заобикаляше креслото с господин Хоуфа. Замисли се дали Бу заслужава да бъде взет на разходката. Реши, че все пак ще го вземе, защото така е по-безопасно за целостта на къщата. Кой знае какви последствия би имало игривото настроение на един десеткилограмов гущер в дом, пълен с толкова чупливи предмети.
„Кой знае, може би ще се наложи да се разделя с него. Бяхме големи приятели, Бу, и си те обичам, но сам си си виновен, гадинка такава! Ще гледам да те устроя при някой познат… при Халбун например, той обича животните, нищо че изглежда такъв простак… Ще се виждаме от време на време.“
Разнесе се звън. Някой дърпаше верижката с такава сила, че шумът хвърли в паника целия дом. Баюн бе най-близо до вратата и с няколко бързи крачки я отвори. На прага, изпълнил цялата врата, стоеше баща му. Учителят по нангарски език и класическа литература Саан Глордах погледна сина си с изненадано и недоволно изражение, а вместо поздрав му връчи куфара си. После с отмерени крачки влезе в преддверието.
— Мамо, нали щяхте да пристигнете довечера? — попита Баюн, като пое чантата на майка си.
Тя стоеше и го гледаше. Едва достигаше рамото му. Не сваляше от лицето му вечно печалните си очи.
— Колко време не съм те виждала, Юни…
Детското галено име, с което го нарече, усили още повече усещането, че е негодник: последните месеци дори един телефон не беше навъртял до къщи. Той остави багажа в антрето и внимателно я прегърна през крехките рамене. Когато влязоха в хола, обстановката там вече бе съвсем съживена. Игис беше успяла да прояви инициативност — да събуди баща си, да се представи на бъдещия свекър, да го представи на родителите си и да се включи в разговора. Майката на Баюн беше посрещната с шумно внимание. Татко Хоуфа я поздрави с комична грация и подробно й обясни колко много се радва. Неговата съпруга не пропусна случая да прояви присъщата си любвеобилност и разцелува дребната женица, с което я хвърли в трепетно смущение.
Господин Хоуфа се въртеше около Саан Глордах и бълваше въпроси в стремежа си да го въвлече в по- фамилиарен разговор. Но старият Глордах отговаряше само с къси студени реплики:
— …разбирам, идваме не навреме, извинете.
— Но, господин Глордах, какво говорите, тъкмо навреме идвате, въпреки че ви очаквахме по-късно…
— Дирижабълът имаше попътен вятър — с претеглени до грам думи отвръщаше учителят. Настани се в креслото, без да нарушава дървената си стойка. С неговото идване в дома на Хоуфа се разнесе онази хладина, която цял живот бе обкръжавала баща му. Саан Глордах винаги говореше с класическо произношение и подчертан литературен език. Само това би стигнало всички около него да се чувстват неудобно, а можеше да се прибави и вечната му маска на застинало превъзходство. Три години Баюн не беше виждал баща си. Промените в него можеха да се опишат с две думи: „малко повече“. Малко повече старчески тъмни коси. Малко по-избледнели очи. Малко повече надменност. И нищо повече.
— До нас в провинцията рядко достигат вестници. Колко дни остават до края на примирието?
Без съмнение Саан знаеше датите на примирието. Но чрез всяка реплика той изразяваше себе си. Не търсеше много повод, за да заговори.
— О, напълно достатъчно, господин Глордах! Още цели шест дни Кондаф няма да ни безпокои. И сватбата ще проведем, и всичко останало, без да се боим от бомбардировки!
— Странно, че Концентърът се съгласи с това примирие — отсече Саан.
Баюн реши, че трябва да се намеси в разговора
— След загубата на „Мълниеносеца“ кондафарите…
— Не съм ти задавал въпрос, Баюн — студено го парира баща му, без дори да се обърне.
