дъгата йероглифи. От мъгливото светлинно кълбо надолу падаше широк конус лъчи, които караха постамента да свети с невъзможна, черна светлина! А нагоре… нагоре изтичаше тънък лъч, загубен право в небето. Реката… Изворът.
— Това… Тя ли е?
— Тя… Реката! — също така пресипнало отвърна Егранах.
Почти едновременно отстъпиха назад. Меката светлина измени всичко наоколо неузнаваемо. Ловецът се улови, че напряга слух, но тишината беше пълна, нечовешка и мъртва. Нещо труднопоносимо имаше в това беззвучие на светлината. Изглеждаше, че не е възможно да звънти въздухът, напрегнат до предела на неосезаема твърдост; а ветрецът все така подухваше косите им, само дето не се чуваше шумоленето на гората и виковете на нощните животни. Може би тези звуци гаснеха до границите на сиянието?
— Никога не съм си го представял така, — каза Егранах. Ден Сир рязко се обърна към него, художникът също, и те, точно както при първата среща се гледат един друг и всеки един е осветен от сиянието на Реката, макар и от различни страни, и отново се опитват да надникнат един друг в очите си, но виждат само чернотата на зениците…
— Е какво, Егранах, — каза ловецът. — Ето я твоята Река.
И без да каже нито дума повече се обърна и тръгна по пътя, като настъпваше дългата си, скачаща по плочите, сянка. Едва на първия завой се поспря и хвърли последен поглед към Извора на Реката. Стори му се, че там — в светлинната скулптура вижда знака на човек, но скоро и светлината угасна.
— Броят на щастливите се увеличи с още един, — промърмори Ден Сир. — Само че… ще съумееш ли наистина да бъдеш между тях, Егранах? Ще дораснеш ли до тази истина, с която те са родени?…
Още дълго тук нищо не се промени. След това прахът все пак започна да взима своето — тънък слой покри червените плочи безсмъртните колони и пръстена, в който никога повече не блесна светлина. Лианите, поддържащи висящия мост, сляха въздушните си корени в непроходим гъсталак. И хората престанаха да ходят там дори от любопитство.
Те ходеха по своя свят, който кипеше, мяташе се, успокояваше за да избухне отново в кладите на нови човешки страсти. Светът живееше, накъде дълбоко в него умираше от старост един път водещ към странно и непонятно творение.
Само от време навреме сянка на летящ звяр го прекосяваше, безшумна и безплътна, готова винаги да изчезне, като че ли се е мушнала в някоя от безбройните пукнатини.
Информация за текста
© 1981 Атанас П. Славов
Източник: http://www.fantastika-bg.com (през http://sfbg.us)
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/96]
Последна редакция: 2006-08-06 16:22:25
