срещу когото би могъл да седне, да заговори. Независимо за какво. Поръча си коктейл и докато чакаше, огледа залата. Близо до празната сцена видя това, което му беше нужно. Масата беше малка, долепена до стената. Освен самотния си клиент можеше да приюти само още един човек. Баюн взе коктейла си, приближи се и бавно попита:
— Свободно ли е?
— Разбира се — радушно реагира мъжът. — Аз не съм тукашен и няма кого да очаквам.
Стратегът се намести на удобния стол и огледа събеседника си. Именно събеседник — той беше точно от този тип хора, които предразполагат към разговор — близък, приятелски и откровен, какъвто може да бъде само разговорът със случаен непознат.
— Как ви се вижда столицата? — започна с най-баналния въпрос, защото чувстваше, че е все едно как ще започне.
— Чудесна е — с готовност реагира мъжът. — Въпреки войната. Впрочем, аз за последен път бях по време на Прелома, тогава нямаше бомбардировки, но бяха страшни пожари, не ти е работа…
— Вие участвахте ли в битките? — заинтересува се Баюн.
— Малко. Аз съм южняк от Сисант. Може да го знаеш — малко градче край Сиса. Бях млад, смятах, че светът може да се оправи и че тая работа няма да мине без мен — горчиво се засмя мъжът.
— Сигурно сте разбирали историческата нужда да бъдат изгонени Едносъщните? — Баюн рязко усети, че повтаря лозунги. Учуди се защо досега никога не е разбирал това.
— Вятър разбирах! В Сисант Едносъщните бяха почти невидими — там всички си оставаха староверци. Сигурно така и щях да я карам, ако не бях дошъл тук да уча занаят. Научих го, автомобилен техник станах, парни турбини оправям, газови системи и какво ли не. И там, в работилницата, научих това-онова, влязоха ми едни мухи главата…
И неусетно случайният събеседник на Баюн разказа историята на своя живот — един от сюжетите, които Преломът с грубия си почерк беше изписал по сивите страници на живота и всеки един от тези вече възрасти мъже с прошарени коси и лица носеше по една страница от този странен ръкопис и си даваше сметка, че тя е в тираж един екземпляр… Но в живота няма всеки ден Преломи. Баюн слушаше и усещаше как в душата му се разлива едно полузабравено чувство за вътрешна цялост кой знае защо, свързано с новопридобития приятел.
— …без дух да остана, ако нещата не се подредиха така, както ги желаехме, то вината си е само в нас, нали?
Стратегът кимна, въпреки че почти не чу тези думи. Да, това беше приятел, близък човек, на когото можеше да се разчита, да разкаже ако не цялата истина, то поне част от нея. Едва сега той разбра каква нужда има да разкаже някому своята тайна. Отначало като че ли искаше само да излее някаква абстрактна мъка, някакво оплакване от това, колко е трудно човек да разбере сам себе си, но се получи друго. Чувствата, сдържани толкова дълго от незримото Предписание, се завъртяха из главата му и потресени от ненадейното изчезване на вътрешния бент, се понесоха навън. Техният поток с лекота срути стената от предпазливи фрази и заля събеседника му с остри накъсани словесни вълни, в които изплуваха неестествено сините очи на Демона, страшната тишина в стаята по време на разговора и никелираното дуло на пистолета, в което се отразява всичко, освен Предписанието. Баюн не се интересуваше от последствията на своята откровеност. За пръв път обличаше в думи преживяното и се опиваше от тази възможност. Барът се беше изтеглил някъде назад, подобно на огромен тунел — в дъното му се бе събрало цялото задимено пространство на залата с нейните келнери, питиета и усти, които ги поглъщат, докато другата страна е запълнена изцяло от лицето на мъжа, чието име Баюн така и не научи. Неговите добри търпеливи очи гледаха успокоително и отразяваха думите като водно огледало — цветовете, смекчени в синьото, без контрастите на ужаса, както никое отражение не би могло да направи кръгове върху водата.
Баюн спря, като усети върху лицето си мокра струйка. Изтри я с досада, едва ли не със злоба и пое чашата, която внимателно му подаде приятелят.
