никелираното дуло. Спусъкът беше непоносимо студен и Баюн с всичка сила стисна клепачи, за да не вижда отражението си в блестящия метал. Оставаше само да премести пръста си половин сантиметър… но не го направи. В главата му нещо меко и внезапно се промени — сякаш върху киноекрана премина онази черта, която сменя кадъра с друг. Баюн старателно затвори предпазителя, остави пистолета на масата и излезе в коридора.
II. ВЕЧИНТ
Баюн се опита да задържи още малко сладостния уют на съня, но през прозореца се беше процедил изгревът — този безжалостен убиец на нощни илюзии. Предписанието също се включи и желанието да заспи отново изчезна съвсем.
Породистият фил, който нямаше име и се отзоваваше на прякора „Бу“, влезе в стаята с престорена леност, изви бодливата си опашка — и изведнъж с пъргав скок се оказа на стената, почти под тавана. Това беше покана за старата игра и Баюн с комично подражание на движенията му напрегна тяло и излетя от леглото.
За изминалите месеци като че ли беше привикнал към Предписанието. Но напрежението си оставаше. Отначало всеки момент очакваше неговият контрольор да изникне наблизо и да започне да го командва от висотата на огромния си ръст. После остана само чувството за неизменно и неизбежно присъствие на абстрактна и невидима
Баюн се качи в гражданския автобус — до идването на военния оставаха двадесетина минути, валеше дъжд, а на спирката нямаше навес. В ранния час половината места бяха свободни. Баюн се разположи до прозореца. На задната седалка двама старци обсъждаха фронтовите новини. Единият беше колониален ветеран и подчертаваше своето превъзходство толкова агресивно, че гласът му прехождаше в сопрано.
— Какво! Какво! Ти тогава си се молил на духа на майчиното мляко! С десет години съм по-умен от теб, така че не ми възразявай! Сега никой не умее да воюва така, сега има самолети и тези… танкове, и дирижабли, и картечници, и какво ли не още!
Старецът се задави от прилив на чувства и събеседникът му се вклини в паузата с неочаквано дълбок бас.
— Пък в нашето скривалище угасна осветлението и тъкмо бяха обявили тревога, та щях да си потроша главата…
— Да! Да! — изпищя бившият колониален офицер. — Трошахме си главите в кондафската мъгла, какво знаят сега! Тоя мой ревматизъм ми е като медал оттогава! Сега лесно се побеждава, като има картечници. Ами ако към бойния дух имаш само една скапана пушка? Какво? Какво ми възразяваш! Ти там щеше да се посереш в мъглата!
— Недейте така, господине, — обърна се Баюн. — В днешната война не е по-лесно. Днешните бойци също…
— Ти на колко си години, момчето ми?
— На двадесет и седем, но…
— Тогава какво ми говориш, мило момче! Много лесно ставате стратези сега — ти май и фронт не си помирисвал, мило момче! Преди петнайсет години, когато бяха Едносъщните… Не ме гледай така, момчето ми! Аз и медал имам за участие в Прелома! И аз гоних Едносъщните! Да, кални бяха, корумпирани, мръсни, но имаха военни. Имаха офицери, мило момче, и държаха Кондаф в железни клещи!
— Пък при миналата бомбардировка се срути половината от скривалището, та затрупа десетина души — намеси се вторият старец. — Хубаво, че вратата остана…
— И при нас се срути — включи се жената до Баюн.
— Изгубих си купоните и докато ми извадят нови, все от спекуланти купувах. Тогава цените бяха… — Автобусът спря и жената побърза да слезе, така че никой не чу съображенията й за цените.
