страшна, която смути умовете и спокойствието в моя дворец погаси. Разказа той, че странна светлина е озарила втората нощ от новолунието на Зун, а след това сияеща стрела сто ръста височина от небето паднала. Спомних си аз, лъчезарни Буаргу-Илир твоите думи по време на последното гостуване. Тогава ти сподели мисъл, че следва да намаля любопитството на сърцето мое, да не се стремя да узнавам тайните на света ни, да не търся други светове в небето около далечните слънца, които в бездната нощна мигат. Тъй като упоменатото е тайна на боговете и ни един смъртен не знае как да я използува, а и да знаеше, не би произлязло от това благо защото известно е, че даже божието благоволение е гибелно за смъртните, а това което е за боговете благо, за смъртния може да стане меч огнен. С това привърши нашият разговор и спомних си аз за него, когато чух вестоносеца, и страх обхвана душата моя. Но този страх с друг се смени, когато влезе при мен главния жрец Чиер-Иер, който подробно бе вестоносеца разпитал. И съобщи ми Чиер- Иер, че стрелата тази не е знамение божие тъй като е веществена и излъчва прохлада. Тогава разбрах аз, че тя е творение на ръце човешки — защото от мълнии и светлина биха я направили боговете. Разбрах и това, че не напразни са били моите усилия да търся други светове в небето.
И ужасих се аз: велико трябва да е било могъществото на тези, които път между звездите намират. Тогава заповядах войската…"
Ден Сир с труд откъсна погледа си от ръкописа. Самосветещите йероглифи го омайваха. Нещо в тяхната линия се отличаваше от привичното и това действуваше отвъд основния смисъл. Егранах беше успял да вложи в контурите на писмовния знак втори силует, разказващ зрително видение! И през текста Ден Сир започна да вижда…
…като че ли от огромна височина каменистата пустиня заляна от пурпура на Себенера и тънко очертания сърп на Зун… По-близко, по-ниско! Като огромен червей пълзи армията на деинорите между редки каменни стълбове. Облаци прах се издигат даже над шлемовете на конниците, даже над главите на Зверовете — грамадни гущери, дресирани за работа и битки. Тихо се полюлява паланкинът върху гърба на императорския звяр, а вътре тече тих, напрегнат разговор, пронизан от страх и предчувствия…
„…и каза ми жрецът на жреците: «Нима не се боиш, лъчезарни, Дан Саминик? Това, че в очите ти няма ни капка страх беспокои моя разум. Знам възраженията твои: нали имаме бързи коне и могъщи, неуязвими зверове, владеем ние тайната на Кристала, слънчевия лъч в лъч смъртоносен превръщащ, имаме и балисти, хвърлящи делви с огън неугасим…»
Прекъснах го аз: «Позна ти мислите ми Чиер-Иер, но и аз твоите отгатнах. Ще кажеш ти, че има предели за силата наша, че можем да изгорим всяка крепост, да сразим с лъчи кристални и най-силната войска, но не е в силите наши да построим стрела сто ръста висока, която път между звездите да знае. И по-силни от нас са тези, които могат това. Чуй сега какво ще ти кажа. Няма в очите мои страх, тъй като съм научен да го скривам. Но и капка смелост няма в моето сърце. Страхувам се от тези, които са вътре в стрелата летяща — а може би не стрела, а кораб трябва да я наричаме, защото сама се движи и път си намира, а не от лък излита. Страх ме е да воювам със създателите й, Чиер-Иер, но още по страшно е да ги оставя на воля в сърцето на земите наши.»
И замисли се над моите думи жрецът на жреците, лъчезарни братко. Нито дума не проронихме до края на пътя, отдадени на мисли тревожни.
Пристигнахме с изгрева и веднага заехме позиции. Странно изглеждаше стрелата в пустинята — чужда и естествена едновременно. Стояхме дълго и дълго разглеждахме формата й изумителна, самото движение към небето въплътила. И никакви признаци на живот. Започнахме ние стрелба с балисти и земята на двадесет крачки около стрелата стопихме, но тази грамада се обгърна в сияние и във въздуха увисна. Тогава видях аз, че слънцето е вече доста високо, отворихме ние огледалата на Кристалите и забихме в бронята на небесния пратеник едновременно осем лъча. Разсичаха те бронята на небесния пратеник, но тя като жива кожа веднага зарастваше. Заповядах да се увеличи броя на Кристалите, но не успяха да изпълнят указа ми, тъй като стрелата нанесе ответния удар свой.
