който пръв му беше обяснил първата картина, първата музика, първото стихотворение. Сега, в този дълъг миг на движение по празния коридор, Баюн не можеше да разбере дали се вълнува повече от предстоящата среща с Дилетиле, или просто е разтревожен за оцеляването си. Нямаше време за изясняване на сложни противоречия. Стигнаха нужната врата.
Тук обстановката беше почти същата, но за нея явно се полагаха повече грижи — според ранга на собственика й. Освен всичка друго, тук беше значително по-чисто.
— Излез, Единни — каза Дилетиле, след като изслуша доклада на чиновника си.
Единния се поколеба. Погледна към пистолета си, към Баюн, после отново към Дилетиле.
— Излез — повтори Тихият Певец. — Не се тревожи. Остави ми пистолета си и излез.
Единния се подчини. Дилетиле мълчешком разглеждаше Баюн. Не му предложи да седне, въпреки че в стаята имаше столове. Стратегът също разглеждаше своя бивш учител. Сега вече Тих Певец, Първоединен жрец, чиято дума в Храма има тежестта на каменна плоча. Остарял беше Едносъщния Дилетиле. Много малко беше останало в него от онзи фанатично влюбен в работата си учител. Впрочем, именно фанатизмът беше останал. Притаен в ъгълчетата на кафявите очи. Не толкова част от душата, колкото служебен атрибут.
Останал беше и втренченият, нищо не изпускащ поглед. Спокойното самовладеене. Ръцете — все така силни, твърди, нетрепващи.
Но онази сдържана радост, с която Дилетиле винаги влизаше в класа, беше изчезнала. Нямаше я жизнеността на човек, който искрено и твърдо изучава и се задълбочава в това, в което вярва. Нямаше го удоволствието, наслаждението от живота, в който той е заел своето място. Някога гъстата яркосиня коса беше оредяла и почерняла. Нямаше я младостта. Много, много беше остарял Едносъщния. Повече, отколкото състаряват петнадесет години. Но това не бяха просто петнадесет години. Това беше един Прелом и един нов живот, който далеч няма качествата на предишния. Полудивият Ампай трудно може да се сравни с Нангар. Съмнителен съюз с бившата колония Кондаф. Съмнителни надежди за реставрация на отминалото. И съзнанието, че дори и да се върне властта, младостта ще си остане там, в допреломните години.
— Все пак държанието ви не е подходящо за правоверен, Саанох — наруши мълчанието Дилетиле. — Вие си давате сметка къде се намирате и какво може да очаквате от нас. И в същото време стоите и ме разглеждате така, като че ли сме си сменили местата.
— О, не, Първоединни — непринудено се усмихна Баюн. — Просто в момента не мислех за това. Все пак когато човек се срещне със стария си учител, ще му се да разбере какво се е променило в него.
Дилетиле отвори кутията на бюрото. Извади дълъг оранжев камул. Запали го, пъхна го в ноздрата си и с леко присвити очи погледна Баюн.
— Значи наистина си ти, Глордах. Не бях сигурен, все пак годините променят. Знам, чувал съм за теб и за твоите успехи. Концентърът залагаше на теб — ти знаеш доста за работата на Фелдстратегиума. Очаквах да ми съобщят, че са те доставили в Кондаф. А ти се оказваш тук, при това с много правдоподобна легенда. Ако не беше проверочното изпитание…
Баюн мълчеше. Предписанието считаше за необходимо и единствено възможно мълчанието. Всякаква самодейност беше безмислена. Той мълчеше, но лицето, ръцете, позата му се променяха непрекъснато. Командвани от Предписанието, те светкавично реагираха на всяка дума на Дилетиле. Логиката на тези промени беше сложна и не съвсем ясна. Дилетиле говореше плавно и убедително. Разкриваше пред Баюн реалната картина на неговото положение. Но тонът му ставаше все по-добър, бащински, странно свързан с това, което Дилетиле виждаше в реакциите, мимиките, очите на бившия си възпитаник. Изведнъж той замлъкна. Зад прозрачната стена на погледа му напираше силно колебание. То се задържа няколко мига и изведнъж избликна в ненадейно продрезгавелия глас на стареца.
