Баюн с дълги скокове се понесе по изпразнената улица. Първият завой вляво, покрай лавката за камули, май че беше третият вход… извинете, господине, ето ви куфара, все пак в скривалище отивате, не в чужбина! Да, да, тичайте, ето там, зад ъгъла, където свети жълтата лампа… Ето го най-после стълбището към покрива… проклятие, толкова стълби.
Почти на един дъх Баюн стигна до бетонната площадка на покрива. Представи се на дежурния — едно съвсем младо объркано момче, което отчаяно прикриваше страха си. Явно това беше първото му дежурство. Баюн произнесе уставното: „Изпълнявай поставената задача“, момчето седна до временния телефон и се втренчи в небето. Там все така шареха прожектори. След сирените беше пронизително тихо. Скривалищата угасиха жълтите светлини. По улицата отчетливо прозвучаха забързани стъпки — може би закъснял, може би мародер… Изведнъж прозвучаха кашлящите откоси на зенитна картечница. Вятърът донесе далечно свистене на турбини. В прожекторния лъч се мярна неголяма самолетна сянка и се спусна почти отвесно сред пунктирите на трасиращите снаряди.
— Пикировчик! — пресипнало извика Баюн.
Бомбардировачът излезе от стръмната траектория — значи беше хвърлил бомба. Бетонният покрив леко потрепера. Долетя глухият тътен на взрива, а след него — мълчанието на унищожено оръдие. И се започна. Затрещяха зенитките по целия защитен периметър. От облаците се срутиха двадесет, а може би и повече пикировача. След взривовете на техните бомби едно след друго замлъкваха оръдията.
Отново се върна тишината — странна, необяснима, не беше възможно всички зенитки да са унищожени, по-скоро самолетите се криеха, какво означаваше това, защо нападаха само оръдията, а града? Нямаше нито един нангарски изтребител — да не би да са унищожили и главното летище? Как са могли да се промъкнат така незабелязано до столицата?
Само след секунди прожекторите дадоха отговор на всички въпроси. Техните белезникави колони се кръстосаха върху нещо, което приличаше на две плътно долепени синкави риби.
— Проклятие! — изкрещя Баюн. — „Мълниеносецът“!
Това беше той — „Мълниеносецът“, гигантският двоен дирижабъл, направен да лети на недостъпни височини, да носи самолети и огромно количество бомби. Хитър излезе Кондаф. Преди пет години техните вестници превърнаха проекта за този въздушен крайцер в сензация. После внезапно млъкнаха. Разнесоха се слухове за провал на проекта, за катастрофа при изпитанията… Нангарското разузнаване повярва. Специалисти по въздухоплаване категорично доказаха, че е невъзможно да се създадат дирижабли- самолетоносачи, и то за далечни рейдове…
Ето я вашата невъзможност, господа специалисти, без дух да останете дано! Ето я, пълзи под облаците, земята вече трепери под нейните бомби, под нея вече се разгаря огнена река, сякаш огнена сянка на движението й. Колко бомби носи вашата невъзможност, господа фелдстратези? Шестдесет тона, може би двеста? И как ще я спрете, господа специалисти? Зенитните постове са мъртви, малкото отбранителни изтребители падат като горящи листа… Къде е твоят самолет, пилот Баюн? Какво търсиш на тоя покрив, който скоро ще изчезне под краката ти и ще те посрещне долу във вид на късове бетон и стърчащи арматури…
Нов остър звук прекъсна мислите му. „Реактивните!“ Пред очите му се завъртяха пустинята, Демона, чертежите, изпитанията, значи все пак са произвели няколко от реактивните самолети… Петте метеора с огнени факли отзад се издигнаха над височината на дирижабъла. Извън обсега на оръдията му те се доближаваха, изстрелваха огнени искри (о, значи и ракетоснарядите…) и един след друг поемаха обратния път. По тялото на двойната риба пламнаха взривове. Дирижабълът освети облаците и започна да се раздипля като огнено одеяло над града. После огънят достигна бомбения склад и смъртта на „Мълниеносеца“ озари и оглуши Вечинт. Два самолета, които взривната вълна успя да догони, се разпаднаха във въздуха. Детонацията стигна града, Баюн и другите по покрива бяха повалени и изхвърлени почти до ръба, надвесен над улицата.
