самката.
— Това е стратегия.
— Не ви разбирам, Баюн!
— Много просто, прелест моя. Вие сте най-изумителната жена, която съм срещал, и без дух да остана, ако си позволя да не ви притежавам!
Той внезапно се изправи, мина зад гърба й и преди тя да се обърне, потопи пръсти в пищните коси.
— Нямаме друг избор и двамата, скъпа Йохат. Нито аз мога да се откажа от вас, нито вие да ми се противопоставите! Така че колкото по-бързо се примирим със съдбата си, толкова по-скоро ще бъдем щастливи.
— Но, Баюн, как…
— Няма „как“, скъпа, няма как.
И с една силна целувка стратегът приключи всичките й възражения. После, без да отдалечава лицето си, тихо запита:
— Довечера си дежурна, нали?
— Да…
— От колко часа?
— От полунощ.
Под пръстите на Баюн раменете й потръпнаха в някакъв сладостен спазъм на ужас, примирение и желание.
— До полунощ — прошепна Баюн, изправи се и без да изпуска от капана на очите си замъглените й зеници, отвори вратата зад себе си. Той не можеше да знае, че току-що бе разиграл психомодел на поведение, прочетено в най-интимните ъгълчета на Йохатината душа: това бе онзи идеал за мъжка власт, който тя никога не би признала пред себе си.
Баюн отново продефилира край машинописките със студено равнодушие — състояние, поддържано колкото от Предписанието, толкова и от отчаянието. Предписанието се беше върнало в позицията на наблюдател, без да му пречи да разбере до каква степен Игис остава за мечтите и сънищата. И че по-добре ще е да напусне тази област. Надеждите за спокойно семейно гнездо, взаимна и споделена любов — всичко това избледняваше и треперещо отстъпваше пред гръмкия вътрешен глас на Предписанието: „Игис е незначителна машинописка, а Йохат е секретарка на фелдстратега Гарлик — човека, който непосредствено завежда секретната военно-научна документация!“ Трябваше нещо да се прави с тази документация. Баюн още не знаеше какво ще трябва да направи.
Докато се справяше с онова нещо, клокочещо в гърдите му, пилотът успя да завие по коридора, да отвори вратата с табелка „Проекти и разработки на нови авио-конструкции“ и да се настани зад бюрото. Тук беше неговият кабинет: всичко наоколо говореше, че си е на мястото.
Потъна в десетките неприятни дреболии. Прехвърляше донесенията и гримасата му ставаше все по- кисела. Южните заводи забавяха доставката на алуминий. Новодошлите акумулатори бяха прекалено тежки и електротехниците срочно искаха други. При третата проверка на здравина се беше счупило едно ребро. Конструкторското бюро се оплакваше от недостиг на копировчици, мотористите искаха повторно изпитание на дюзите поради грешка в първоначалния протокол, двама инженери бяха задържани от Контролицията поради изтичане на информация и като връх на всичко срочният формуляр на Гарлик искаше пълен отчет и настояваше да се ускори работата…
„Велика съдба, какво общо имам тука аз! — вътрешно стенеше Баюн. — Това е работа за администратор! Но не, строял се самолет и летец трябвало да отговаря за строежа. Вие, аналитик-стратег Баюн, ще оправдаете възложената отговорност като пилот с дълъг стаж и прекрасни препоръки… Без дух да останете, канцеларисти проклети…“
Баюн едва не изчатка последната си мисъл по буквения телеграф, но нещо го спря навреме. (Нещо ли, много ясно кое беше това „нещо“, което го предпазваше от всички неразумни действия, което му подаваше нужни усмивки пред нужни хора и стремглаво дирижираше кариерата му!) Бившият пилот предаде няколко разпореждания по секретната линия и се зае с отчета. Когато постави последната точка на последната страница, работното време беше свършило.
Той остави зад гърба си мраморните колонади на главния вход и се потопи в светлината на ярките улични фенери. Магазините вече бяха затворени. Над витрините на по-малките висяха щори, по-големите искряха с рекламни светлини. Автомобилите постепенно намаляваха и топлата влага, която изпускаха парните им турбини, постепенно се разтваряше във вечерната прохладна сухота.
