го, разчленява врага жив на множество прости, неживи неща — месо, кръв, кости — и с всеки изминат ден все повече се разпадат те, докато се смесят накрая със земята. Ето това прави нашето оръжие. А тяхното? Не прави ли то простият до невежественост враг по-мъдър, не вселява ли в него доброта и разум, издига го достатъчно високо, за да може да види нелепостта на стария си път? Помисли, Дан Саминик, измислил ли е някой досега по-човечен способ да отблъсне врага си?»
И още мълвеше Зун Себенера:
«Дълбоко се лъжеш, Дан Саминик, ако мислиш, че те оставям самотен. Още не си се избавил от мерките стари и по прежнему считаш, че всичко освен тебе самия е прах под краката на вечността. Помисли колко от твоите воини под удара на това оръжие попаднаха? А то е безпристрастно и поразява всички еднакво. Да, наистина ти живееше в страшна самота, затова и станах приятел твой. Сега повече не съм ти необходим. Сега в самотата навлизам аз, Дан Саминик, тъй като никога няма да дорасна до истината, която за тях е всекидневно подвластна!»
И отвърнах аз: «Защо трябва да отиваш Зун Себенера, защо се обричаш на тежка участ, на заточение в неизвестността? Защо не оставаш с нас, да търсим новия път заедно?»
Положи ръце върху моите плещи Зун Себенера и каза:
«Млад си още, Дан Саминик, отскоро си на престола и не е отровена още душата ти с престъпленията на властта. А аз съм стар и което е по-лошо — вече сломен. Много години ме разрушаваха тези, които превъзнасяха поемите мои. С награди и почести искаше Гобетор да изтръгне от моята душа това, което бе изчезнало от неговата. Но по-силна от императорската се оказа моята душа. Тогава привлече ме Гобетор със славата на велик воин — пълководец в армията си ме направи. Наследил бях от прадедите си бойното изкуство и още от първите боеве се отличих. И още в първите боеве умря поетът Зун Себенера, приятелю мой, Дан Саминик! Защото аз, живота безмерно обичащ, убивах, и смъртта на моите жертви, съединена със злобата на Гобетор все по-тежко разболяваше душата ми. Така се излъга Гобетор, защото той искаше да ме направи свой поет, а ме направи само свой воин, Дан Саминик, знаеше, че тетивата на лъка не трябва да се обтяга повече от допустимото — не издържа стоманата. И дойде нощта, когато тетивата на моята душа се скъса със звук на строшен меч; отидох аз при Гобетор и да го оскърбявам започнах, та дано със смърт ме накаже. И произлезе между нас зъл разговор, защото изрече Гобетор слова страшни и грозни: че няма по света доброта и дружба, че с война завършва всеки мир, а всяка любов — с предателство. Напомни ми императорът как ме напусна моята любима, макар че обезсмъртих нейното име в поемите си. И каза той, че само между животните още се среща мир и любов и че по-ниско от животните стоят хората, които боговете някога са създали за развлечение и са забравили за това. Че поезията ми не е нищо повече от маска върху страха за богатството, почестите и славата. Възразих му аз, че лъжа произнася устата му и своите страхове на мене приписва. Напомних му и думите на Колдарай: „Няма да се излекуваш от своите болести, дори ако ги припишеш на съседа си“. И казах му още, че хората се менят и именно това го плаши, и затова се мъчи да сломи тези, в които промяната се чувствува най-силно. Озверя тогава Гобетор, с нож върху мен се нахвърли, но отбих аз удара и острието попадна в гърлото му. Избягах аз в пустинята без пътя да зная, без храна или вода да имам. Спаси ме, както знаеш, баща ти. За щастие или нещастие, не знам. Но и от него скрих аз истинското си лице, като малък съименник на великия поет се представих. Но всъщност истина казах, тъй като мъртъв бе в мене поетът!»
Замлъкна Зун Себенера, аз също мълчах и дълго стояхме така. После той каза: «Сега аз си тръгвам, Дан Саминик. Най-силно ранен бях от оръжието на пришълците, защото възкреси то в мен поета, предал и поезията, и себе си. Нямам право с вас да остана, трябва да изкупя своята вина. И моята самота сред пришълците ще бъде наказание и изкупление, тъй като много неща трябва да сътворя там!»
Прегърнах го аз и заплаках за пръв път след детството: «Върви, Зун Себенера!»
Тръгна той към вратата, но аз в желание да го задържа поне още миг попитах: «Кажи ми още нещо, Зун Себенера, защо са кацнали те при нас?»
