Три вечери поредом обикалякрай Недените пусти двори Бойко,три вечери въртя го тъмен шемети дълги дни подир това мъгла —и пред очи и на сърце му тегна.Измамата живота му вгорчи.„Не бери грижа, чедо, преди време —раздумваше го майка му — сам знаеш:измама що е хранило, ничазарад сърце такова някой тъжи!“И прави думи. Неведнъж и самси ги е шепнал на сърцето Бойко.а все пак нещо свива туй сърце.И палавите прязнощни звездици,що всяка вечер го така безгриженна одъра заварваха — сегазаваряха го, ненадвит от сън,като обжегнат тамо да се мята.А сякаше напук, из село нейдеизвиваше с цафарата си меднаунесено нехайник някой млад:подкършената изподтихом песенехтеше с пуста жалба зарад младости чезнеше за дваж по-пуста обич.А времето фърчи, не го е грижакому тежи, нито кому е леко, —то неусетно челото на Бойкаприведе и над тъмния му погледдълбока сянка на тъга заметна.не беше вече онзи Бойко той,на всички драг — седенките без него,седенки що не биваха, нитохоро хорото. Ни кой не попитакакво му е на младото сърце;па и да пита, казва ли се с думисърцето как тъгува за севда!Не питаха го и защо такае работа напуснал той. И свои,и другоселци идваха при него,като при първи майстор бъчевар —че работата майстора си дири;ала на младий майстор се отщяот майсторлък и работа, откакизгората му дните изгори…Не дига се за работа ръка,когато падне мъка на сърце.На край на лято — другата година —веднъж и дваж му майка позагатна,тъй изделеч, доде потрети ясно:(те пред оджака привечер седяха)„Било билото, чедо: все, що бива,се с дни забравя… Ех, не доживя,той татко ти — барем, докле са днида видя и аз отмяна, на унучеда се порадвам…“ Не отвърна Бойкона майчини си думи. Изпод веждия сал озърна и приведе чело;и странн се усмивка застояна устните му. Кой знай, белки нещода каже трепна таз усмивка тиха —и пак изчезна няма, както дойде!С това се свърши само нея вечер.А наскоро и онова, нает,що бе сторила старата му майка,се свърши: мина и не мина време,доведе тя от бащино му селокъщовница и угледна, и спретна.Кой знай как пристана лесно Бойко.Наистина, то приказки не ще —хатър се майчин лесно не прекърша,но все пак… Да; а булче му се паднана чест, не булче — злато. Позлатито Бойковата къща и зарадвастарешко сърце майчино. И често„Сполай ти, боже — шъпнеше си тя,като я гледа спретна и засмянаиз къщи да реди, — сполай, че мени чедото ми с тая чест дари!“Но радостта й бе едно горчилотова, че все намръщен ходи Бойкои някак си като замаян; речсъвсем нарядко из уста изустя;понякога не вижда, не дочува,но бо̀зна де по цели дни из къщисе дява. Майци на сърце товазле падаше, но лесно се придумваза чедо майка тъй сама-самичка —