Впрочем правият като прожекторен лъч булевард „Прелом“ не утихваше дори и през нощните часове. След дълго чакане и почти загубена надежда Баюн случайно успя да хване таксовоз. Назова адреса на Теракол и заби поглед в стъклото, като игнорираше опитите на шофьора да го заговори. Във Вечинт това се считаше за некултурно.
Семейство Теракол живееше извън града в разкошната вилна зона Калуро. Животът там си оставаше същият почти две столетия. Веянията на буреносните промени достигаха там като лек полъх на нова модна линия в облеклото и архитектурата, освежаване на интериора или поведението, без много да се излиза от добрата традиция. Дори Прелома не размести много нещо сред тези достойни люде, освен някоя нова клюка или нов герой за коментиране. Жителите на Калуро имаха достатъчно пари и благоразумие да не се компрометират с пряко служене на която и да било власт и същевременно да дърпат нишките на финансовата игра — всяка власт се нуждае от нея, независимо дали ще се нарича Храм на Единната Същност или Фелдстратегиум. Пред тяхното бъдеще не надвиснаха облаци. Те живееха в Калуро и се наричаха „калуриси“. В която и да било държава — съюзна, вражеска или неутрална — „калурис“ звучеше къде по-авторитетно от „нангаруз“. Това обясняваше всичко или поне някои неща.
В преддверието на големия салон Баюн подмина услужливата стойка на лакея, една-две минути се повъртя пред огледалото. С машинални движения обходи идеално обтегнатия мундир и с одобрение констатира, че мустаците, които наскоро си бе пуснал, не изглеждат като залепени върху кръглото му жизнерадостно лице. И през цялото време търсеше в себе си глас. Но Предписанието мълчеше. Или във всеки случай намираше действията му за правилни.
Влезе в салона. Първото впечатление от огромните размери на тази зала почти веднага се удави в дъгоцветния хаос, където езерото от разговори само от време на време се набраздяваше от кръговете на някой ловко маскиран скандал. Баюн плъзна поглед по тази кипяща от непонятни движения маса, навярно щеше да се почувства ужасно самотен, ако сякаш по желание на духовете не се беше появил Халбун.
— Ще ми бягаш, а? — изригна той със среднопиян глас. — Гледам аз, няма го Баюн-чи, а-а, нищо, викам, ще доплува рибката, не я канят всеки ден на такъв тиган!
Баюн се готвеше да се разсмее гръмко, но Предписанието го ограничи само до лека усмивка.
— Как е тук, Халбун-чи?
— Как да е, бе приятел? Щом си за първи път тук, учи се и свиквай. И да не си посмял да скучаеш!
Докато го инструктираше, Халбун мощно си пробиваше път към някаква цел. Това не му струваше кой знае какви усилия, защото всички пред него с лек ужас отстъпваха пред шкембестата му маса. Скоро Баюн беше изведен до неголям бар с три масички пред него. Няколко секунди след като се настаниха, и пред тях вече стърчаха високи чаши с коктейли — специалитетът на Теракол за тази вечер.
— Пий, Баюн-чи! — загърмя Халбун без особено уважение към етикета. — Страхотен нектар! След втората глътка в главата ти започват да бръмчат ма-а-лки самолетчета, затова му казват „Мечтата на летеца“. И хич да не ти е чудно, бивши пилоте, сега самолетите са на мода, храбрите авиатори също. Така че не ми струваше нищо да те препоръчам като подходящ гост. Скоро ще те помолят да разкажеш нещо интересно, затова отсега измисляй подробности и не се тревожи за достоверността, тук никой не разбира от истински пилотаж, хе-хех-хе! Виждал ли си някой от техните самолети? Сандъци, правени по поръчка. Колкото щеш устойчивост и никаква маневреност — най-простият лупинг не става с тях… Един момент, че идват домакините и трябва да те представя.
Халбун скочи с неподозирана пъргавина. Към масата се беше приближила любопитна двойка. Несъмнено господин и госпожа Теракол бяха двойното бижу на своя салон. Дамата например само човек с хипертрофирана тактичност би могъл да нарече пълна. Роклята й, конструирана от шивач-виртуоз, имаше стойност на скулптурно произведение и успешно покриваше почти всички гънки на невероятно сложното й телосложение. В сравнение с нея Халбун изглеждаше строен като кинолюбовник.