Отвърна поетът: «Знаеш, че се случва буря да откара наш кораб до остров, чийто жители никога не са виждали такъв плавателен съд. И в страх ще гледат те как екипажа поправя мачтата. А когато корабът отплува всички ще сметнат, че боговете на морето са им гостували за кратко…»
Тъй каза той, засмя се и завинаги напусна моя дворец. Скоро изпращачите му ми съобщиха, че небесната стрела е отлетяла, а заедно с нея Зун Себенера.
Как мислиш, лъчезарни братко, защо те взеха със себе си поет, а не император?
Много дни след това избягвах човешки погледи. Бродех по коридорите на двореца си, за пръв път почувствувах колко обременителни са тежките знаци на властта. Взимах в ръце инструментите на прогонените вчера музиканти, но не ми се подчиняваха стройните, гъвкави звуци, което ми причиняваше болка. Но даже и да бяха достъпни за мен, нима бих могъл да изсвиря този първичен, преливащ се звук, който и до днес кънти в душата ми? Ръцете ми се вкопчваха в чука и резеца и неумели следи върху мрамора оставяха. Не можех да разбера защо не ми се отдава да въплътя в мрамора огромната вълна от образи, която се надигаше в мен. Захвърлях инструментите и плачех — аз, повелителят на цялата Вселена, плачех! Помисли, Буаргу-Илир не е ли смешен за Вселената начинът по който ние с титлите си властвуваме?
Прав, стократно прав беше Зун Себенера: неизвестното оръжие ни направи равни по сила и мъдрост на духа, и мнозина срещах аз в опитите си да въплътя върху хартия и метал, камък и звук онова ново, което освети тъмния хоризонт на времето; разбрахме ние, че не трябва само да чакаме светилото да изгрее, а и сами трябва към него път да търсим!
Лъчезарни, Буаргу-Илир! Виждам лицето ти, докато четеш този свитък. Виждам по него смут и озлобление, виждам: възмутен си ти от кощунственото послание мое до теб — властителя над цялата Вселена. Прости ми ако съм внесъл объркване в твоята душа, защото знам, доволна е тя от съдбата. Но мисля, че добре е да узнаеш всичко от мен, защото рано или късно ще допълзят до тебе лъжовни слухове и ще те наведат на мисълта, че е загубил Дан Саминик светлината на своя разум. А след такава мисъл, втора обезателно ще дойде: Добре би било армия да пратя, ред да въдвори в земите деинорски. Искрено те съветвам, лъчезарни Буаргу-Илир, не прави тази погрешна крачка, защото всеки твой ред би бил насмешка над свободата ни…“
III.
Ден Сир вдигна невиждащите си очи, понечи да свие пергамента, но се спря. Още един път плъзна поглед по редовете — древният свят не го пускаше. Бавно се стапяха, потъваха в паметта контурите на хипнотичните йероглифи. Той погледна към Зун — рязката, студена светлина го удари в зениците и всичко възвърна своята реалност. Пергаментът се сви на руло сам.
— Егранах! Станало ли е всичко това наистина? Не ми го побира умът…
Ден Сир замлъкна, защото забеляза изгрялата Себенера. Колко време е бил потопен в тази легенда!
Легенда?
— Първия път и аз усетих същото, — каза Егранах. — Пришълци от други звезди, оръжие, поразяващо с мъдрост… Трудно е да се приеме всичко това. Но било е, Ден Сир! Уверен съм!
Ловецът мълчеше, като галеше с груби пръсти мекото руло. Жалко, че този ръкопис не му беше попаднал преди шест-седем години. Може би тогава не би направил много от грешките. Или… направил би други? Та тук е само първото стъпало към другото, по-висшето разбиране. Да се опита да приложи това първо стъпало към днешния живот, да го пробва върху себе си, кой знае с каква цена би се наложило да плаща такъв прибързан опит? Той погледна Егранах. С нещо скулпторът му напомняше и на Дан Саминик, и на Зун Себенера. А и как не? Ден Сир се засмя. Та нали йероглифите на тези образи бе рисувал сам Егранах!
„Ех, скулпторе, скулпторе, не си така безстрастен, както изглеждаш! Има в теб и тщестлавие, и самолюбие. Толкова по-добре… Така поне на човек приличаш, не на изваяние…“
— Чуй, Егранах… а, между другото вземи свитъка.
— Защо? Остави го тук, той повече не ни трябва.
— Не ни трябва? Е да, правилно…
— Ти искаше нещо да питаш.