Баюн отново усети така познатия от детството прилив на безсилна ярост и се учуди на себе си. Всъщност баща му просто следваше принципите си. Считаше, че без нужда не трябва да се дава думата на по-нискостоящите в семейната йерархия. Днес Баюн разбираше, че тази „бащина нежност“ истински му е помогнала да понесе жестокия режим в училището на Едносъщните — при всички положения там беше по- леко, отколкото в къщи. Той беше единственият, който не се огъна пред дресурата на Тихия певец Дилетиле и с това му стана любимец. Единственият, който успя да запази своя, макар и съвсем малка гледна точка. И това не му попречи да бъде един от първите ученици. Сега баща му не събуждаше предишната жажда за безшумна съпротива — достатъчно време бяха живели далеч един от друг. Останала беше само досадата. И уважението към широката за един провинциалист култура, която старият Глордах никога не се бе изкушил да приложи към семейството си.
Друго беше сега и с майка му. Откак бе отпаднала нуждата да вижда в нея безропотно оръдие в ръцете на баща си, Баюн си даде сметка, че дългите години съществуване като безплатно приложение към своя съпруг бяха успели да изтрият почти всички черти от душевното й лице, освен една — майчината любов.
Черта, нанесена от точната ръка на природата, която щеше да остане с нея до гроб. Баюн не разбираше дали само я съжалява, или все още я обича. Това беше прекалено дълбоко, там, където е опасно да се посяга, там, където може би лежи Предписанието (което по нещо приличаше на баща му).
Тръсна глава и се огледа — никой не бе видял изражението му. Родителите разговаряха, а Игис отново се бе впила в огледалото и изтръгваше от него уверения в съвършенството си.
Баюн я докосна по рамото:
— Хайде да ги оставим.
Тя го погледна с колебание, леко изплашена от неизбежната необходимост да останат насаме. После тръгна към стаята си. Няколко минути след това я последва и Баюн. Тя стоеше до прозореца в явно колебание да спусне ли завесите или не. Пилотът се доближи изотзад и почти едновременно с думите й „Недей, Юни“ я вдигна във въздуха. Завъртя я из стаята, докато тя обви ръце около раменете му. После, без да я пуска, седна на дивана и внимателно я спусна върху коленете си. За пръв път този ден те започнаха да се целуват и опиянението смеси косите им.
— Обичам те — прошепна Баюн.
Винаги му беше трудно да казва тези думи. Все му се струваше, че не бива да се казват, защото в тях не се побира онова, което би искал да каже…
— И аз те обичам — лицето на Игис беше плътно притиснато до рамото му, затова думите прозвучаха глухо и неестествено. Но Баюн беше щастлив да ги чува по какъвто и да било начин.
— Недей, моля те — изви се в ръцете му тя. Баюн смутено отдръпна ръката си, която кой знае как бе проникнала дълбоко под роклята й. За секунда изплува споменът за жаркото тяло на Йохат, но Баюн бързо го прогони. Отново потъна в блажената вълнуваща лекота, в щастието, наречено Игис.
— Ти си всичко за мен.
— И ти…
От хола се извиси гласът на татко Хоуфа:
— Но, разбира се, всичко, приятелю Саан, всичко което е нужно за младите…
— Юни, нали ще си вярваме?
— Разбира се, мъничката ми.
— Ти си толкова добър…
Изглежда татко Хоуфа се беше разгорещил сериозно, защото гласът му отново влетя в стаята:
— …за доброто на младите, Саан, за тяхно добро…
Игис се засмя и подръпна мустаците на Баюн:
— Ужасно бодеш! Юни, нали ще се обичаме винаги? Няма нищо да ни попречи, нали?
— …слава на съдбата, на втория етаж има място, ние като сме строили тази къща, не сме забравили, че имаме дъщеря за женене…
— Ах, този мой баща, как може… — подскочи Игис, но Баюн я задържа.
— Тихо, милинката ми! Родители са това, няма да седнат да говорят за любов, нали?
Тя прихна и отново се сгуши на рамото му.
— А-а, не! Спалнята ще я купя аз!
Гласът на Саан Глордах влетя в стаята и като че ли се заби в стената. Баюн се улови, че поглежда дали не пада мазилка.
— Ох, вече ми действат на нервите! Юни, нали ние няма да станем такива?