— Пийни, пийни, Баюн-чи, това помага! Ето така… И аз ще пийна нещо за компания. И не се срамувайте, нищо срамно няма в сълзите, напротив… Ако не можехме да плачем, нямаше да сме хора, щяхме просто да сме… като растения, Баюн-чи, докато ни опасе някое добиче… Знаеш ли, Баюн, вярвам ти. Страшна история наистина, такова нещо трудно можеш го измисли. Е, пак хубаво, че ти се е разминало само с толкова. Е, да, лошо е с това Предписание в главата. Но с всичко се свиква, повярвай ми. Откъде знаеш, целта може да не е за зло? Досега нали само полза, кариера де, ти е донесло? А това, че те е карало да четеш тайни книжа — нали пък не си ги продавал на кондафарите, без дух да останат! Може за добро да му е било нужно. Те, духовете, няма защо да правят зло на хората, аз тъй мисля. А с нещо чуждо в главата може да се живее. Моят дядо вече трийсет години носи в черепа си куршума на някакъв разбойник. И живее човекът, продава перушина за възглавници и е неграмотен, ама всеки ще излъже. Живее!
Баюн прихна в чашата си. Неочакваното сравнение го развесели. Всичко започваше да му изглежда по друг начин. Наистина, задължително ли беше нещата да са толкова ужасни? Не беше така и Баюн го постигна не само с разума си. Всичките му вътрешности бяха съгласни с тази нова гледна точка, бяха се върнали по местата си и работеха безупречно. По местата си се бяха върнали и околните маси, ловко сновящите келнери, мътно светещите тръби, чието сияние дава ако не яснота, то поне ежедневност на гледката. Стана му леко. Усещаше в дробовете си въздуха на изживяното страдание — един опияняващ въздух, който може да се диша с такъв апетит, сякаш замества хляба и водата.
После говориха за други неща. Към Предписанието никой не пожела да се върне. То съществуваше някъде в съседство — безопасно като пистолет в кобур. Когато управителят на бара с няколко не особено тактични угасяния на осветлението съобщи намерението си да затваря, двамата приятели излязоха. Дълго се изпращаха по нощните улици. Разменяха листчета с адреси, въпреки че разбираха безперспективността на обещаната кореспонденция. Това нямаше значение. Важното беше да се запази крехката магия на среднощното приятелство.
Когато се прибра у дома, Баюн разбра, че няма да заспи лесно. Както винаги в такива случаи, привично пъхна ръка в малкото шкафче за книги и измъкна романа, който знаеше практически наизуст, но винаги обичаше да препрочита. Героят на „Огньове и победи“, младеж в онази възраст, в която Баюн навлезе в пилотското майсторство, отрано беше завъртян в бурните води на Прелома. Заедно с него Баюн изминаваше похода с армията на преломниците, докато стана един от най-видните й стратези. Заедно с него взривяваше Боранския мост, поемаше отбраната и едва не загиваше на историческата Осма застава, спасяваше от жестоките Едносъщни нежната и беззащитна Енер, за да се ожени за нея щастливо след победата.
От годините на школата младият пилот винаги носеше тази книга със себе си. Можеше да я отвори на която и да е страница — тя неизменно го поглъщаше, премахваше цялата натрупана досада от деня. Но този път познатата сцена (младият герой се среща с бъдещия Презитег — силния и обаятелен командир на преломния щаб, който има такъв топъл глас и винаги намира време да поговори със своите войници, и винаги ти се иска да бъдеш близо до него, да гледаш тези властни очи и ако се появи някаква опасност, да ги закриеш с тялото си), подействува на Баюн някак странно. Сякаш възторгът не беше пълен. Навярно причината беше преживяното, пилотът не беше в настроение да изяснява такива неща и неусетно заспа.
Преди да разбере какво го е събудило, Баюн грабна дрехите си и излетя от стаята. Обличаше се по стълбите, като успяваше даже да прескача по някое стъпало. Разсъни се окончателно пред входа. Разбра, че онова, което така яростно дере слуха му, е сирената за въздушна тревога. Усещаше около себе си тъмнината, изпълнена с тичащи и блъскащи се хора. Навярно се стремяха към скривалището, което призивно им сигнализираше с жълтата лампа. Баюн се изтръгна от тълпата и съгласно устава започна да търси някой от постовете на ПВО. Като стратег от секретен отдел той всъщност беше задължен да оказва съдействие на постовите служби, но предпочиташе да следва офицерския си дълг.
А в душата му продължаваше да е спокойно. Паническият вой на сирената не беше в състояние да наруши това спокойствие. Сирената беше нещо познато и външно. В най-лошия случай тя заплашваше със смърт в развалините. Предписанието не се обаждаше, нещата бяха прости — градът е подложен на кондафарско въздушно нападение. Огледа небето и видя доста голяма облачност. Това означаваше, че самолетите на врага могат да се укриват от разобличаващата светлина на прожекторите, които безполезно шарят по обърнатите облачни хълмове, спират се, нещо като че ли напипват… ах, не… без дух да остане!