Прости, лъчезарни братко, че са така бедни словата и безпомощен стремежът ми да разкажа безподобното. Замъглиха се очертанията на стрелата — така трепти мечът, когато го пуснеш след добро сгъване. После дойде звукът. Разбери словата ми правилно, лъчезарни Буаргу-Илир. Никаква вреда не идваше от този звук. То беше музика велика и в същото време нежна, тя се извиваше около нас и сякаш виждахме нейните движения. Като че ли небесният купол се разшири от гъвкавата сила на този звук. И не приличаше тази музика на мелодиите с които услаждат слуха нашите дворцови музиканти, угодно следящи израженията на лицата наши. Не, вълшебната музика на стрелата правеше всички нас равни — воините, робите, и мен, владетелят техен! Зная, кощунство ще бъдат за тебе словата ми, но така беше, лъчезарни братко. И не искаше тази музика да ни унизи, тя просто беше над нас. Стояхме ние, застинали под слънцето, слушахме, и не разбирахме в кой миг е започнал вторият удар. Отначало изглеждаше, че във въздуха се появяват статуи. След това разбрах, че не статуи е било това, но как да ти опиша видяното? Имаше образи на нищо не приличащи или по-скоро на всичко по света наподобяващи. Възникваха те пред всеки от нас в движения сложни и непредаваеми, и всички чувства докрая усещания изпълниха. Само за миг възникнаха образите и изчезнаха. Но оставаха в нас, като че ли кристален лъч ги изгаряше върху вътрешната страна на черепа. И бавно сложих аз меча си в ножницата. Кънтяха в ушите ми вихри от тази музика странна, макар и замлъкнала, и ясно наоколо ставаше, че всичките ние — и воини, и конници, зверове и жреци, а и аз Дан Саминик — жалки сме всички! И нямаше в мислите мои ненавист, ни гордост, ни ужас. Обърнах се аз и закрачих към своя звяр без да кажа ни слово. Без заповед моите воини прибраха оръжие, разглобиха огледалата на кристалите, престроиха се в походна колона и само час след това блестящата стрела започна да потъва зад гърба ни в трептящия зной на хоризонта.
Седяхме ние с Чиер-Иер в паланкина, един друг се гледахме и мълчахме. Виждах в очите му отблясъци на онези образи и разбирах: отпечатани са те в паметта ни завинаги. Всеки от тях съдържаше истини неизчислими и в сравнение с тях животът мой се превръщаше в безпомощна детска лъжа пред погледа на мъдрец. Да, жалък бях аз, лъчезарни братко и гордостта ми смирено отстъпваше. Ако в гората те нападнат кучета подивели какво би направил, за да не оскверниш бойния си меч с нечистата им кръв? Шепа храна им хвърляш и те ненавистта си към теб забравили се нахвърлят върху нея. Стори ми се, че така и с нас постъпиха, с презрение и безразличие ни хвърлиха две шепи светлина и истини, тъй както във Века на боговете две шепи небесен нектар сто хиляди гладни са нахранили.
А след като се върнахме в двореца, в покоите мои дойде Зун Себенера, воин мой и приятел, с мъдрост превъзхождаща много мъдреци. Великият мой баща го беше намерил от жажда умиращ в пустинята преди петнадесет години, когато нашата войска разби армията на император Гобетор. Не обичаше да разказва за миналото свое мъдрият воин, но започна между нас странен и тежък разговор в който узнах, че той е бил придворният поет на Гобетор, същият този поет, който носи имената на двете ни луни и чийто поеми и песни всички помним с голяма възхита. И каза ми тогава Зун Себенера:
«Напускам те Дан Саминик. Не допускай гняв в сърцето си, изслушай ме и ще постигнеш решението мое. Тогава, в пустинята, когато всички тръгнаха обратно и обърнахме гръб към небесната стрела, аз се отделих и отидох до нея. И срещнах се там с повелителите нейни, опитах се да говоря с тях и получих отговор. Няма да разказвам за тези беседи, Дан Саминик, дълъг ще бъде такъв един разказ, а и нищо не би дал. Нима можеш ти да опишеш мимолетните образи с които ни сразиха пришълците? А и времето ми е малко, защото скоро отлитат те, а и аз с тях, Дан Саминик».
«Повече не си ми приятел и съветник, — казах му аз. — Можеш да отлиташ щом си способен да ме изоставиш в самота и болка сега, когато така силно е развълнувано езерото на душата моя! Но кажи поне защо са долетели, защо им е било нужно да ни ослепят с шепа милостиня от безмерна съкровищница на духа, която имат? Нима истински богатия с най-велика мъдрост би се издевавал над бедните духом — защото такива сме ние пред тях?» И разказах му аз своята притча за дивите кучета в гората.
Отвърна ми с тъжна усмивка Зун Себенера:
«Навярно не си представяш как ме радват словата твои, Дан Саминик. Защото виждам аз, че по друг път е тръгнала душата ти. Изслушай ме до края…»
И той ми каза, че грешка е моето сравнение за кучетата и шепата истини. Оръжие, оръжие сме изпитали ние върху себе си. Но друго, обратно на нашето.
«…та какво прави оръжието наше с враговете ни, Дан Саминик? — мълвеше Зун Себенера. — Разсича
