Да, той няма да скрие, че вижда един узрял не според годините си млад мъж. И това го радва. За него съжалението винаги е придружавало необходимостта да се вземат мерки срещу младите бунтари, които попадаха в Контролицията. Идеалите, в това господин Фартат е дълбоко убеден, са абсолютно необходими за съзряващия човек. Трябва отнякъде да се започне. Трябва да има стъпала, от които да се отблъснеш нагоре. Но според идеалите не може да се живее, без дух да остане, колкото и да е жалко! Те са обща представа за най-добрата възможна картина на света. А той на практика се оказва съставен от огромно количество дребни неща. Човекът е принуден именно от тях да съставя живота си, а не от общите представи. И тук, Баюн-чи, се крие клопката. Великата трагедия. Предопределеността на човека. Вместо той да прави нещата — те правят него. Те са се научили на това много преди той да се роди. Преимуществото, че е разумен, не му помага да надхитри безсмъртната им практика. Затова идеалите в един момент се оказват вреден товар, който повече не може да бъде влачен по нанагорнището на живота.
Тук именно е изпитът на зрелостта, Баюн-чи. Или оставаш с товара и той рано или късно те смъква в подземията на Контролицията или подобна институция, която неизбежно съществува… Или, освободен от бремето, се понасяш нагоре, където може да има финален връх. Връх, а не подземие, нали? Има и нещо друго, Баюн-чи. Хората искат да бъдат еднакви. Не защото не обичат прогреса или са лоши по натура. Не, те просто са като скачените съдове в опитите на Онторах. Повечето в един от тях предизвиква движение от него към другите, които имат по-малко. На това се крепи движението в света ни. Нашата скъпа Контролиция изпълнява ролята на онези тръбички, които свързват всеки с всеки, които дават възможност за доближаване до равновесието, без да се опасява, че то ще бъде достигнато. Дори съвсем еднаквите амбиции предизвикват различни постижения, различни достояния, а оттам — необходимостта да се прелива от някой към някого…
Колко сложно, помисли си Баюн. Колко много думи са необходими на разумния човек, за да нагоди разума към целите си. Ето как буквално се наслаждава Лан Фартат на гласа си, разливащ мъдростта на житейската си философия. С невероятна яснота Баюн разбра, че пред него се намира особено опасен враг. Още не знаеше дали това е негов извод или на Предписанието, сега това нямаше значение. Лан Фартат му беше ясен — от словоохотливото си желание да се самообясни до безапелационната си жестокост към тези, които не желаят да направят това.
— Да, наистина, господин Фартат — прекъсна мислите на Баюн собственият му глас. — Вие се ориентирате в тази сложност по начин, който умът ми не го побира.
Фартат трепна. Внимателно се вслуша, не откри ирония и се усмихна доверително.
— Аз съм политик, Баюн-чи. Зрелият човек трябва да бъде зрял политик. Политиката е онова шесто чувство, което безпогрешно намира път в тоя сложен свят. Останалото е маскировка. Всичко — и моят несъмнено важен пост, и личният ми живот. Така е, Баюн-чи.
Стратегът замислено и печално кимна.
— Завиждам ви, господин Фартат. Простете за искреността, но ви завиждам. Всичко при вас е ясно, всичко е разпределено. А аз се оказах, поради случайност или кой знае как, в напълно неопределено положение.
— О, не, Баюн-чи — с усмивка го прекъсна консултантът. — Тъкмо напротив, аз би трябвало да ви завиждам. Вашето положение е повече от чудесно. На вашата възраст аз дори не можех да мечтая за такова стечение на обстоятелствата.
Баюн внесе в погледа си недоумение. Със същата добродушно-покровителствена усмивка Фартат започна да разяснява.
Оставайки резидент на Дилетиле, Баюн заема изключително важно място в цялата йерархия на Огнището. Невероятно важно! В негово лице Контролицията придобива може би най-ценния си сътрудник, осведомен за всички повече или по-малко важни движения сред Бранителите, за всяка инструкция, дошла от Ампай или Кондаф, за всички ключови личности. Не, Контролицията няма да предприема срещу Огнището действия, основани на информацията на Баюн. Това би означавало неговото бързо разкриване и излизане от играта…
— А вие знаете как се излиза от играта на Огнището — вметна Фартат.