— Или може би… ти не лъжеш, Баюн-чи? Наистина не си забравил уроците на учителя си?
В тона на Дилетиле се долавяше изумление от самия себе си. Беше се поддал на подтисканата с години необходимост да вярва на нещо, на някого в този свят, където, без дух да остане, всеки е излъгал всекиго поне веднъж и не може да спре да лъже, защото трябва да крепи старите си лъжи.
— Не лъжа, учителю — изрече Баюн.
Именно изрече. Тембърът, колебливостта, страданието и паузите в гласа му имаха стойност на съвършена скулптурна композиция, създадена вътре в мига, предназначена само за едно — да бъде това, което иска да чуе Първоединния Дилетиле. И той го чу.
— Седни, момчето ми.
За пръв път в думите му нямаше напрежение. Така започна най-сложният разговор, който някога бе водил Баюн. Той разказа всичко — от момента, в който една кола препречи пътя му в „Горското уединение“ и до обявлението на манастирската стена, което даваше някаква надежда за обратно връщане. Разказа за Комран и неговите маски, за аварията на самолета (тук се отклони малко от истината и обясни, че ги е нападнал нангарски изтребител), за айсберга в Силоншерското течение и мъртвия фил в покрайнините на града.
— Навярно трудно ще завоювам доверието ви, Едносъщни учителю, особено ако ви кажа, че никога не съм искал да работя нито за Огнището, нито за Кондаф. Аз искам просто да живея като всеки друг човек, учителю… — Трескаво, на пресекулки говореше Баюн.
— Успокой се, момчето ми — меко го прекъсна Дилетиле. — Успокой се. Ето, пийни малко вода. Имам чудесни деарски камули, пушиш ли?
Баюн виновно се усмихна.
— Нищо — каза Дилетиле. — Добре, че не пушиш. Опазил си се. Аз не можах.
Той запали камула. Стана. Отвори прозореца.
— Баюн-чи, от началото на нашия разговор си мисля за това, как да постъпя с теб. Почти съм убеден, че не си емисар на Феядстратегиума…
Баюн сложи ръка на челото си.
— Учителю, кълна се…
— Недей — спря го Дилетиле. — И така ти вярвам. Знаеш святото предназначение на клетвата, нали? Не я хаби за дребни неща.
— Нима вашето доверие е дребно нещо, учителю?
Дилетиле го изгледа явно поласкан.
— Всички сме бледи пред същността, Баюн-чи.
— Всички и всеки — ритуално отговори Баюн.
Първоединния приседна на бюрото.
— Баюн, разбирам твоето желание да се върнеш в Нангар. Знаеш как се отнасям към сегашната лигаво-еретична власт там. Но няма да те уговарям да промениш намерението си. Разбирам те, там си имаш свое място, свой живот, които сега ще ти липсват навсякъде другаде. Но ти си умно момче, знаеш колко компромиси има в живота. Ще трябва да приемеш един компромис.
Той замълча. Баюн също мълчеше. Предписанието придаде на позата му очаквателен вид.
— Ти все пак няма да можеш да прекъснеш контактите с Огнището, момчето ми — каза Дилетиле. — Но функцията ти ще бъде безопасна и съвсем изгодна. Ти ще бъдеш над всички, в това число и над Комран. Един или два пъти в годината ще получаваш от мен инструкции, които ще предаваш на Комран или ако си в друга държава, на местния водач. Ще искаш от тях сметка за всичките им действия.
— Но, учителю — недоумяващо каза Баюн, — Кондаф може да не се съгласи с вашето решение…
Дилетиле се разсмя. Смя се дълго, до пресипване. Беше принуден да пие вода, за да се успокои.
— Кондаф ще се съгласи, Баюн-чи! Какво му остава? Кондаф е едно силно тяло със здрава глава, но в