Баюн с усилие се изправи и помогна на дежурния. През тънката куртка усети хилавото му, треперещо от ужас тяло. То беше като Вечинт — защитено от рядката дреха на зенитната охрана, но винаги готово да поеме по-силен удар, да се сгърчи и пак да оцелее. Двамата се изправиха и се вгледаха над морето от покриви, което там, където свърши агонията на Мълниеносеца", се превръщаше в море от огън. Горящият квартал беше единствената светлина в нощния град. Околните високи сгради хвърляха дълги играещи светлини и сенки по улиците. В осветените ивици се мяркаха пожарни коли, техните фарове изчезваха в района на пожара. Звуците на клаксони потънаха в тръбния вой на сигнала за отбой. Отгоре всичко беше като на игра, но Баюн знаеше какви усилия са нужни за поддържане на ред и организация там долу.
Трябваше да слезе. Офицерският дълг изискваше да отиде сред съгражданите си и да влее капката свои усилия в морето на всеобщата борба за оцеляване. Но нещо му пречеше. Някаква мисъл, която отдавна си пробиваше път в мозъка. Досегашните събития я задържаха и сега тя успя да изпълзи на повърхността и да заискри с плахата си светлина.
Боранският мост, Осма застава, Баюн, Нангаруза, Демона… Да, Демона! Какви бяха очите му? Сини като… Глупости, защо като детски коси?! Защо не синкави като кошмарни риби под облаците? И той… наистина не лично той, но неговите самолети, точността на петимата реактивни баюни подпалиха синкавите очи на Демона над покривите и Предписанието рухна. То очисти небето на неговото съзнание от заплашителното си присъствие. Демона беше мъртъв.
Баюн измуча нещо нечленоразделно. Радостните интонации в този звук предизвикаха паническо изумление у младия дежурен, който не можа да измисли нищо по-добро и поиска разрешение да напусне. Стратегът неуставно му махна с ръка в смисъл „без дух да останеш, напускай“ и се понесе надолу по стълбите. Когато изтича на улицата, видя как над града се издига един нов пожар — спокоен и пречистващ — кой би посмял да гаси изгрева? Пилотът си направи една бегла равносметка и установи, че от събирането в Теракол са минали не повече от пет часа! Потресаващият нос на господин Теракол, горещото тяло на Йохат, невероятната прозрачност на сейфа, викът на Предписанието, бар „Надежда“ и Приятелят, „Огньове и победи“, сирените и огненото одеяло на „Мълниеносеца“ — всичко това бе успяло да се пресова в размерите на пет часа…
Баюн влетя запъхтян сред тълпата — хората се прибираха от скривалищата. С труд откри група оперативни стратези и се присъедини към тях.
— …синоптиците им!
— Какво синоптиците им?
— Как според теб са предвидили идването на облачния фронт до Вечинт, за да укрият „Мълниеносеца“ зад него? И как глупаво се оставихме да ни баламосат с този дирижабъл! Добре поне, че пробната серия реактивни бяха на мястото си.
— Абе, главното е, че го свалихме!
— Сега ще видиш къде е главното! Четири квартала са разрушени напълно, петият още гори. Поне три дни ще има да смятаме жертвите и щетите…
IV. ДНИ НА ЩАСТИЕ
Машинописката Игис Хоуфа не бързаше за работа. Изобщо нямаше да отива тази сутрин, както останалите девет. Това беше нейният ден, нейният празник, краят на многозначително-сладостните момински сънища. Това беше нейният Баюн. Вече половин час не можеше да се отлепи от огледалото. С бледи от вълнение пръсти оправяше несъществуващи гънки върху роклята си. Стъкленото езеро отразяваше очите й, но те виждаха само едно — Баюн Глордах, най младия стратег в секретния отдел, той се доближава, говори нещо и това нещо е нежно, възпитано, ръката му е силна и уверена, обвива кръста й, води я през танца, ах, нима е възможно един танц да бъде такова вълшебство! И всички са вперили поглед в тях, сякаш няма война, сякаш примирието е вечно и десетте дни през които ще бъдат заедно, също са вечност, която няма край, защото не е имала начало…
— Ига, до кога ще се мотаеш? Господин Баюн ще пристигне всеки момент!
Гласът на майка й се изсипа от горния етаж като вряла вода. Пръските от него засегнаха и бащата на семейството, който сепнато изтърва седмичника „Проблеми на нангарската търговия“ и погледна дъщеря си.