Баюн равнодушно я проследи с поглед. Слухът му постепенно се изключи от шумните старания на старчето, което продължаваше да доказва нещо на въздуха пред себе си. Скоро автобусът навлезе в новия център. Баюн обичаше този провокиращ архитектурата на Вечинт аеродинамичен модел. Това беше по неговия вкус — напомняше за изящните линии на самолетите, приканваше към полети, вятър и нещо ново… Да, господа ветерани, новото идва и никакви възторзи по старата армия няма да го спрат. Вече петнадесет години Едносъщните не мърсят с присъствието си нангарския въздух. Наистина отделни изостанали типове продължават сутрин да търсят около пъпа си центъра на Единната същност, но, господа, това е просто смешно! Може би вие също търсите, господа ветерани? Сутрин?!
Зад завоя се показа бялата като обедно небе сграда на Фелдстратегиума. Всъщност животът беше прекрасен. Летец-тактик, който въпреки провинциалния си произход само за пет месеца се издига до аналитик-стратег в секретния отдел на Фелдстратегиума — това, господа, е една невероятна кариера, която… е, да, разбира се, Предписанието.
Пред главния вход го спря — за негова изненада — Халбун Криш.
Баюн си спомни — някой му беше споменал — Халбун също се е добрал до столицата и е преминал на цивилна работа, но това беше отдавна. Верен на своите традиции, бившият началник на Баюн бе все така дебел и дружелюбно пиян.
— Баюн-чи, слава на съдбата! Велика съдбо, ти — стратег! Това заслужава да се полее! Не, не възразявай, аз те каня. Познаваш ли семейство Теракол?
— Чувал съм ги.
— Тази вечер — какво ще кажеш?
— Какво тази вечер? У тях ли?
— Разбира се, че къде другаде? А, ти не знаеш — аз сега съм командир на въздушната гара, разпореждам се с всички полети, а доста калуриси имат собствени самолети. Богати хора! И сега през вечер ме канят, пък аз им пускам по някой частен полет в повече… Или не пускам, то зависи от много работи. Та значи довечера.
— Нищо против. Кога точно?
— В седем, може по-рано, може по-късно, както искаш. За един калурис точността е нещо извън приличието, нали знаеш…
Халбун прощално фрасна юмрук по гръдния си кош, обърна се и с усилие натъпка корема си в тясната служебна кола. Баюн развеселен го изпрати с поглед и се упъти към главния вход. Вътрешната планировка на Фелдстратегиума носеше определен белег на архитектурна патология. За да стигне до нужния отдел, пилотът трябваше да прекоси цялата канцелария — нямаше друг път. И той премина — отново във властта на Предписанието, което го застави равнодушно да погледне към младата машинописка Игис Хоуфа. Девическите пръсти незабавно почнаха да грешат. Игис преглътна и се вгледа в ръкописа. После с трепереща ръка хвана гумата и започна да коригира пострадалия от чувствата текст.
Баюн усети болезнено всичко това с гърба си и ако не беше… но Предписанието вече командваше краката му да го изведат от канцеларията, ръцете му — да затворят учтиво вратата, очите — да погледнат през прозрачната врата към секретарката Йохат.
Тя беше на мястото си във всеки един смисъл. Разпилените екзотични коси почти докосваха масата. Върху лицето й устните сякаш търсеха спокойствието си, но намираха само тръпното очакване на някакво събитие. И никак не бе трудно да се отгатне какво събитие очакват. Тя изглеждаше потънала в работа, но Баюн не се съмняваше, че е вече забелязан. Той я доближи и отново, както при предишните разговори, усети познатото властно раздвоение. Предписанието го грабваше, формираше по някаква своя рецепта поведението и усещанията му — избутваше на преден план един друг Баюн — властен и хитър, силен и гъвкав, който елегантно се усмихва, с точно движение хваща облегалката на свободния стол, поставя го срещу нейното бюро и се настанява удобно.
— Вие сте непоправим тип, Баюн — каза с плътен глас Йохат. — Не разбрахте ли, че с вашата тактика няма да постигнете нищо?
— Това не е тактика, прелестна Йохат.
— А какво е?
Тя го гледаше непревзимаемо, но Предписанието не се лъжеше — в тона й присъстваше затаено желание. Добре регулираните емоции не бяха в състояние да победят непреодолимото желание на