„Така, както и от вашата“ — мислено отговори Баюн.
По този начин, продължаваше Фартат, ние ще бъдем предупредени за дейността на Огнището. Ще се изравним по информираност с него. Това ще го направи безопасно до такава степен, че то практически ще заработи за нас. За Нангар. Когато Комран и останалите лидери Бранители разберат това, те ще преценят, че, първо, вече е късно, и второ, че така е по-изгодно. Наистина ще бъде по-изгодно. Контролицията ще се сдобие с още една негласна и несъмнена сила, която ще подпомогне нейната работа. А Кондаф ще получи солиден удар, без да разбере откъде го е получил. Това ще означава неговото поражение. Ще подкрепи нашето право да си върнем колониите, на които независимостта очевидно не е от полза.
Когато Баюн излезе от Контролицията, беше съвсем тъмно. Връщащите се от работа вечинтци изпълваха улиците. По старому той се сля с тълпата. Не искаше да мисли за нищо, всичко в него вибрираше от преживяното съсредоточаване. Краката му механично и деловито отмерваха шестоъгълните плочи на тротоара, очите жадно скачаха по пъстроцветната тълпа в светлината на фенерите. Скоро хората се разредиха и Баюн видя къде са го довели краката му — в квартала, където живееше Игис. По-точно — където беше живяла Игис. Поредната бомбардировка го бе превърнала в развалини. Аварийните бригади в светлината на прожектори разчистваха улицата. Баюн скоро се оказа пред самата къща. Беше оцеляла фасадата с входната врата, на която се белееше стандартна бланка — обявление на аварийните бригади.
„Семейство Хоуфа е живо и в пълния си състав. Понастоящем са евакуирани в…“ Следваше адресът на родното село на мама Емалрин. Странно, едва сега забеляза Баюн, аз никак не се тревожех за съдбата на Игис! Той разбираше, че трябва да се засрами, учуди или огорчи, но не изпита нищо подобно. Само някакъв разсеян интерес. Тези развалини изглеждаха почти естествени… Сградата на любовта му не бе издържала попаденията на неочакваните събития. Сега от нея стърчаха само живописни развалини, които носят толкова окончателност, че после сами изчезват от спомените…
Баюн постоя още малко, обърна се и уморено повлече крака към квартирата си.
IX. РЕЛ ВАУС
— Благодаря ви — каза Баюн. — Може ли да платя веднага?
Келнерът кимна. Стратегът плати за една чаша тоно и два сандвича, прибра портфейла и отново придърпа стола си към перилата на терасата.
Огромният дирижабъл „Велдакон“ висеше пред мачтата си съвсем близо до сградата. Малко по-далеч, в началото на спомагателната писта стояха пет изтребителя. Съвсем миниатюрни, почти играчки в сравнение с дирижабъла, те осигуряваха неговата безопасност по време на полета. Актуална мярка — още в началото на войната, нарушавайки всички подписани конвенции, кондафски самолети свалиха два пътнически дирижабъла.
Баюн захапа втория сандвич. Погледна часовника си. Поколеба се дали да изпие останалите в чашата две глътки. Отказа се. За втори път високоговорителят съобщи, че „Велдакон“ излита за Деара след час. Младият мъж стана и се упъти към телефона. Искаше да се срещне с Халбун преди тръгването и с радост чу в слушалката неговия плътен скандалджийски глас:
— Я, кой ми се обаждал! Къде си бе, Баюн-чи?
— Тук, на гарата. В закусвалнята. Какво ще кажеш, ако…
— Нямам какво да казвам, ами направо идвай. Знаеш къде ми е кабинетът, нали? Чакай, ти какво търсиш на гарата? Да не пътуваш за Деара?
— Аха.
— Е, тъкмо ще се видим. Ще ми кажеш откъде намираш толкова пари, че да пътуваш с „Велдакон“.
— Ще ти кажа. След пет минути съм при теб.
— Хайде — каза Халбун и затвори телефона.
